Никос Казандзакис
Последното изкушение (3)

II

Приседна върху талаша, опря гръб на стената; над главата му висеше ремък с два реда остри гвоздеи; всяка вечер, преди да си легне, бичуваше и разкървяваше тялото си, за да си стои спокойно през нощта и да не безобразничи. Леки тръпки го бяха обхванали; не си спомняше какви изкушения бяха пак дошли в съня му, но чувстваше, че се бе избавил от голяма опасност. „Не мога повече, дотегна ми…“ — прошепна той и вдигна нагоре очи, като въздъхна. Новородената светлина, неуверена, бледа, се промъкна през пролуките на вратата; жълто-зелените тръстики на тавана придобиха някаква странна мекота, блестяща, скъпоценна, като слонова кост.

„Не мога, дотегна ми…“ — отново прошепна той и стисна с негодувание зъби. Впи поглед в пространството; целият му живот премина пред очите му — тоягата на баща му, която цъфнала, когато се сгодил за майка му, а сетне мълнията, която поразила годеника и го сковала, и после майка му, дето го гледаше, гледаше и не продумваше нищо; но той чуваше безмълвната й жалба, права беше майка му, греховете му бяха ден и нощ като нож в сърцето му, и се мъчеше, напразно, през последните тези години, да победи Страха, само той беше вече останал, всички други демони бе надвил — бедността, любовта към жената, домашните радости, младостта, всичките ги беше надвил и само Страхът беше още останал; да го победи и него, да успее, мъж е вече, дошъл е часът…

„Ако баща ми е скован, аз съм виновен… Ако Магдалена стана блудница, аз съм виновен… Ако Израил пъшка още под ярема, аз съм виновен…“

Един петел, навярно в съседната къща, на чичо му, равина, изпляска с криле горе на покрива и изкукурига няколко пъти, ядосано; сигурно му беше вече дотегнала нощта, проточила се беше прекалено дълго, и извика на слънцето да се покаже вече.

Опрян на стената, младежът слушаше. Светлината падаше върху къщите, вратите се отваряха; улиците се съживяваха, възнасяше се полека-лека от пръстта и от дърветата, и през пролуките на къщите утринната глъчка, Назарет се събуждаше. Дълбока въздишка се чу откъм съседната къщурка, и веднага след това — яростният вик на равина, който будеше Бога и му напомняше думата, която беше дал на Израил: „Боже на Израил! — викаше му той. — Боже на Израил! Докога?“. И се чуваше как коленете му се удряха сухо, бързо, по дъските.

Младежът поклати глава.

— Моли се — прошепна той, — прави метани, вика Бога, сега ще ми почука на стената, за да започна и аз метаните.

Веждите му ядно се сбраха.

— Не ми стига Господ, ами си имам и хората! — каза той и удари силно с юмрук по общата стена, за да покаже на суровия равин, че е буден и се моли.

Скочи прав; смъкна се изпозакърпената му дреха от раменете, разкри се тялото му, стройно, изпечено от слънцето, изпъстрено със сини и червени петна; той вдигна бързо дрехата си и загърна голата си плът, дълбоко засрамен.

През прозорчето на тавана светлината падна върху него, бледа, и озари меко лицето му — измъчено, гордо, само упоритост. Мъхът по бузите и брадичката му се беше превърнал в черна къдрава брада; гърбав нос, дебели устни; и както бяха полуразтворени, зад тях зъбите му проблясваха снежнобели. Не беше красиво това лице, но имаше някакъв скрит, вълнуващ чар; дали вина за това имаха клепките му, гъсти, много дълги, които хвърляха странна синкава сянка върху цялото лице? Или вината беше в очите, големи, черни като маслини, изпълнени със светлина, изпълнени с тъма, само закана и нежност? Искряха като змийските, гледаха те през дългите клепки и ти се завиваше свят.

Изтърси стърготините, заплели се в брадата и под мишниците му, доловило беше ухото му тежки стъпки, които се приближаваха, позна ги.

