Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Τελευταίος Πειρασμός, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 9 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Никос Казандзакис. Последното изкушение

Гръцка. Първо издание

Издателство „Народна култура“, София, 1989

Редактор: Розия Самуилова

Художник: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Росица Скорчева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Евгения Джамбазова

Рецензент: Марин Жечев

Литературна група — ХЛ.

04/95366794115557-90-89


XXXI

През цялата нощ, обгърнат от зеленото крило, стиснал здраво ангела през кръста, Исус летеше ниско над земята. Една голяма луна се беше изкачила тази нощ на небето, странна, засмяна, не се виждаха вече на нея как Каин и Авел се избиват, а широка, щастлива уста и две спокойни очи, и две охранени, облени в светлина бузи; кръгло лице на влюбена жена, която обикаля нощем. Бягаха дърветата, нощните птици говореха като хора, планините се разтваряха, грабваха вътре в себе си двамата нощни странници и отново се затваряха след тях.

— Какво блаженство само е това, как летя бръснещо над земята, както летим в сънищата си!

„Животът стана сън, да не би тъкмо това да е раят?“ — понечи Исус да попита ангела, но не каза нищо; боеше се да не би да се събуди, ако заговори.

Огледа се; колко леки бяха станали духовете на камъка, на въздуха, на планината! Както — когато седиш с приятели и ти е тежко на сърцето, и идва прохладното вино и пиеш — на ума ти, постепенно, му олеква, издига се, рее се над главата ти, превръща се в розов облак, и на него, обърнат наопаки, се оглежда, само злато и въздух, светът.

Понечи отново да се извърне и да заговори на ангела, но той постави кръст на устните си, усмихна му се и му каза нежно:

— Мълчи!

Навярно наближаваха някакво село, петли закукуригаха, съмваше се. Луната се беше вече отърколила зад планината, зората осветяваше спокойно света; изтрезня земята, вразуми се отново времето, върнаха се планината, селото, маслиновата гора, и застанаха пак там, където ги беше поставил Бог да стоят и да чакат края на вековете. Ето го любимия път, ето го милостивото село, сред маслините, смокините и лозята — Витания; ето я и прохладната гостоприемна къща, със светия стан и запаленото огнище, и двете сестри, двата неугасими пламъка…

— Стигаме — каза ангелът.

Дим се издигаше от комина на покрива, двете сестри навярно се бяха събудили и кладяха огъня.

— Исусе Назаретянино — каза ангелът, като отгърна крилото си и пусна Исус, — накладоха огъня двете сестри, издоиха овцете рано-рано и сега ти приготвят млякото. Какво ще рече рай, нали това искаше да ме попиташ по пътя? Хиляди малки радости, Исусе Назаретянино; да тропаш на една врата, да ти отваря една жена, да сядаш край огнището, да ти слага софрата, и като се мръкне хубаво, да угасява светилника и да те взема в прегръдките си; така, полека-лека, от прегръдка на прегръдка, от син на син, идва Спасението; това е пътят.

— Разбрах — каза Исус, спря пред синята врата, хвана чукалото, за да потропа.

Но ангелът го възпря.

— Не бързай — каза той, — слушай; не искам да се разделяме повече; страх ме е да те оставя сам, беззащитен; ще дойда с теб. Ще се превърна в арапче, онова арапче, дето го видя под лимоновите дървета, и ще казваш, че съм твое робче и ще те обслужвам; не искам вече да поемеш по лош път, да се погубиш.

И едва изрече това и едно арапче застана пред него; стигаше му до коленете, с широки бели зъби и с две златни халки на ушите; носеше един препълнен панер.

— Господарю — каза то с усмивка, — дарове за двете сестри: копринени дрехи, обеци и гривни, и ветрила от скъпи пера, всички оръжия на жената; почукай сега на вратата.

Похлопа на вратата Исус, разнесе се потропване на налъми по двора и един нежен глас:

— Кой е?

Исус се изчерви целият, позна го; беше гласът на Мария; вратата се отвори, паднаха в нозете му и двете сестри.

