Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Τελευταίος Πειρασμός, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 9 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Никос Казандзакис. Последното изкушение

Гръцка. Първо издание

Издателство „Народна култура“, София, 1989

Редактор: Розия Самуилова

Художник: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Росица Скорчева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Евгения Джамбазова

Рецензент: Марин Жечев

Литературна група — ХЛ.

04/95366794115557-90-89


XII

Днес Генисаретското езеро вдигаше големи вълни, влажен беше вятърът, горещ, дошла беше вече есента, земята миришеше на лозови листа и на презряло грозде. Рано-рано се бяха стекли от Капернаум жени и мъже, гроздоберът беше в разгара си, и чепките, налети със сок, лежаха връз пръстта и чакаха. Девойките блестяха и те като зърната, хапнали бяха доста винно грозде и устните им лепнеха от мъст, а момците, в кипежа на младостта си, се задушаваха, гледаха като бичета девойките, които беряха гроздовете и кудкудякаха. От лозе на лозе — само викове и гръмки смехове; все по-дръзки ставаха девойките, задяваха момците, а те все повече се разпалваха и се примъкваха; лукавият демон на гроздобера тичаше насам-натам и се кикотеше, и пощипваше жените.

Просторната селска къща на стария Зеведей гъмжеше, широко разтворена; вляво на двора беше пресата и младежите носеха преливащите кошове и я пълнеха; четирима мъжаги, Филип, Яков, Петър и селският обущар, един благодушен дангалак, Натанаил, миеха косматите си прасци и се готвеха да влязат да мачкат. Та нали всеки сиромах в Капернаум си имаше своето лозенце, за винцето си през годината, и всяка есен донасяше в тази преса гроздето си, мачкаше го и си вземаше своя дял от ширата; вземаше и старият Зеведей, трупачът, своя пай и пълнеше кюповете и бъчвите си за цялата година. Седеше, значи, старият Зеведей на високия патар, държеше в ръце дълга пръчка и ножче и бележеше с резки кошовете на всеки един, записваше си и всеки стопанин в ума си, та да не бъде ощетен никой вдругиден, при разпределението на ширата; скубач беше старият Зеведей, нямаха му вяра, и всички си отваряха очите на четири.

Прозорецът, който гледаше откъм двора навътре в къщата, беше отворен, и старата Саломия, стопанката на дома, изтегната на миндера, слушаше и гледаше всичко, каквото ставаше на двора; така забравяше болките, които пронизваха коленете и ставите й. Ще да е била извънредно хубава на младини, тънкокоста и нежно мургава, едроока, от добър род; три села си я оспорваха: Капернаум, Магдала и Витсаида; трима женихи тръгнаха едновременно и отидоха при стария й баща, с многото кораби; и всеки беше с богата свита от приятели и с камили с преливащи кошове, ала хитрият старец претегли добре в себе си тялото, душата и имота на всеки един и избра този, Зеведей. И той я взе и й се радва, но сега голямата красавица остаря, окапаха прелестите й, изяде ги времето, и старецът й, здравенякът му неден, от време на време, през големите празници, скита нощем и си играе с вдовиците.

Но днес лицето на старата Саломия сияеше; пристигнал беше вчера синът й, любимецът й, Йоан, от светия манастир; беше, наистина, бледен и слаб, молитвите и постите го бяха сломили; но сега ще го задържи тя при себе си, няма да го остави вече да си отиде, ще го храни, ще го пои, да закрепне и да лъснат отново бузите му: добър е Господ, прекланяме се пред милостта му, ама да не иска чак пък да пие кръвта на децата ни; с мярка и постите, с мярка и молитвите, да се спогаждат, со кротце, со благо, човекът и Господ — мислеше си старата Соломия и гледаше с копнеж към вратата, кога ще се появи от лозята, където беше отишъл и той на гроздобер, Йоан, изтърсакът й.

Под големия, натежал от плод бадем в средата на двора, приведен, безмълвен, Юда червенобрадият размахваше чука си и надяваше железни обръчи на бъчвите за вино. Ако го погледнеше отдясно човек, лицето му беше навъсено и само злост; ако го погледнеше отляво — неспокойно и тъжно; още преди доста дни се беше измъкнал като крадец от манастира, обхождаше селата и стягаше бъчвите за новата шира; влизаше в къщите, работеше, слушаше приказките, записваше в ума си думите и делата на всеки, та да предаде всичко на братството. Но къде го онзи, някогашния червенобрад, кресльото и кавгаджията! Беше станал, откакто беше напуснал манастира, неузнаваем.

