Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Τελευταίος Πειρασμός, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 9 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Никос Казандзакис. Последното изкушение

Гръцка. Първо издание

Издателство „Народна култура“, София, 1989

Редактор: Розия Самуилова

Художник: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Росица Скорчева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Евгения Джамбазова

Рецензент: Марин Жечев

Литературна група — ХЛ.

04/95366794115557-90-89


XXI

Съботата, разправят, е едно охранено момче, което си отдъхва на Божиите колене. Отдъхват си заедно с нея и водите, птиците не вият гнезда, хората не работят; обличат се, нагиздят се и отиват в синагогата да видят как равинът разгъва свещения свитък, където е записан, с червени и черни букви, Законът Божи; и да чуят как начетените вярващи търсят и откриват във всяка дума, във всяка сричка, с голяма вещина, волята Божия.

Събота е днес, и сега, ето, излизат вярващите от назаретската синагога и очите им са още заслепени от видението, което възправи пред тях старият равин Симеон. Толкова силна бе светлината в очите им, че се препъваха всички като слепци, пръскаха се из целия селски площад и се разхождаха бавно под големите финикови палми, за да се съвземат.

Равинът беше разтворил днеска Писанията наслуки; попадна на пророк Наум; постави пръст пак наслуки, попадна на тези свещени слова: „И ето, чуха се горе по планините краката на Вестоносеца с добрата вест!“ Прочете ги, препрочете ги, разпали се старият равин.

— Това е Месията — извика той, — иде! Огледайте се, погледнете вътре във вас; навред белези за идването му: вътре в нас, гневът, срамът, надеждата; вътре в нас викът: Стига вече! А навън, погледнете: седи Сатаната на престола на Вселената; на едното си коляно е сложил и гали тялото човешко, разплутото; на другото си коляно — душата човешка, блудницата. Настъпиха годините, които устата Божия, пророците, предрекоха; отворете Писанията, какво казват? „Когато ще се сгромоляса от престола си Израил и ще затъпчат свещената ни земя варварски крака, дошъл е краят на вековете!“ Какво казват още Писанията? Че последният цар ще бъде развратен, беззаконен, безбожен; а децата му — неспособници; и короната ще се изхлузи от главата на Израил. Развратният и беззаконен цар дойде, Ирод; видях го с очите си, когато ме повика в Йерихон да отида да го изцеря; знаех тайни билки, взех ги, отидох; отидох, и от него ден не можах да ям месо, защото видях как месото му се скапва; не можах да пия вино, защото видях кръвта му пълна с червеи; и вонята му още не се е махнала, повече от трийсет години, от ноздрите ми… Умря, псовиса; дойдоха синовете му, неспособни, хилави, кекльовци; изхлузи се от главата им царската корона…

„И тъй, излязоха пророкуванията, дойде краят на вековете! Глас се чу от Йордан: Иде! Глас се чу вътре в нас: Иде! Отворих днес Писанията, сбраха се буквите, извикаха: Иде! Остарях; помътняха очите ми, падат зъбите ми, сковават се коленете ми; радвам се! Радвам се, защото Бог ми даде думата си: «Симеоне, няма да умреш, преди да видиш Месията.» Така че, колкото повече наближава смъртта ми, наближава и Месията. Смелост, чада мои! Няма робия, няма Сатана, няма римляни; има само Месия, и иде. Мъже, препашете оръжията си, война! Жени, запалете светилниците, иде женихът! Не знаем часа и мига; може днес, може утре, бдете! Чувам по близките планини как под краката му камъните се разклащат; иде; излезте навън, може да го видите!“

Излезе навън народът, пръсна се навред под големите финикови палми, много объркани бяха думите на стария равин, и затова се мъчеха да ги позабравят, да спадне излишният плам, да си се натъкми отново душата във всекидневните грижи… И както се разхождаха и нетърпеливо чакаха кога ще стане пладне, та да се приберат вкъщи и да забравят, с приказките, с кавгите, с яденето, светите слова — ето ти го насреща, с изпокъсаните си дрехи, бос, с грейнало лице, синът на Мария; а зад него, плахи, скупчени, четиримата ученици, и най-последен, саможив, с тъмен поглед, Юда червенобрадият.