— Рави, прекланяме се пред страданията ти; поздравяваме святото ти възкресение; добре си ни дошъл!

— Остави ме да се докосна, рави, до гърдите ти, да видя дали си наистина ти — каза Мария.

— Истинска плът е, Мария — обади се Марта, — плът като нас, не го ли виждаш? А ето и сянката му върху прага ни!

Исус слушаше и се усмихваше; усещаше как двете сестри го докосваха, подушваха го и се радваха.

— Марта, Мария, пламъци близнаци, добре съм ви заварил; спокоен, скромен, гостоприемен човешки дом, добре съм те заварил; живи сме още, гладни сме още, смеем се и плачем, слава Богу!

Говореше, поздравяваше и пристъпяше навътре в къщата.

— Добре съм ви заварил, огнище и стан, и нощви, и софра, и стомна, и светилнико любим! Предани слуги и приятели на жената, навеждам се и се прекланям пред милостта ви; когато стигне жената пред вратата на рая, ще се спре и ще попита: „Ще влязат ли вътре и другарите ми, Господи?“ — „Кои другари?“ — ще я запита Бог. „Ами на, нощвите, люлката, светилникът, стомната, станът; ако не влязат те, не влизам!“ И Бог благодушно ще се засмее: „Жени сте — ще рече, — мога ли да ви строша хатъра? Влизайте всички вътре; напълни се с корита, и люлки, и станове раят; няма вече къде да туря светиите.“

Засмяха се двете жени; извърнаха се, видяха арапчето с препълнения панер.

— Какво е това арапче, рави? — каза Мария. — Харесват ми зъбите му.

Седна Исус край огнището; донесоха му мляко, мед, пшеничен хляб.

Очите на Исус се наляха със сълзи.

— Седемте небеса не ме побираха — каза той, — седемте големи добродетели, седемте големи идеи; а сега, какво е това чудо, сестри мои? Една малка къщичка ме побира, и един залък хляб, и една проста женска дума!

Сновеше насам-натам из къщата като стопанин, взе от двора наръч лозови пръчки, подкладе огъня, лумнаха пламъци; наведе се над кладенеца, извади вода, протегна ръце, положи ги върху раменете на Марта и Мария, привлече ги към себе си.

— Променям си името, Марта, Мария, обични мои — каза той. — Убиха брат ви, когото бях възкресил, идвам и сядам на мястото, където седеше той, тук, в ъгъла, вземам остена му, ора, сея, жъна нивите му; връщам се привечер, сестрите ми измиват уморените ми крака, застилат ми софрата, сядам край огнището, на столчето си; казват ме Лазар.

Говореше, а арапчето го приласкаваше с големите си очи; и колкото повече го гледаше, толкова повече лицето на Исус се променяше, а и цялото му тяло, главата, гърдите, бедрата, ръцете, краката; и все повече заприличваше на Лазар; но един Лазар налят, само сила и здраве; с изпечени гърди, с мазолести ръчища, с врат на бик. Двете сестри го гледаха как се преобразява в полумрака и трепереха.

— Променям тяло, променям душа, добре съм ви заварил! Обявявам война на постите, на целомъдрието, на бедността. Жив звяр е душата, иска да яде, и тази уста тук, между брадата и мустаците ми, е нейна уста; друга уста тя няма. Едно пеленаче седи, смълчано, сковано, в лоното на всяка жена; неродено, с двете си ръчички към светлината и иска да излезе; мъжът държи ключа; отворете му вратите! Онзи, който не ражда, убива! Плачеш ли, Мария?

— Как другояче искаш да отвърна, рави? Друг отговор ние, жените, нямаме.

И Марта разтвори прегръдките си.

— Ние, жените — каза тя, — сме две ръце неизлечимо разтворени; влез, рави, седни, дай нареждания; ти си стопанинът.

Сияеше лицето на Исус.