— А бре, отвори си и ти устата, Юда Искариотски, загубена главо! — извика му старият Зеведей. — Какво толкова мислиш? Две и две правят четири, още ли си нямаш хабер от това? Отвори уста бре, човече, кажи една дума, гроздобер е това, не шега; в такъв ден и щуравите кози се смеят!

— Не го вкарвай в грях, дядо Зеведей! — обади се Филип. — Отишъл, казва, в манастира и иска да стане калугер; не си ли чул за това? Дяволът, като остарее, се покалугерява!

Юда се извърна, хвърли убийствен поглед към Филип, но не каза нищо; гнус го беше от него, не беше мъж тоя, бърборко, кречетало, в последния миг го хвана страх и отказа да влезе в братството. „Имам овце, вика, как да ги оставя!“

Прихна да се смее старият Зеведей; обърна се към червенобрадия.

— Опичай си ума, нещастнико! — извика му той. — Прилепчива болест е калугерството, варда да не я прихванеш! На косъм беше да загази и синът ми; но да е жива и здрава бабата ми, разболя се, чул за това галеникът й, поизучил бил вече от стария игумен билките и дойде да я цери. И помнете ми думата — няма да мръдне вече оттук. Къде да отиде? Да не е луд? Там, в пустинята, глад, жажда, метани и Господ; а тук — ядене, вино, жени и Господ; навсякъде е Господ; защо тогава да върви да го търси в пустинята? Какво ще кажеш и ти, Юда Искариотски?

Но червенобрадият размахваше чука и не отвръщаше. Какво да му каже? Всичко му беше наред на този проклет старец, къде ти да разбере тревогите на другите? И Господ дори, дето други, за нищо нещо, ги правеше на пух и прах, стария Зеведей, мръсника, готованина, цицията, му трепереше косъм да не му падне от главата! Покриваше го като вълнено рухо през зимата, като прохладна ленена кошуля през лятото. Защо? Какво му намираше толкова? Да не би да го беше еня, проклетия дъртак, за Израил? Пет пари не дава! Обича онези негодяи римляните, защото му вардят имането. Господ да ги поживи, вика, пазят реда, ако ги няма тях, ще се нахвърлят връз нас пройдохите и босяците, и тогава — отиде ни имотът!… Ама не бери грижа, проклети дъртако, ще дойде часът! Това, което Господ забравя и не сторва, да са живи и здрави зилотите, те ще се сетят за него и ще го сторят… Търпение, Юда, не казвай нищо, търпение, ще дойде денят на Саваот!

Вдигна очи, двата тюркоаза, погледна Зеведей и го видя да плува в кръвта си, по гръб, вътре в пресата, и цялото му лице се засмя.

В това време четиримата мъжаги си бяха измили хубаво-хубаво краката и бяха скочили в пресата; мачкаха, блъскаха гроздето, потъваха до коленете, навеждаха се, вземаха по цели шепи зърна, ядяха, изпълваха се брадите им с джибри, и ту се залавяха за ръце и играеха хоро, ту всеки сам и поотделно подскачаше и крещеше. Миризмата на ширата ги беше напила; а и не беше само миризмата; гледаха през отворената външна врата, отвъд лозята, как гроздоберачките се навеждаха и прелестите им се виждаха чак над коленете, и как гърдите им се полюляваха над лозовите листа, като гроздове.

Гледаха ги мъжагите и умът им помътняваше — не беше това преса, не беше това земя и лозя, това е раят и седи старият Саваот горе на патара, държи дълга пръчка и чекия, и бележи какво дължи всеки, колко коша грозде е донесъл и с колко стомни вино, утре-другиден, като умре, ще го почерпи. Колко стомни вино, колко казани ядене, колко жени!

— Кълна се във вярата си — извика Петър, — ако дойдеше ей сегичка на Господ и ми кажеше: „Ей, Петре, Петренцето ми, днеска съм на кеф, поискай ми някоя милост и ще ти я сторя; какво искаш?“ — „Да мачкам грозде, Господи! — щях да му отвърна. — Да мачкам грозде през цялата вечност!“

— И да не пиеш вино ли, диване такова? — нахока го Зеведей.

— Не, човече божи; да мачкам грозде!