Стопаните се изплашиха; откъде изскочиха тези дрипльовци и не е ли това синът на Мария, дето върви най-отпред?

— Гледай го как ходи; разперва и размахва ръцете си като крила!

— Взе му Господ ума и сега се мъчи да хвръкне.

— Качва се на един камък, прави знаци, ще говори.

— Да отидем да се посмеем!

Исус наистина се беше качил на един камък, сред площада; събраха се хората около него и се смееха; зарадваха се, че дойде този смахнатият, та да забравят тежките думи на равина; война, казва, бдете, иде! От години и години все тази песен им гърми в ушите; дотегна им; сега, слава Богу, със сина на Мария, ще се поразсеят.

Размахваше Исус ръце и правеше знаци всички да се съберат около него; изпълни се светът с бради и раирани мантии и калпаци; едни дъвчеха фурми, за да залъжат глада си, други — слънчоглед, а най-старите и богобоязливите прехвърляха зърната на дълги броеници, направени от малки възли от синьо платно и във всеки възел имаше по една сентенция от Свещените Писания.

Блестяха очите на Исус, и в сърцето му, пред такова голямо множество, нямаше никакъв страх; отвори уста.

— Братя — извика той, — отворете ушите си, отворете сърцата си, чуйте словото, което ще ви кажа: Исайя вика: „Духът Господен се изля връз мен, мен избра да донеса добрата вест на бедните, мен изпрати да провъзглася свобода за робите и светлина за слепите!“. Дойде предреченият този час, братя, мен проводи Богът на Израил да донеса добрата вест; помаза ме там, в Идумейската пустиня, оттам ида! Довери ми голямата тайна; взех я, преминах поля и планини — не чухте ли стъпките ми горе по планините? И дотичах в родното си село, тук най-напред да проглася радостната вест. Коя радостна вест ли? Дойде царството небесно!

Един старец с двойна гърбица, като на камила, размаха броеницата си, изкиска се.

— Думи на вятъра са думите, които казваш, сине на Дърводелеца, думи на вятъра; царство небесно, справедливост, свобода, ела, вълко, изяж ме — дотегна ни вече! Чудеса, чудеса! Тук да те видя! Направи чудеса, та да ти повярваме; иначе, трай си там!

— Всичко е чудеса, дядо — отвърна Исус. — Какви други чудеса искаш? Сведи очи — и за най-скромната тревичка един ангел-хранител се грижи за нея и й помага да израсне; вдигни високо нагоре очи — какво чудо е звездното небе! А пък, ако затвориш очи, дядо, какво чудо е вътрешният ни свят, какво звездно небе е сърцето ни!

Слушаха го учудени; споглеждаха се.

— Този не е ли синът на Мария? С какво право говори така?

— Демон говори чрез устата му; къде са братята му да го вържат, да не ухапе някого!

— Отвори пак уста, мълчете!

— Дойде денят Господен, братя, готови ли сте? Малко часове ви остават, повикайте бедните, раздайте благата си. Какво ви е грижа за земните блага? Иде огънят да ги изгори! Преди царството небесно — царството на огъня; в деня Господен камъните, с които са изградени къщите на богатите, ще се вдигнат и ще ударят стопаните; златните монети в сандъците ще се изпотят и по тях ще се стичат кръвта и потта на сиромасите! Ще се отворят небесата, потоп от огън, и новият Ковчег ще плува върху пламъците; аз държа ключовете и отварям Ковчега и подбирам; братя мои назаретяни, от вас започвам, вие първи сте поканени, елате, влезте вътре; тръгнали са вече пламъците Божии и се спускат!

— Ууу! Ууу! Дойде синът на Мария да ни спаси! — задюдюкаха хората и прихнаха да се смеят.

Някои се наведоха, напълниха шепите си с камъни и зачакаха.