— Той е, иде пак; пак иде, какво иска от мен? — изръмжа той с досада и се помъкна към вратата, за да се ослуша.

Но изведнъж се спря изплашен: кой беше преместил тезгяха зад вратата и струпал върху него кръста и сечивата? Кой? Кога? Пълна е с демони нощта, пълна е със сънища, спим, и те намират вратите отворени, сноват навън-навътре и обръщат наопаки къщата и главата ни.

— Някой е дошъл нощес в съня ми — промълви той тихо, сякаш се боеше, че този някой е още тук и ще го чуе. — Някой е дошъл, сигурно; Бог, Богът или Демонът? Кой може да различи? Разменят си лицата, кога Бог става съвсем тъмен, кога пък Демонът — само светлина, и умът на човека се обърква…

Потръпна; накъде да поеме? Два пътя; кой да избере?

Тежките стъпки все повече се приближаваха; младежът се огледа с тревога, сякаш търсеше къде да се свре, да избяга. Боеше се от този човек и не го щеше; дълбоко в себе си имаше една стара рана, която не можеше да се затвори: бяха още деца, играеха си, онзи беше три години по-голям от него, събори го на земята, наби го; вдигна се битото дете, не продума нищо; но повече не отиде да играе с децата, срамуваше се, страхуваше се, свит съвсем сам в двора на къщата си, кроеше как един ден ще измие този срам; да им покаже, че е по-добър от всички тях и да ги тръшне всичките. И все още, след толкова години, раната му е отворена и кърви.

— Още ли ме гони? — прошепна той. — Още ли? Какво иска от мен? Няма да му отворя.

Един ритник разтресе вратата; младежът скочи, напрегна всички сили, отмести тезгяха, отвори. На прага стоеше, възбуден, бос, разгърден, с къдрава червена брада, един мъжага; държеше печена царевица и я ядеше. Плъзна поглед наоколо из работилницата, видя опрения на стената кръст, мутрата му се намръщи; протегна крак, влезе.

Приклекна в един ъгъл, ръфаше настървено царевицата, не продумваше нищо; младежът, прав, бе извърнал лице от него и гледаше навън, през отворената врата, тясната, неразсънена уличка, прах не се бе още вдигнал, влажна беше земята и миришеше; светлината и нощната роса бяха увиснали по клоните на отсрещната маслина и цялото дърво се смееше. Очарован, младежът вдишваше утринния свят.

Но червенобрадият се извърна.

— Затвори вратата — изръмжа той. — Имам да ти говоря.

Чу грубия глас младежът, стресна се; затвори вратата, приседна на тезгяха, зачака.

— Дойдох — каза червенобрадият, — дойдох, всичко е готово.

Замълча, захвърли царевицата, вдигна суровите си сини очи, впи ги в младежа; изпъна дебелия си, целия в бръчки, врат.

— Готов ли си и твоя милост?

Усилила се бе светлината, ясно се различаваше сега лицето на червенобрадия; едро, грубо, изменчиво; не беше едно, бяха две лица; когато едната половина се смееше, другата заплашваше; когато едното страдаше, другото оставаше неподвижно, вдървено; и когато в един миг двете се помиряваха, човек пак чувстваше, под помирението, че се бореха непомирени Богът и Демонът.

Младежът не отвърна нищо; червенобрадият го изгледа гневно изпод око.

— Готов ли си и твоя милост? — отново запита той, като вече се надигаше, за да го сграбчи за мишницата, да го разтърси, за да се разсъни, да отговори; но не свари; изсвири тръба, конници нахълтаха в тясната уличка, зад тях се чуха тежко, ритмично да бият крак по земята римските войници; червенобрадият стисна юмрук, вдигна го към тавана.

— Боже на Израил — изръмжа той, — дойде часът; днес, не утре, днес!

Обърна се отново към младежа.