— Не се боря вече с Бога — каза той, — помирихме се; няма да правя вече кръстове; ще правя корита, люлки и легла; ще обадя да ми донесат сечивата ми от Назарет; да дойде и измъчената ми майка да отгледа внучетата си, да й се подслади и на нея, горката, устата.

Едната жена бе опряла гърдите си върху коленете му, другата му държеше ръката и не я пускаше. А арапчето беше опряло буза върху коленете си, край огъня, и се правеше, че спи; ала през дългите мигли черните му очи гледаха Исус и двете жени, и то се усмихваше, хитро и доволно.

Опряла гърдите си върху коленете на Исус, Мария му говореше:

— Седях на стана и изтъкавах, рави, върху бяла вълнена покривка, Страданията ти; един кръст и наоколо хиляди, хиляди лястовици; втъкавах черните, червените конци и те оплаквах; и ти ме чу, съжали ме и дойде.

А Марта изчака спокойно да си довърши думата Мария, и поде:

— Аз знам само да меся хляб, да пера дрехи и да казвам „да“; други радости, рави, нямам. Догаждам се, че за жена ще избереш сестра ми, но остави ме и аз да вдъхвам заедно с вас женитбения въздух, да застилам и да разтурям леглата ви и да върша домашната шетня.

Помълча, въздъхна, и след малко додаде:

— Една песен, много горка, пеят девойките от селото ни, напролет, в дните, когато птиците мътят яйцата си; ще ти я изпея, та да разбереш; защото в напева се е утаила горчилката й.

Ей вие, голобради левенти,

дотегна ми да продавам и да се продавам

и да не намирам купувач.

Разпродавам и се разпродавам!

Който свари, да вземе!

Който ми даде лястовиче яйце,

ще му дам устата си;

който ми даде орлово яйце,

ще му дам гърдите си.

А който ме прониже с нож,

ще му дам сърцето си!

Очите й се наляха със сълзи; Мария протегна ръце и сграбчи през кръста мъжа, сякаш се изплаши да не й го вземат. А Марта почувства нож в сърцето си, но събра смелост, заговори отново:

— Рави, ще ти кажа още две думи и ставам, оставям те на Мария: живеел някога тук, наблизо, във Витлеем, един богат стопанин, Бооз; било лятно време, слугите му били ожънали, овършал, отвеял и натрупал на хармана, отдясно — житото, отляво — сламата, и между житото и сламата легнал и заспал. И дошла, посред нощ, една бедна женица, Рут я казвали, тихо, за да не го събуди, и се свила в краката му; вдовица била, нямала дете, мъчно й било. Почувствал мъжът на ходилата си топлината на тялото й, протегнал ръка, поопипал, открил я, притеглил я до гърдите си… Разбра ли, рави?

— Разбрах, мълчи — отвърна Исус.

— Отивам си — каза Марта и стана.

Останаха сами двамата; взеха една рогозка и покривката с изтъканите по нея кръст и лястовици, и се качиха на къщната тераса; един съчувствен облак дойде и закри слънцето; скриха се под извезаната покривка, да не ги гледа Бог, и почнаха да се милват… И когато по едно време се отвиха, отвори Исус очи и видя, че арапчето седи на края на покрива, държи кавал, гледа в далечината, към Йерусалим, и свири…

На другия ден цялото село се извървя да се полюбува на новия Лазар; арапчето сновеше чевръсто, изпълняваше поръченията, вадеше вода от кладенеца, доеше овцете, помагаше на Марта да накладе огън, а сетне се свиваше на прага и свиреше с кавала; селяните идваха с даровете си — мляко, мамули, фурми, мед — за да му рекат „добре дошъл“ на странния гостенин, който толкова приличаше на Лазар; гледаха арапчето на прага, закачаха го и се смееха; смееше се и то.

Влезе и слепият старейшина, протегна ръчището си и заопипва коленете, бедрата, плещите на Исус, поклащаше глава; прихна да се смее.

— А бре, окьоравяхте ли? — викна той на селяните, които бяха изпълнили двора. — Не е Лазар този; другояче мирише дъхът му, другояче е омесена плътта му, а пък и кокалите му са добре залепени за месото му; с балтия не можеш ги отдели!