От единия край на площада се появи тичешком Филип овчарят; чул беше, че приятелите му са дошли и довтаса; очите му бяха подути и силно зачервени, сякаш беше плакал много, бузите му бяха хлътнали; в деня, когато се бе сбогувал при езерото с Исус и другарите му и им бе извикал през смях: „Няма да дойда, имам овце, как да ги оставя?“, разбойници бяха налетели от Ливан и му ги бяха отвлекли; останала му беше само гегата; стискаше я сега и обикаляше като свален от престола цар, от село на село, от планина на планина, и все още търсеше овцете си; проклинаше и заплашваше, точеше една широка кама и разправяше, че ще тръгне за Ливан; но когато оставаше сам, през нощта, плачеше. Изтича сега да се срещне със старите си приятели и да им изкаже мъката си, да тръгнат всички заедно за Ливан; чу смеховете и дюдюканията. „Какво става там? — прошепна той. — Защо се смеят?“ Приближи се; сега Исус се беше разсърдил.

— Какво се смеете? — викаше той. — Какво събирате камъни, за да ударите Сина человечески? Какво се перчите с къщите си и с маслиновите си градини, и с лозята си? Пепел! Пепел! И синовете, и дъщерите ви — пепел! А пламъците, големите разбойници, ще се спуснат от планините, за да заграбят овцете ви!

— Какви разбойници, кои овце, какви са пък тия пламъци, дето сега ни изтърсва? — измърмори Филип и слушаше, опрял брада на гегата си.

Говореше Исус, а от бедняшките махали прииждаше простолюдието; чуха, че се появил нов пророк за беднотията, и довтасаха; носи, казва, в едната си ръка небесен огън, за да изгори богатите; а в другата — теглилка, за да раздаде благата им на сиромасите; той е новият Мойсей, и носи нов, по-справедлив Закон. И сега стояха прехласнати и го слушаха; дойде, дойде царството на бедните!

И както пак отваряше Исус уста да заговори, четири ръце се стовариха върху него и го сграбчиха, смъкнаха го от камъка и едно дебело въже бързо се омота около него; извърна се Исус — бяха братята му, синовете на Йосиф — Симо куцият и Яков набожният.

— Вкъщи, вкъщи, обладани от дявола! — викаха му те и яростно го дърпаха.

— Нямам къща, пуснете ме; това е къщата ми, това са братята ми! — викаше Исус и сочеше хората.

— Вкъщи! Вкъщи! — викаха и стопаните и се смееха.

Един вдигна ръка и запрати камъка, дето държеше; той ожули челото на Исус, потече първата капка кръв. Старецът с двойната гърбица закрещя:

— Смърт! Смърт! Той е магьосник, прави заклинания; вика огъня да дойде да ни изгори, и ще дойде!

— Смърт! Смърт! — чуха се отвред викове.

Петър скочи.

— Срамота! — извика той. — Какво ви е сторил? Невинен е!

Един бабаитин се нахвърли върху него.

— И твоя милост, мисля, си с него, нали? — и го сграбчи за гръкляна.

— Не! Не! — изкрещя Петър. — Не, не съм! — и се мъчеше да откопчи ръчището му от гърлото си.

Другите трима другари на Исус се бяха объркали; Яков и Андрей претегляха силите си, а очите на Йоан бяха плувнали в сълзи; ала Юда разблъска с лакти тълпата, изтръгна Исус от двамата му побеснели братя, размота въжето.

— Махайте се! — извика им той. — С мен ще си имате работа, друм!

— Да вървиш в родината си да командваш! — изкрещя Симо куцият.

— Командвам докъдето стигат ръцете ми, кьопчо!

Обърна се към четиримата ученици:

— Не ви ли е срам! — извика им той. — Отрекохте се вече от него! Напред, да застанем около него, никой да не може да го докосне!

Засрамиха се четиримата, втурнаха се и сиромасите, и дрипльовците.

— И ние сме с вас, братя! — завикаха те. — Да ги затрием!