— Готов ли си? — отново запита той и без да дочака отговор: — Не, не, няма да занесеш кръста, това казвам аз! Събра се народът, слезе и Варава от планината с момчетата си, ще разбием затвора, ще грабнем Зилот и тогава ще стане — не клати глава! — тогава ще стане чудото. Попитай и чичо си, равина. Събра ни вчера всички в синагогата, защо не дойде и твоя милост? Изправи се и ни говори: „Няма да дойде Месията — извика ни той, — няма да дойде, докато ние стоим със скръстени ръце. Бог, народ, трябва заедно да се борят, за да дойде Месията!“. Това ни каза, та да го знаеш; не стига, казва, само Бог, не стига само народът, трябва и двамата заедно, чу ли?

Хвана го за мишницата, разтърси го.

— Чу ли? Къде ти е умът? Трябваше да бъдеш там да чуеш чичо си, да дойдеш на себе си, нещастнико!

Зилот, казва, дето искат днеска да го разпнат неверниците римляни, може да е Онзи, когото от толкова много поколения очакваме; ако го оставим без помощ, ако не се хвърлим да го спасим, да го знаеш, ще умре, без да разкрие кой е; ако се хвърлим да го спасим, ще стане чудото; кое чудо ли? Ще захвърли дрипите си и ще блесне царската корона на Давид върху главата му. Всички се разплакахме; вдигна старият равин ръце към небето, извика: „Боже на Израил, днес, не утре, днес!“. И всички вдигнахме ръце, сграбчихме небето и завикахме, заплашвахме и плачехме: „Днес, не утре, днес!“. Чуваш ли, сине на Дърводелеца, или пък си говоря на вятъра?

Младежът, с притворени очи, впити отсреща в стената, където висеше ремъкът с острите гвоздеи, се ослушваше; през грубия, изпълнен със закана глас на червенобрадия, от съседната стая се чуваха, приглушени, дрезгави, усилията на стария му баща, който напразно отваряше и затваряше уста, да заговори… Сливаха се двата гласа в сърцето на младежа и изведнъж цялата борба на човека му се стори напразна.

Червенобрадият го сграбчи за рамото, блъсна го.

— Къде ти е умът, завеяни? Чу ли какво казва братът на баща ти, старият Симеон?

— Няма да дойде така Месията… — прошепна младежът, вперил сега очи в изработения нов кръст, върху който падаше розова, мека, светлината на зората. — Не, няма да дойде така Месията; няма да се откаже той никога от дрипите си, не носи царска корона, не се хвърля никога народът да го спаси; нито Бог. Не се спасява. Умира с дрипите си; всички, и най-преданите, го изоставят, умира съвсем сам, на върха на една пуста планина, а на главата си носи венец от тръни.

Червенобрадият се извърна, изгледа го изненадан; половината му лице сияеше, другата половина беше съвсем мрачна.

— Откъде знаеш това? Кой ти го каза?

Но младежът не отвърна; скочи от тезгяха, съмнало се беше вече съвсем, грабна шепа гвоздеи и чука, и пристъпи към кръста. Но червенобрадият го изпревари; с един скок стигна до кръста и започна бясно да го удря с юмруци и да го плюе, сякаш беше човек. Извърна се, брадата, мустаците, веждите му бодяха лицето на младежа.

— Не те ли е срам? — извика му той. — Всички дърводелци в Назарет, Кана, Капернаум отказаха да изработят кръст за Зилот, а пък ти?… Не те ли е срам? Не те ли е страх? Ами ако дойде Месията и те завари да изработваш кръста му? Ами ако този, Зилот, дето ще бъде разпнат днес, е Месията? Защо нямаш и ти смелост да отвърнеш на центуриона: „Не изработвам кръстове за героите на Израил?“.

Сграбчи побъркания дърводелец за рамото.

— Защо не отговаряш? Къде гледаш?

Тури му един, залепи го на стената.

— Ти си бъзливец — подхвърли му той презрително, — бъзливец, бъзливец, това казвам аз! Няма да направиш никога нищо в живота си!