А Исус, седнал на двора, плетеше лъжи и истини, и се смееше.

— Не съм Лазар бре, момчета, не се бойте; отиде си той! Само дето ме викат и мен Лазар, майстор Лазар, дърводелец съм; един ангел със зелени крила ме донесе в тази къща и влязох! — каза той и погледна арапчето, което примираше от смях.

Течеше Времето като живата вода и напояваше света; класовете се наляха, гроздовете лъснаха, маслините се облажиха; а цъфналите нарове се отрупаха с плод. Дойде есента, налегна зимата, роди се синът; лехусата, Мария тъкачката, лежеше и се любуваше на новороденото и не можеше да му се нагледа; как излезе, Боже мой, от утробата й, това чудо? Пих от живата вода, мислеше си Мария, пих от живата вода, няма да умра.

Дълбока нощ, вали, разтваря се земята и поема небето в недрата си и го превръща в кал; а майстор Лазар, изтегнат върху талаша в работилницата си, сред незавършени люлки и корита, дълбока нощ, мисли за новородения си син, мисли за Бога, слуша дъжда и се радва; за първи път в съзнанието му Бог прие образа на малко дете, и сега го чува, в съседната стая, как плаче и се смее и подскача в скута на майка си. Толкова близо ли е бил, значи, Бог, мисли си той и глади черната си брада, толкова нежни ли са розовите му ходила, толкова лесно ли го е гъдел и се смее, този Всемогъщия, когато го галят човешките пръсти?

Арапчето, което се преструваше, че спи, в другия ъгъл до вратата, се прозя; слушаше подрусването на новороденото и се усмихваше, доволно; сега, през нощта, когато никой не го гледаше, беше станал отново ангел, беше разперил зелените си крила върху талаша и си отдъхваше.

— Исусе — прошепна то в тъмнината. — Исусе, спиш ли?

Исус се престори, че не е чул, защото му беше много приятно да слуша мълчаливо, сред тишината на нощта, новороденото; само се усмихна; много беше обикнал това арапче; по цял ден му прислужваше, помагаше му да обработва дървото, и привечер, когато работният ден свършваше, сядаше на прага и му свиреше на кавала; слушаше го Исус и забравяше тежката умора. И когато изгряваше първата звезда, сядаха да ядат всички заедно около същата софра, и арапчето безспирно се шегуваше и се кикотеше, задяваше горката Марта, дразнеше целомъдрието й и се смееше.

— Ние, там, в родината ми, в Арапската земя — казваше то и поглеждаше закачливо с крайчеца на окото си Марта, — за каквото ламтим, не го крием в себе си, та да вехнем и чезнем като вас, евреите; казваме го открито, честно, и го извършваме; яде ми се банан, мой или чужд, какво ще рече това? Изяждам го; иска ми се да поплувам, плувам; иска ми се да целуна някоя жена, целувам я. А нашият Бог не ни се кара, арапин е и той, обича арапите, носи златни халки на ушите си и върши и той каквото му се ще; той е големият ни Брат, и двамата имаме една и съща Майка — Нощта.

— Ами умира ли вашият Бог, арапче? — попита го тази вечер Марта, за да го подкачи.

— Докато е жив дори само един арапин, ще живее и той! — отвърна арапчето и се наведе да погъделичка Марта по ходилата.

Всяка вечер, след като угасяваше светилниците, разперваше в тъмнината крилата си ангелът-хранител, и отиваше да се изтегне до другаря си; говореха си тихичко, за да не ги чуят, напътстваше го ангелът за идния ден; и сетне отново се превръщаше в арапче, примъкваше се в талаша и заспиваше. Но тази вечер не му се спеше.

— Исусе — каза то по-високо. — Исусе, спиш ли?

Но като видя, че не му се отговаря, скочи, приближи се до Исус, побутна го.

— Ей, майстор Лазаре, знам, че не спиш; защо не ми отговаряш?