— И аз съм с вас! — чу се един разярен глас. Филип размахваше гегата си и си проправяше път през тълпата, за да мине. — Идвам и аз!

— Добре дошъл, Филипе! — отвърна му червенобрадият. — Ела с нас! Бедни, онеправдани, всички заедно!

Стопаните, като видяха, че сиромашията вдига глава, побесняха; дойде синът на Дърводелеца да разбуни чутурата на беднотията, да преобърне световния порядък! Носел, казва, нов закон. Смърт! Смърт!

Разпалиха се, нахвърлиха се — едни с тояги, други с ножове, трети с камъни; старците останаха по-назад и крещяха, за да им вдъхнат смелост; потърсиха прикритие приятелите на Исус зад платаните около площада; други пък налитаха с голи ръце. Провираше се Исус между противниците, разперваше ръце, викаше: „Братя! Братя!“, но никой не го слушаше; сега камъните яростно свистяха и първите ранени ревяха.

Една жена изскочи от една уличка; плътно забрадено беше лицето й с лилава кърпа за глава; виждаха се само половината й уста, носът и големите й черни очи, потънали в сълзи.

— За бога! — изпищя с тънък глас тя. — Да не го убиете!

— Мария! — чуха се гласове. — Майка му!

Ала старците къде ти да ги заболи за майката! Побеснели бяха.

— Смърт! Смърт! — крещяха те. — Дойде да разбуди народа, да вдигне бунт, да раздаде имотите ни на дрипльовците и босяците! Смърт!

Бяха се вкопчили сега гърди с гърди; двамата синове на Йосиф се бяха отърколили долу и ревяха; Яков беше грабнал един камък и им беше пукнал главите; а Юда беше измъкнал късата си кама, застанал бе пред Исус и не даваше никой да се приближи до него; а пък Филип се бе сетил за овцете си, причерняло му беше пред очите и стоварваше слепешката гегата си върху главите.

За Бога! — разнесе се отново гласът на Мария. — Болен е, болен! Мръднал му е умът, съжалете го!

Но гласът й се губеше; сега Юда беше сграбчил най-големия бабаитин и му бе опрял ножа си на гърлото; но Исус свари, задържа му ръката.

— Юда, брате мой! — извика той. — Кръв не! Кръв не!

— Ами какво? Вода ли! — извика ядосано червенобрадият. — Секира държиш, забрави ли? Дойде часът!

Разярил се беше и Петър от боя, който бе изял, грабна един голям камък, спусна се връз старците. Мария се промъкна в разгара на свадата, приближи се до сина си; хвана го за ръка.

— Дете мое — каза тя, — какво ти стана? Как стигна дотук? Ела вкъщи да се измиеш, да се преоблечеш, да обуеш сандалите си; ранен си, сине мой.

— Нямам къща — отвърна той, — нямам майка. Коя си ти?

Избухна майката в плач, впи нокти в бузите си и не продума повече нищо.

Запрати Петър големия камък, който падна и премаза крака на стареца с двойната гърбица; изрева той от болка и куцук-куцук се затътри по сокаците и се отправи към къщата на равина. Тъкмо в това време равинът се появи запъхтян; чул беше врявата, скочи, остави Свещените Писания, в които беше потънал целият, и се мъчеше, от буквите и сричките, да извлече волята Божия; но чу глъчката, взе патерицата си и забърза да види какво става; срещна на улицата неколцина ранени, научи всичко! Разбута народа, стигна до сина на Мария.

— Какви са тия работи, Исусе? — попита го строго той. — Нали носиш любов? Това ли ти е любовта, която донасяш? Не те ли е срам?

Обърна се към народа.

— Приберете се, чада мои, в къщите си — каза той. — Това е племенникът ми, болен е, горкият, болен е от години; не му дръжте карез за това, което е казал, простете му; не говори той, друг говори чрез устата му.

— Бог! — възкликна Исус.

— Ти мълчи! — каза равинът и го побутна укорно с патерицата си.

Обърна се отново към народа.

