Никос Казандзакис
Последното изкушение (4)

III

Младежът остана сам, опря се на кръста, избърса си потта от челото; дишаше тежко, задъхано; в един миг целият свят около него се завъртя, но отново спря. Чу, че майка му кладе огън и се залавя рано-рано с готвенето, за да свари да изтича и да види и тя разпъването; всичките й съседки бяха вече тръгнали. Баща му ръмжеше още и се мъчеше да раздвижи езика си; но само гърлото му беше живо и гъргореше. Навън улицата отново бе опустяла.

И както стоеше опрян на кръста и беше затворил очи, и не мислеше за нищо, слушаше само как сърцето му бие, изведнъж подскочи от болка; усети отново как невидимата хищна птица впива дълбоко нокти отгоре в черепа му. „Пак дойде… Пак дойде…“ — прошепна той и започна да трепери. Чувстваше как острите нокти се забиват дълбоко, как пробиват костта и достигат мозъка му. Стисна зъби, за да не извика, да не се уплаши пак майка му и да се разпищи. Хвана с две ръце главата си и я стисна здраво, сякаш се боеше да не му избяга. „Пак дойде… Пак дойде…“ — промълви той, като трепереше.

Първия, най-първия път, когато беше едва дванайсетгодишен и седеше със стариците в синагогата, и ги слушаше как обясняват, като въздишаха и се потяха, словото Божие, беше усетил отгоре по главата си леки тръпки, пролазили бяха много нежно, като милувка; затворил бе очи.

Каква сладост беше само, кое пухкаво крило го отнесе и го изкачи на седмото небе? Това навярно ще да е бил раят! И от затворените му клепачи и полуотворената му блажено уста се разля безкрайна, дълбока усмивка, лизна трепетно плътта му и цялото му лице изчезна. А старците видяха загадъчната човекоядна усмивка, догадиха се, че Бог беше сграбчил в ноктите си момчето, сложиха пръст на устните си и замълчаха.

Минаха години; чакаше, чакаше, но милувката не идваше вече; и ето, един ден, беше Пасха, пролет, божа благодат, беше отишъл в селото на майка си, в Кана, да си избере жена; майка му му даваше зор, искаше да го ожени. Та нали беше вече двайсетгодишен, бузите му се бяха покрили с мъх, гъст, къдрав, кръвта му кипеше, не можеше вече да спи нощем; и майка му го беше поела в разгара на младостта му, и бе успяла да го накара да отиде в Кана, в селото и, и да си избере жена.

И така, стоеше с една червена роза в ръка и гледаше селските девойки, които играеха хоро под една голяма, разлистена топола. И както гледаше и претегляше, и ги искаше всичките, и не му даваше сърце да си избере, изведнъж чу зад себе си кръшен смях, като свежа вода от недрата на земята. Извърна се, идеше право към него, с всичките си оръжия — гривни, халки, обеци и червени сандали и разпуснати коси — единствената дъщеря на равина, брата на баща му, накичена като фрегата при попътен вятър — Магдалена. Разтърси се умът на младежа. „Тази искам!“ и протегна ръка да й даде розата. Но както протягаше ръка, десет нокти се впиха в главата му, две крила яростно запляскаха над него и покриха плътно слепоочията му. Той нададе пронизителен вик и се строполи по очи на земята с пяна на уста; а горката му майка метна върху лицето му забрадката си, взе го в прегръдките си, потънала от срам, поведе го и си отидоха.

И оттогава вече се съсипа. При пълнолуние, когато обикаляше из нивите, или в тишината на нощта в съня си, а най-често през пролетта, когато разцъфва и ухае целият свят; всеки път, когато и той искаше да се порадва, да вкуси от най-простите човешки радости — да хапне, да поспи, да се събере с приятели и да се посмее, да срещне на улицата някоя девойка и да си каже: „Харесва ми!“ — изведнъж върху него се впиваха десет хищни нокти и желанието изчезваше.

Но никога, както сега на разсъмване, хищните нокти не се бяха стоварвали връз него с такава ярост; сви се под тезгяха, свря глава в раменете си; дълго време стоя така, а светът беше изчезнал; чуваше само някакво бучене вътре в себе си, а над него пляскаха крила и го удряха.