— Не ми се ще да говоря, щастлив съм — отвърна Исус и затвори очи.

— Доволен ли си от мен? — попита ангелът горделиво. — Имаш ли някакво оплакване?

— Никакво, момчето ми, никакво…

Посгря му се сърцето, понадигна се.

— По какъв крив път бях тръгнал — промълви той, — по какво пусто, с безброй пропасти нагорнище, за да намеря Бога! Виках, блъскаше се гласът ми в безлюдната планина, връщаше се обратно, а аз мислех, че това е отговор!

Ангелът се засмя.

— Сам човек не може да намери Бога, трябват двама, мъж и жена. Ти не знаеше това, аз ти го казах; и така, заедно с Мария, намери Бога, когото толкова години търсеше; и сега седиш в тъмнината и го слушаш как се смее и плаче, и се радваш…

— Това ще рече Бог, това ще рече човек, този е пътят — прошепна Исус и отново затвори очи…

Като мълния мина през ума му предишният му живот, въздъхна; присегна се, хвана ръката на ангела.

— Ангеле, хранителю мой — каза той нежно, — момчето ми, ако не беше ти, бях загубен; никога не ме напускай.

— Няма да си отида, не се бой; няма да те оставя; харесваш ми.

— Докога ще продължи това щастие?

— Докато съм с теб, докато си с мен, Исусе Назаретянино.

— Вечно ли?

Ангелът се засмя.

— Какво ще рече вечно? Още ли не можеш да се отървеш от големите думи, Исусе Назаретянино? От големите думи, от големите идеи, от царствата небесни? И синът ти ли дори не може да те изцери?

Удари с юмрук по пода.

— Това е царството небесно, пръстта; това е Бог, синът ти; това е вечността, всеки миг, Исусе Назаретянино, всеки изминал миг. Не те ли задоволява мигът? Е, тогава и вечността, да го знаеш, няма да те задоволи!

Замълча; чуха се леки стъпки по двора, нечии голи ходила се приближаваха.

— Кой е? — попита Исус и се понадигна.

— Една жена — отвърна ангелът усмихнат и отиде да дръпне мандалото на вратата.

— Коя?

Ангелът му се закани с пръст, сякаш му се караше.

— И друг път съм ти казвал, забравил ли си го? Няма две жени на този свят, само една; една, с безброй лица; едно от тези лица иде; стани да го посрещнеш с „добре дошъл“. Аз си отивам.

Пропълзя като змия навътре в талаша и изчезна.

Голите ходила се спряха пред вратата; Исус се извърна към стената, затвори очи и се престори, че спи. Една ръка бутна вратата, отвори я; една жена се промъкна вътре, притаила дъх; пристъпи бавно, стигна до ъгъла, където лежеше Исус, и безмълвно, безшумно, се сви на кълбо в краката му.

Исус почувства как топлината на жената се заизкачва от ходилата му към коленете, към бедрата, към сърцето, към гърлото му; протегна ръка, набара плитки, опипа в тъмнината лицето, шията, гърдите на жената; а тя се привеждаше, цялата само очакване и покорство, и мълчеше; и все трепереше, а тялото й беше цялото оросено от пот.

Тих, нежен, изпълнен със съчувствие, прозвуча гласът на мъжа:

— Коя си ти?

Жената трепереше, мълчеше; и Исус съжали, задето я беше попитал, пак беше забравил думите на ангела. Какво ще рече — как се казваше, откъде беше дошла, каква беше формата, какъв беше цветът, красотата или грозотата на лицето й? То беше женското лице на земята, гръдта й я задушаваше, много синове и дъщери носеше вътре в себе си, задъхваха се, не можеха да излязат, и дойде да намери мъжа, да им отвори. Преля сърцето на Исус от милост.

— Ела — каза й той тихо и я притегли към гърдите си. — Прости ми, че те попитах коя си.

— Аз съм Рут — прошепна трепереща жената.

— Рут ли? Коя Рут?

— Марта.