— Оставете го, чада мои, не му придиряйте много, не знае какво приказва; всички, бедни и богати, всички сме от семето на Авраам, не се карайте; пладне е вече, приберете се по къщите си; а този нещастник аз ще го изцеря.

Обърна се към Мария.

— Мария, прибери се вкъщи; сега ще дойдем и ние.

Хвърли майката сетен, изпълнен с нежност, поглед към сина си, сякаш се сбогуваше с него завинаги; въздъхна, прехапа забрадката си и тръгна, и изчезна в тесните улички.

 

 

Сега облаците бяха покрили небето; докато хората се трепеха помежду си, дъждът се канеше да се излее, да разхлади земята. Вдигна се вятър, последните листа по платаните и смокините се откъсваха и се пръсваха по земята. Площадът се беше опразнил; Исус се обърна към Филип, протегна му ръка.

— Филипе, брате мой — каза му той, — добре дошъл.

— Добре съм те заварил, рави — отвърна той и му стисна ръката.

Подаде му гегата си.

— Вземи я, да се подпираш на нея.

— Да вървим, съратници — каза Исус. — Изтърсете праха от краката си; сбогом, Назарет!

— Ще ви изпроводя до края на селото — каза старият равин, — за да не ви закачи никой.

Хвана Исус за ръка, тръгнаха двамата начело; равинът усещаше в дланта си парещата ръка на Исус.

— Не се нагърбвай, дете мое, с чуждите грижи; ще те съсипят!

— Нямам свои грижи, отче; нека ме съсипят! — отвърна Исус.

Стигнаха до края на Назарет, показаха се градините, отвъд тях — нивите. Учениците, които вървяха отзад, се поспряха и промиха на един извор раните си; с тях бяха тръгнали и неколцина дрипльовци, и сакати; и двама слепи; очакваха да стори чудото си новият пророк; и всички говореха възбудено и радостно, сякаш се завръщаха от голяма битка.

Но четиримата ученици вървяха мълчаливи, разтревожени, и бързаха да настигнат учителя си, за да ги успокои; Назарет, родният край на учителя, ги беше освиркал и изгонил, лошо започваше големият поход! И ако пък ни прогонят и от Кана, мислеха си те, и от Капернаум, и отвсякъде около Генисаретското езеро, какво ще стане с нас? Къде ще отидем? На кои ще проповядваме словото Божие? Щом като народът на Израил ни отрича и ни освирква, към кои да се обърнем? Към неверниците ли?

Гледаха учителя, но никой не отваряше уста да го заговори; ала той видя в очите им страх, хвана Петър за ръката.

— Петре, маловерни — каза му той, — едно черно зверче с настръхнала козина седи свито в зеницата на окото ти и трепери — Страхът! Страх ли те е?

— Когато съм далеч от теб, рави, ме е страх; затова се и приближих; затова се приближихме всички; говори ни, та сърцето ни да укрепне.

Исус се усмихна.

— Когато се надвеся и взра дълбоко в душата си — каза той, — не знам как и защо, но истината излиза от мен като приказка; пак с приказка, другари, ще ви говоря:

„Веднъж един голям велможа женел сина си и заповядал да приготвят в двореца му богата вечеря; и след като говедата били заклани и масите застлани, изпратил слугите си да обадят на поканените: «Всичко е готово, заповядайте, ако обичате, на сватбата». Ала всеки от поканените намерил някакъв повод, за да не дойде. «Купих нива и отивам да я видя» — казал един. «Младоженец съм, не мога да дойда» — рекъл друг. «Пет чифта волове купих и отивам да ги изпробвам» — отвърнал трети. Върнали се слугите, казали на господаря си: «Никой от поканените не може да дойде; имали, казват, работа». Ядосал се велможата: «Тичайте бързо по площадите и кръстопътищата, съберете бедните, куците, слепите, сакатите, и ги доведете тук; поканих приятелите си, отказаха; ще изпълня тогава къщата си с неканените, та да ядат и да пият, и да се радват на сватбата на сина ми».“

Исус замълча; беше започнал спокоен, но докато говореше, си спомняше за назаретяните и евреите и между веждите му гневът се разпалваше. Учениците го гледаха учудени.