Полека-лека хищните нокти се откопчваха, отпускаха се, освобождаваха бавно, един след друг, първо мозъка, после костта, сетне кожата на главата му, и изведнъж младежът почувства облекчение и голяма умора; измъкна се изпод тезгяха, вдигна ръка, опипа припряно под косата си темето си; стори му се, че беше пробито; но не откри, пипнешком, никаква рана под пръстите си; успокои се; но когато смъкна и видя на светло ръката си, потръпна: от пръстите му капеше кръв.

— Разяри се Бог — прошепна той, — разяри се… Започват кървищата.

Вдигна очи, погледна — никой; но във въздуха се усещаше острата миризма на звяр. „Пак дойде… Стои около мен и под краката ми, и над главата ми…“ — помисли си той с ужас.

Сведе глава, зачака; безмълвен, неподвижен беше въздухът, а светлината играеше, ужким кротко, безопасно, на отсрещната стена и по изплетения от тръстика таван. „Няма да си отворя устата — реши той, — няма да пророня нито дума; може да ме съжали, да си отиде…“

Но едва реши това и отвори уста, и заговори; изпълнен с жалба беше гласът му:

— Защо ме разкървавяваш? Защо се разяряваш? Докога ще ме преследваш?

Замълча; с отворена уста, с настръхнала коса, с изпълнени с ужас очи, наведен, той се ослушваше.

Отначало — нищо; неподвижен, безмълвен въздухът, но изведнъж някой над него заговори; наостри уши, заслуша; слушаше и току разтърсваше силно глава, сякаш казваше: „Не! Не! Не!“.

Накрая отвори и той уста; гласът му сега не трепереше.

— Не мога! Неук съм, мързелив, страхлив, обичам хубавото ядене, виното, смеха, искам да се оженя, да имам деца, остави ме!

Замълча отново, ослуша се.

— Какво казваш? Говориш прекалено високо, не чувам!

Закри с длани ушите си, за да смекчи суровия глас над него; сгърчил лице, притаил дъх, слушаше; слушаше и отвръщаше:

— Да, да, страх ме е… Да стана да говоря ли? Какво да кажа? Как да го кажа? Неук съм, не мога, ти казвам! Какво каза? Царството небесно ли? Не ме е еня мен за царството небесно; харесва ми земята; искам да се оженя, ти казвам, да взема Магдалена, пък макар и да е блудница; аз съм виновен, че стана такава, и аз ще я спася… Не света, не света, Магдалена ще спася; стига ми!… Говори по-тихо, за да те чувам!

Засенчи с ръка очите си, заслепяваше го меката светлина, която влизаше през прозорчето; беше вперил поглед високо, в тавана, и чакаше. Сдържаше дъха си, ослушваше се; и колкото повече слушаше, толкова повече лицето му просветваше дяволито, доволно, а плътните му месести устни потръпваха; и изведнъж прихна да се смее.

— Да, да — промълви той, — добре си го разбрал; да, нарочно; правя го нарочно, за да се отвратиш от мен, да отидеш да намериш някой друг, да се отърва!

Доби смелост:

— Да, да, нарочно; и ще правя през целия си живот кръстове, за да бъдат разпъвани месиите, които избираш!

И като каза това, откачи от стената ремъка с гвоздеите, препаса го; погледна през прозорчето, слънцето се беше вече изкачило, а небето горе беше синьо и сурово, като стомана. Трябваше да побърза; тъкмо по пладне, в разгара на жегата щеше да стане разпъването.

Коленичи, подложи рамо под кръста, обгърна го; вдигна едното си коляно, подпря се, много тежък, непоклатим му се стори кръстът, затътри се към вратата, като залиташе. Направи, пъшкайки, две крачки, три, стигаше вече, но изведнъж коленете му се подгънаха, зави му се свят и падна по очи, затиснат от кръста, на прага.

Схлупената къщурка се разтресе; чу се пронизителен женски писък, междинната врата се отвори, появи се майка му. Бледомургава, висока, с големи очи; преминала беше вече първата си младост, навлизаше в неспокойната медена горчивина на есента. Сини кръгове опасваха очите й, устните й бяха сочни и надиплени като на сина й, но брадичката й беше по-твърда и волева. Носеше теменужна ленена забрадка и две дълги сребърни обеци се полюляваха, единствените й украшения на ушите й.