Пронизителен глас процепи въздуха; червенобрадият пусна младежа, извърна мутрата си към вратата, ослуша се; глъчка, мъже и жени, много хора, викове: „Глашатаят! Глашатаят!“. Въззе се отново пронизителният глас във въздуха:

— Синове и дъщери на Авраам, на Исаак, на Яков! Господарска заповед, отворете ушите си, чуйте: затворете работилниците си и пивниците, не захващайте работа на нивите, вземете, майки, децата си, а вие, старци — тоягите си, елате, куци, глухи, сковани, да видите! Да видите как се наказват тези, които вдигат глава срещу господаря ни императора — да живее много години! Да видите как престъпният бунтар, Зилот, умира!

Червенобрадият отвори вратата, видя множеството, което мълчеше навъсено, видя върху един камък глашатая, тънък, дълговрат, дългокрак, гологлав, изплю се.

— Проклет да си, предател такъв! — изръмжа той и затвори яростно вратата.

Върна се при младежа; жлъч беше избила в очите му.

— Любувай му се на сина на баща си, на Симо, предателя! — изръмжа той.

— Не е виновен той, аз съм виновен — отвърна съкрушено младежът, — аз…

И след малко добави:

— Заради мен го изгони майка ми от къщи, заради мен… И сега той…

Половината лице на червенобрадия, светлото, за миг — сякаш му дожаля за младежа — се смекчи.

— Как ще ги изкупиш всички тези грехове, клетнико? — попита той.

Младежът мълча доста време; току отваряше и затваряше уста, но езикът му се заплиташе.

— С живота си, брате мой Юда, с живота си… — успя най-сетне да изрече той. — Нищо друго нямам.

Червенобрадият се стресна; светлината сега навлизаше в работилницата през пролуките на вратата и отгоре, през прозорчето на тавана; очите на младежа блестяха, големи, съвсем черни; а гласът му беше изпълнен с огорчение и страх.

— С живота си ли? — възкликна червенобрадият и хвана младежа за брадичката. — Не ми извръщай лицето си настрани, мъж си вече, погледни ме право в очите; с живота си ли? Какво искаш да кажеш?

— Нищо.

Сведе глава, замълча; и изведнъж извика:

— Не ме питай, не ме питай, Юда, брате мой!

Юда взе в дланите си лицето на младежа, повдигна го, изгледа го продължително, мълчаливо; после, спокойно, го пусна; отправи се към вратата; развълнувало се бе изведнъж сърцето му.

Навън глъчката все повече се усилваше, възнасяше се шумолът от голите ходила и от тътрузените скандали, а въздухът звънтеше от бронзовите гривни на жените и от дебелите халки на краката им. Изправен на прага, червенобрадият гледаше народа, който все повече се стичаше от страничните улички, нарастваше и се изкачваше към другия край на селото, към прокълнатия хълм, където щеше да стане разпъването. Мъжете не говореха, ругаеха през зъби, удряха с тоягите си по калдъръма, а някои стискаха скришом, в пазвата си, нож; жените пищяха; много от тях бяха отметнали забрадката си, разпуснали бяха косите си и вече проточваха оплакването.

Най-отпред, като овен водач — старият равин на Назарет, Симеон. Нисичък, прегърбен от годините, сгърчен от лошата болест, охтиката, същинско скеле от сухи кокали, които, несъкрушима, душата крепеше и не ги оставяше да рухнат, две мършави, с огромни орлови нокти, ръце стискаха и потропваха по камъните със свещената патерица с двете преплетени змии на върха й. Миришеше този жив мъртвец като град, който гори; човек чувстваше, като гледаше огъня в очите му, че това грохнало тяло, плът и кости, и нокти, изгаряше; и когато отваряше уста и викаше: „Боже на Израил!“, дим изскачаше отгоре, от главата му. Зад него пристъпяха приведени старците с тоягите си, с дебели вежди, с чаталести бради, с едри кокали; зад тях — мъжете, по-назад — жените, и на опашката — децата, и всяко държеше по един камък в ръка, а някои — и прашки, метнати през рамо. Вървяха всички вкупом, с тих, глух грохот, като море.