— Кои са поканените, кои неканените, кой се жени, не разбираме, прости ни, рави — каза Петър и отчаяно се чешеше по дебелата си куфалница.

— Ще разберете — отвърна Исус, — когато ще повикам поканените да влязат в Ковчега и те откажат, понеже имат, казва, лозя и ниви, и жени, и очите им, ушите, устните, ноздрите, ръцете им са петте чифта волове и орат; какво орат ли? Пъкъла!

Въздъхна; погледна другарите си, почувства, че е съвсем сам на света.

— Говоря — промълви той, — кому говоря? На вятъра; говоря и само аз се чувам; кога ще пораснат уши и на пустинята, та да ме чуе?

— Прости ни, рави — каза пак Петър, — буца кал е мозъкът ни; имай търпение, ще разцъфне.

Извърна се Исус, изгледа стария равин; но той беше впил поглед в земята, беше се догадил за страшния скрит смисъл и старческите му очи с окапали мигли се бяха налели със сълзи.

На изхода на Назарет, пред една дървена барака, стоеше митничарят, който събираше данъците, Матей по име; всички стоки, които влизаха и излизаха, плащаха данък на римляните. Нисък, пълен, жълтеникав; бледи, меки бяха ръцете му, изцапани с мастило пръстите му, черни ноктите му, големи и космати ушите му; а гласът му — тънък, като на евнух. Цялото село го мразеше и се гнусеше от него, никой не му подаваше ръка; и когато минаваха край бараката му, извръщаха лице. Не казваха ли Писанията: Само на Бога сме длъжни да плащаме данък, а не на хората? А този тук служи на тиранина, бирник, престъпва Закона, живее от беззаконието; на седем мили около него въздухът е заразен.

— Да минем бързо, момчета — каза Петър, — задръжте дъха си; извърнете лице!

Ала Исус се поспря; Матей, прав пред бараката, държеше в ръка калема, дишаше тежко и не знаеше какво да прави — да остане ли, колебаеше се; да влезе в бараката, не искаше; отдавна много му се искаше да види отблизо новия пророк, дето проповядва, че всички хора са братя; нали същият този казал веднъж: „Бог повече обича грешника, който се покайва, отколкото човека, който никога не е съгрешил“. А друг нали казал: „Аз не съм дошъл за добродетелните на този свят; дойдох за грешниците; с тях ми е приятно да говоря и да ям!“. А друг път пък, като го попитали: „Рави, кое е истинското име на Бога?“, той отговорил: „Любов“.

Тези думи напоследък Матей много дни и нощи ги прехвърляше в сърцето си, въздишаше и си казваше: „Кога ще го видя, да падна в краката му!“. И ето ти сега, когато беше пред него, се срамуваше да вдигне очи и да го погледне, стоеше със сведена глава, неподвижно, и чакаше. Какво чакаше? Ей сега щеше да си отиде и щеше да го загуби завинаги.

Пристъпи Исус крачка, приближи се към него.

— Матей — каза той тихо и толкова ласкаво, че митничарят почувства как сърцето му се стапя.

Вдигна очи; Исус, пред него, го гледаше; нежен, всесилен поглед проникваше в недрата на митничаря, умиряваше се сърцето, просветяваше се умът, зъзнеха вътрешностите, и сега слънцето се лееше върху тях и ги сгряваше; каква радост беше само, каква увереност, какво помирение! Толкова прост ли е, значи, светът, толкова лесно — спасението?

Влезе вътре Матей, затвори тефтерите, взе един неизписан под мишница, напъха в пояса си бронзовата мастилница, втъкна калема над ухото си; измъкна после от пояса си ключа, заключи и захвърли ключа в градините. След като свърши това, пристъпи към Исус, коленете му трепереха; спря; да продължи ли, да не продължи ли? Щеше ли учителят да му подаде ръка? Вдигна очи, погледна Исус така, сякаш му викаше: „Съжали ме!“. И Исус му се усмихна, подаде му ръка.