Зад нея, когато отвори междинната врата, се видя, приседнал на постелята, гол до кръста, жълто-зелен, подпухнал, със стъклени неподвижни очи, баща му; жена му току-що го беше нахранила и той все още дъвчеше с мъка хляба, маслините, лука; а къдравите бели косми на гърдите му бяха целите в лиги и трохи. До него прочутата съдбоносна тояга, дето беше цъфнала в деня на годежа, сега стоеше изсъхнала.

Майката се появи, видя сина си да се мята, паднал под кръста, впи нокти в бузите си и го загледа, без да се спусне да го повдигне; дотегнало й беше вече току да й го донасят на ръце, припаднал; и да го гледа да обикаля из нивите и пустошта, да стои с дни и нощи гладен, да не иска да се захване за работа, само да седи с часове, втренчил очи във въздуха, завеян, непрокопсан. И само когато му поръчваха кръст, за да бъдат разплати хора, залавяше се трескаво да работи, денонощно, като бесен. И не отиваше вече в синагогата, не искаше да стъпи повече в Кана, нито на някой панаир, а когато имаше пълнолуние, умът му мръдваше и горката му майка го слушаше как бълнува и вика, сякаш се караше с някой демон.

Колко пъти беше умолявала брата на мъжа си, стария равин, който умееше със заклинания да прогонва злите духове, та идваха открай света обладаните от зъл дух и ги изцеряваше. Ето и онзи ден беше паднала в нозете му:

— Чуждите лекуваш, а сина ми защо не щеше да го изцериш? — оплака му се тя.

А равинът поклати глава.

— Мария — отвърна й той, — не е зъл дух този, който измъчва сина ти, не е зъл дух, а Бог; какво мога тогава да сторя аз?

— Няма ли лек? — попита го горката.

— Бог е, ти казвам, цяр няма.

— Защо го измъчва?

Старият заклинател въздъхна; не отговори.

— Защо го измъчва? — отново попита майката.

— Защото го обича, Мария — отвърна накрая старият равин.

Майката го погледна изплашено; отвори уста да попита, но равинът й запуши устата.

— Такъв е законът Божи, не питай — каза той, като смръщи вежди и й направи знак да си върви.

Години продължаваше това зло и на Мария, макар че беше майка, й беше дотегнало вече; и сега, когато го видя паднал по очи на прага, а кръвта се стичаше по челото му, не се помръдна; само въздъхна издън душа. Не въздъхна за сина си, а за своята си орис; много нещастен беше животът й; нещастна с мъжа си, нещастна със сина си; овдовя, преди да се ожени, и беше майка, без да има син. И старееше, все по-многобройни ставаха всеки ден белите косми, без да опознае младостта, топлината на мъжа, сладостта и гордостта на омъжената; сладостта и гордостта на майката. Пресъхнали й бяха вече сълзите от плач; колкото сълзи й бе дал Бог като пай, проляла ги бе, и сега гледаше сина си и мъжа си със сухи очи. И ако по някой път още плачеше, плачеше, когато оставаше сама, и беше пролет, и гледаше отвъд, към зелените нивя, и до нея идваха уханията на цъфналите дървета; но в тези мигове не оплакваше нито мъжа си, нито сина си, а живота си, който минаваше напразно.

Младежът се беше понадигнал и бършеше с края на дрехата си кръвта; извърна се, видя, че майка му го гледа строго, ядоса се. Познаваше той този поглед, който не му прощаваше нищо, познаваше тези устни, стиснати, огорчени; не можеше и той повече да търпи; дотегнало му беше в тази къща със схванати старци и неутешими майки, и унизителни всекидневни напътствия — яж, работи, ожени се! Яж, работи, ожени се!

Майката отвори заключената си уста.

— Исусе — промълви тя укорно, — с кого се караше пак днес на разсъмване?

Синът прехапа устни, за да не изтърве някоя тежка дума, отвори вратата, слънцето влезе вътре заедно с прашен, горещ вятър от пустинята. Избърса потта и кръвта от челото си, подложи отново рамо и вдигна кръста, без да отвърне.