Опрян на рамката на вратата, Юда гледаше жените и мъжете, разпалваше се сърцето му. „Тези тук — мислеше си той и кръвта му нахлуваше в главата, — тези тук, с Бога заедно, ще направят чудото; днес, не утре, днес!“

От тълпата се отдели една мъжкарана, с висок задник, разгърдена, дива, наведе се, взе един камък, запрати го с все сила към вратата на дърводелеца и изкрещя:

— Проклет да си, разпъвачо!

И изведнъж, от единия до другия край на улицата, избухнаха викове и ругатни, а децата смъкнаха от рамото си прашките; тури й един, затвори червенобрадият вратата.

— Разпъвач! Разпъвач! — гръмнаха отвред дюдюкания и вратата закънтя от камъните.

Младежът, коленичил пред кръста, размахваше чука и ковеше, удряше силно, сякаш искаше да заглуши дюдюканията и ругатните от улицата; кипеше вътрешно, искри хвърчаха от свъсените му вежди; удряше бясно, а потта се стичаше по челото му.

Червенобрадият коленичи, сграбчи го за мишницата, изтръгна му яростно чука; фрасна един на кръста, събори го долу.

— Ще го занесеш ли?

— Да.

— Не те ли е срам?

— Не.

— Няма да те пусна; ще го направя на парчета.

Огледа се, протегна ръце, за да намери някоя тесла.

— Юда, Юда, брате мой — произнесе младежът бавно, умолително. — Не ми препречвай пътя.

Гласът му неочаквано беше станал мрачен, дълбок, неузнаваем; червенобрадият се развълнува.

— Кой път? — попита той тихо и зачака.

Погледна разтревожено младежа. Сега светлината падаше изцяло върху лицето и голата тънкокоста горна част на тялото му; устните му се бяха поизкривили, стиснати, сякаш се мъчеха да сдържат някакъв силен вик.

Червенобрадият видя неговата мършавина и бледост, и заядливото му сърце го съжали. От ден на ден бузите му все повече хлътваха, топеше се; колко време беше минало, откакто го беше видял последния път? Няколко дни; беше отишъл на обиколка из близките села край Генисарет; обработваше желязото, правеше мотики, кирки, сърпове, подковаваше коне, побърза да се завърне в Назарет, защото получи вест — разпъват Зилот. Какъв го беше оставил този свой стар приятел и какъв го бе заварил! Колко големи бяха станали очите му, колко хлътнали бяха слепоочията му, и какво беше това огорчение около устата му?

— Какво ти има? Защо си се стопил така? Кой те измъчва?

Младежът се усмихна слабо; понечи да отвърне: „Бог“, но се сдържа; това беше големият негов вътрешен вик, не искаше да го остави да се изтръгне от устата му.

— Боря се — отговори той.

— С кого?

— Не знам; боря се.

Червенобрадият потъна с очи в очите на младежа; питаше ги, молеше ги, заплашваше ги; но черните като маслини очи, безутешни, изпълнени с ужас, не отвръщаха.

И изведнъж Юда сякаш се побърка; както се беше надвесил връз тъмните, мълчаливи очи, червенобрадият видя, така му се стори, цъфнали дървета, сини води, много хора, и вътре, дълбоко в зеницата, отвъд цъфналите дървета и водите, и хората, един голям, черен кръст, който обхващаше цялата зеница.

Изблещи очи, скочи; понечи да заговори, да попита: „Да не би да си ти… ти?…“, но устните му се бяха схванали; понечи да сграбчи младежа в прегръдките си, да го целуне, но ръцете му увиснаха във въздуха, сковани.