— Добре дошъл, Матей — каза той. — Ела с мен.

Стреснаха се учениците, отдръпнаха се; старият равин се наведе към ухото на Исус.

— Дете мое — каза му той, — един митничар! Голям грях е това! Трябва да слушаш Закона!

— Отче — отвърна Исус, — слушам сърцето си.

Бяха излезли извън Назарет, минаха през градините, навлязоха в нивите; студен вятър духаше, в далечината планината Хеврон просветваше, поръсена с първия сняг.

Равинът отново хвана Исус за ръката, не искаше да се разделят, преди да му говори… Но какво да му каже? Откъде да подхване? Бог, казва, в Идумейската пустиня, му поверил в едната ръка огъня, а в другата — семето; той щял, казва, да изгори света и да посади нов… Поглеждаше равинът скришом Исус; да му повярва ли? Не казват ли Писанията, че Божият Избраник е като хилаво дърво, поникнало сред камънаците, пренебрегнато, изоставено от хората? Може, значи, може да е този… — помисли си старецът; опря се на него.

— Кой си ти? — попита го той тихо, за да не чуят другите.

— Толкова време, откакто се родих, чичо Симеоне, си все с мен и още ли не си ме познал?

Пресече му се на стария равин дъхът.

— Умът ми не може да го побере — промълви той, — не може да го побере…

— Ами сърцето ти, чичо Симеоне?

— Него не го слушам, дете мое; то води човека към пропастта.

— Към пропастта Божия, към спасението — каза Исус и погледна съчувствено стареца.

И след малко добави:

— Не помниш ли, отче, съня на израилското племе, който една нощ пророк Даниил видял във Вавилон? Седял Старият по дни на престола си; бели дрехите му като сняг, а косите на главата му — като бяло овнешко руно; а престолът му — направен от пламъци; и река от огън течала в нозете му. От двете му страни се настанили Съдниците; и разтворили се тогава небесата, и слязъл връз облаците, кой? Помниш ли, отче?

— Синът человечески — отвърна старият равин, — който поколения наред бива откърмен с този сън.

А имаше нощи, когато и на него му се беше присънил.

— И кой е този Син человечески, отче?

Коленете на стария равин се подкосиха; погледна младия човек със страх.

— Кой? — промълви той и погледът му се вкопчи в Исусовата уста. — Кой?

— Аз — отвърна спокойно Исус и постави ръка върху главата на свещенослужителя, сякаш го благославяше.

Старият равин се опита да заговори, но устните му не го слушаха.

— Остани със здраве, отче! — каза Исус и му подаде ръка. — Щастлив си ти, че бе удостоен, преди да умреш, да видиш това, за което през целия си живот си копнял; удържа Бог думата си, отче Симеоне!

Спря се равинът, изблещи очи, загледа го… Какъв е този свят около него? Престолите, крилата, белите светкавици, облаците, които се спускаха, Синът человечески върху облаците? Сънуваше ли? Да не би да беше пророк Даниил и се разтваряха пред него вратите на бъдещето и виждаше? Не беше това земя, бяха облаци; и този младеж, който му подаваше ръка и му се усмихваше, не беше синът на Мария, а Синът человечески!

Зави му се свят; заби патерицата в земята, подпря се на нея, за да не падне, и се загледа; гледаше как Исус с гегата си минава под есенните дървета; небето се беше снишило, не можеше повече дъждът да се задържи на небето, заваля. Дрехите на стария равин подгизнаха, залепиха се о тялото му, стичаше се от косата му водата; зъзнеше, но стоеше сред пътя, неподвижен; а Исус и другарите му се бяха вече загубили сред дърветата; но старият равин, сред дъжда и вятъра, ги виждаше още, дрипави, боси, да вървят, да се изкачват… Къде отиваха? Накъде? Да подпалят, тези дрипльовци, тези босяци, тези невежи, света ли? Бездна е волята Божия…

— Адонаи — промълви тойл — Адонаи…

И сълзи се стичаха по лицето му.