Майката прихвана косата си, която се беше разпиляла върху раменете й, прибра я под забрадката, пристъпи крачка, приближи се към сина си. Но когато го огледа на светлина, сепна се изненадана; как се променя непрекъснато и тече като вода лицето му! Всеки ден го виждаше сякаш за първи път, всеки ден откриваше в очите, в челото, в устата някаква непозната светлина, някаква усмивка, кога сатанинска, кога изпълнена с печал, някакво лакомо сияние, което лижеше челото, брадичката, шията му и го разяждаше; днес в очите му горяха големи черни пламъци.

За миг, изплашена, понечи да му извика: „Кой си ти?“, но се сдържа.

— Дете мое! — промълви тя с треперещи устни; замълча и зачака да види дали наистина този мъж беше нейното дете; ще се обърне ли да я погледне, да й заговори? Но той не се извърна; напъна се, нагласи кръста на раменете си и прекрачи прага, без да залитне.

Майката, опряна на рамката на вратата, го гледаше как стъпва леко от камък на камък по калдъръма и върви нагоре; откъде намери, Боже мой, толкова сила! Не беше това кръст, а две крила, които го носеха.

— Боже Господи! — прошепна объркана майката. — Кой е този? Чий е този син? Не прилича на баща си, не прилича на никого, всеки ден се променя, не е един, а много, ще се побъркам!

Спомни си как една привечер го държеше на гърдите си, в малкия двор, до кладенеца; лятно време, над нея лозницата беше натежала от гроздове; кърмеше новороденото и както го кърмеше, се унесе в сън; само за миг, но свари да види някакъв безкраен сън: уж един ангел, горе, на небето, държеше, увиснала на ръката му, една звезда, като фенер, и вървеше, и осветяваше земята долу; и имаше, уж, един път, в тъмнината, сияен, с много извивки, като светкавица, и се проточваше и угасваше в краката й… И както гледаше очарована и се питаше откъде ли започваше този път и защо свършваше до ходилата й, вдигна очи и какво да види? Звездата беше застанала над главата й. И в далечината, на звездноосветения път се появиха трима конници, а на главите им блестяха три златни корони. Спряха се за миг, погледнаха към небето, видяха, че звездата застава на едно място, пришпориха и тримата конете си и препуснаха. Майката сега различаваше добре лицата им; единият, средният — бяла роза, голобрад момък, русокос; от дясната му страна — един жълт мъж, със заострена съвсем черна брада, с полегати очи; от лявата му страна — един арапин със снежнобяла къдрава коса, със златни халки на ушите, с ослепително бели зъби. И докато ги огледа добре майката и докато закрие очите на сина си, за да не ги заслепи силният блясък, тримата конници бяха вече довтасали, спешиха се и коленичиха пред нея; а синът й беше пуснал гърдата и стоеше прав върху коленете й.

Първи се приближи белият царски син, свали короната от главата си и я постави смирено в краката на младенеца; после се затътри на колене черният, измъкна от пазвата си шепа рубини и смарагди и ги изсипа, много нежно, върху детската глава; трети протегна ръка жълтият и положи в нозете на младенеца цял наръч дълги паунови пера, за да си играе… А младенецът ги гледаше и тримата, усмихваше им се, но не протягаше ръчичките си да пипне даровете…

И изведнъж уж тримата царе изчезнаха, и се появи едно овчарче, облечено в овчи кожи, и с две ръце държеше пръстена паница с топло мляко; и щом младенецът го видя, заподскача върху коленете на майка си, наведе личицето си, завря го в паницата и започна да пие жадно и доволно млякото…

Опряна на рамката на вратата, майката си припомняше този безкраен сън; въздъхна. Какви надежди беше породил в нея този неин единствен син, какво й бяха предсказали гадателките, как го гледаше самият стар равин, как разтваряше Писанията и четеше пророците над младенческата глава и оглеждаше гърдите му, очите му, ходилата му, за да открие някакъв белег! Но уви, колкото повече минаваше времето, толкова повече надеждите чезнеха, по лош път поемаше синът й, все повече се отклоняваше от пътя на хората…

Пристегна здраво забрадката си, бутна мандалото на вратата и пое и тя по нагорнището, да иде да види разпъването, да й мине времето.