И тогава, като го видя с разтворени обятия, с разрошени червени коси, с изблещени очи, младежът нададе вик; изскочи през капака на ума му страшният нощен сън — тайфата на нехранимайковци, оръдията на разпъвача, виковете: „Връз него бре, момчета!“, и главатарят им, червенобрадият, сега го позна, беше този тук Юда ковача, дето налиташе и се смееше гръмко.

Устните на червенобрадия се раздвижиха.

— Да не би да си ти… ти… — заекна той.

— Аз ли? Кой?

Червенобрадият не му отвърна; хапеше мустаците си и го гледаше. Половината му мутра пак сияеше, а другата половина беше потънала в мрак. Прехвърляше в ума си небивалиците, които обгръщаха този младеж още от раждането му, че и отпреди това… Тоягата на Йосиф, дето единствена тя, сред толкова тояги на женихи, цъфнала, и равинът му дал прекрасната Мария, посветената на Бога. А сетне гърмът, дето паднал в деня на сватбата и сковал жениха, преди да се докосне до жена си. А после, помирисала, казва, булката една снежнобяла лилия и заченала в утробата си син… Ами съня, дето видяла, казва, през нощта, когато родила: видяла да се разтварят небесата, да се спускат ангелите, да кацат като птици на скромния покрив на къщата й, да свиват гнезда и да чуруликат; и едни пазели на прага, други влезли в къщата, запалили огън, стоплили вода, за да изкъпят новороденото; а трети варели мляко, та да пие лехусата…

Червенобрадият се приближи бавно, колебливо, надвеси се връз младежа; изпълнен с копнеж, молба и страх беше сега гласът му:

— Да не би да си ти… ти?… — отново попита той и не посмя да довърши думата си.

Младежът подскочи уплашено.

— Аз ли? Аз ли? — възкликна той и се засмя сухо, саркастично. — Ами че не ме ли виждаш? Не съм способен да говоря, нямам смелост да стъпя в синагогата, щом видя хора, бягам, престъпям безсрамно Божиите заповеди — работя в събота, не обичам баща си и майка си, лъжа, и през целия ден блудствам с очи. И сега, на, правя кръстове и разпъвам? — каза той и се помъчи отново да се засмее.

Червенобрадият не каза нищо, задушаваше се; отвори вратата; нова, многогласна тълпа се появи от другия край на улицата — чорлави старици, немощни старци, куците, слепите, прокажените, цялата утайка на Назарет; изкачваха се и те, пъшкаха, тътреха се към хълма на разпъването. Наближаваше определеният час; време беше да си върви, каза си червенобрадият, да се смеси с народа, да се втурнат всички вкупом, да грабнат Зилот — и тогава ще се види този ли е, или не е Спасителят? Но се поколеба; изведнъж го обвя някакъв студен полъх, не, не ще да е и днешният разпнат Онзи, когото от толкова векове очаква еврейското племе. Утре! Утре! Утре! Колко години ни дрънкаш това, Боже на Авраам! Утре! Утре! Утре! Кога най-сетне? Хора сме, дотегна ни вече!

Беше се разярил; хвърли кос яростен поглед към младежа, който ковеше, опрян с целите си гърди на кръста. „Да не би пък да е този — помисли си той и потръпна, — да не би да е този, разпъвачът? Странни, тъмни са пътищата господни; да не би да е този?“

Зад стариците и сакатите, равнодушни, мълчаливи, сега се появиха римските стражи, с щитовете и копията си, с бронзовите си шлемове; подкарваха човешките стада и гледаха отвисоко, с пренебрежение, на еврейската паплач.

Червенобрадият ги гледаше свирепо, кръвта му закипя; извърна се младежът; и сякаш той беше виновен, не искаше повече да го гледа, сви юмрук.

— Отивам си — извика му той, — прави каквото щеш, разпъвачо; бъзливец си, загубен човек, предател си и ти като брат си, глашатая! Но огън ще запрати връз теб Бог, както го запрати и върху баща ти, та да те изгори. Това казвам аз, и ми помни думата!