Не се смееше; сериозно беше лицето му, възторжено. Спря за малко, протегна се под слънцето; гол беше до кръста и върху сърцето му се чернееше, изрисувана, една голяма риба; един майстор, стар затворник, преди години му я беше надупчил с игла толкова изкусно, че сякаш си мърдаше опашката и плуваше радостно и се заплиташе в къдравите косми на гърдите му; а над рибата — четирираменен кръст с рибарски куки.

Но Филип се сети за овцете си, не му харесваше на него да копае земята, да се грижи за лозята, да мачка грозде; присмя се на Петър:

— А бре, каква работа ти се е дощяла на теб, да мачкаш грозде вечно! Аз пък щях да му кажа, небето и земята да станат зелена ливада, пълна с кози и овце, да ги доя, да пускам млякото горе от планината да тече като река в полето, да образува езера, да пие сиромашията; и всяка вечер да се събираме всички овчари с главния чобанин, Господа, да наклаждаме огън, да печем агнета, и да си разправяме приказки; това ще рече рай!

— Да се не видиш макар, серсемино! — измърмори Юда и отново погледна свирепо Филип.

Сновяха навън-навътре младоците, голи, космати, само с по една шарена дрипа на кръста; слушаха празните приказки и се смееха; имаха си и те вътре в себе си един рай, но не го разкриваха, изсипваха кошовете в пресата и с един скок прекрачваха прага и отиваха отново при гроздоберачките.

Отвори Зеведей уста да каже и той някоя шега, но остана така, зяпнал; на вратата се беше появил и ги слушаше един странен гост; носеше, закачена за врата му, черна козя кожа, бос, рошав, с жълто като восък лице; очите му, черни, големи, горяха.

Краката спряха да мачкат и тъпчат, глътна Зеведей шегата си и всички се извърнаха към вратата. Кой е този жив смъртник, дето стои на прага? Секнаха смеховете, а старата Саломия се показа на прозореца, погледна; и изведнъж нададе вик:

— Андрей!

— А бре, дете мое, Андрей! — извика Зеведей. — Какъв е този хал? От пъкъла ли идеш, или пък слизаш в пъкъла?

Петър скочи от пресата, хвана брат си за ръка, гледаше го с обич и страх и не продумваше нищо; този ли е, Боже мой, Андрей, охраненият момък, прочутият левент, първи в риболова и гуляите, дето беше сгоден за най-хубавото момиче в селото, Рут русокосата? Удави се една нощ заедно с баща си, вдигна нея нощ Бог страшен вятър и я удави; и Андрей тръгна накъдето му видят очите и отиде да се отдаде всецяло на Бога. Кой знае, мислеше си той, ако се слееше с него, може би щеше да намери вътре в него и Рут; не търсеше, види се, Бога, търсеше годеницата си.

Гледаше го, гледаше го Петър със страх; какъв му го предадохме на Господа и какъв ни го връща сега!

— Е, е, какво го гледаш и го опипваш толкова време? — извика Зеведей на Петър. — Пусни го да влезе вътре, да не би да духне вятър и го събори на земята! Влез вътре, Андрей, дете мое, наведи се, вземи някоя чепка, яж; имаме и хляб, слава Богу, и риба, яж да дойдеш на себе си, да не те види в такъв хал горкият ти баща, Йона, че ще се свре отново в акулата от страх!

Но Андрей вдигна костеливата си ръка.

— Не ви ли е срам! — извика той. — Не се ли боите от Бога? Светът пропада, а вие тук мачкате грозде и се смеете!

— Олеле, намерихме си белята и с този! — измърмори Зеведей и се обърна сега много ядосан към Андрей. — Защо не ни оставиш на мира, твоя милост, ще кажа аз! Дотегна ни вече. Това ли прогласява твоят пророк, Кръстителя? Друга песен да запее, да му кажеш; дошъл бил, казва, краят на света, щели да се отворят гробовете и да излязат умрелите, щял да слезе, казва, Господ — Второ Пришествие! — и да разтвори тефтерите си, и тежко ни и горко! Лъжи! Лъжи! Не го слушайте бре, момчета, гледайте си работата, мачкайте гроздето!

— Покайте се! Покайте се! — изрева синът на Йона.

Изтръгна се от ръцете на брат си и застана сред двора; изправи се пред стария Зеведей с вдигнат към небето пръст.

— За твое добро ти казвам — изрече Зеведей, — седни да ядеш, пий и едно вино, да дойдеш на себе си; гладът те е побъркал, нещастнико!

— Охолството те е побъркало, дядо Зеведей! — отвърна синът на Йона. — Ала земята се разтваря под краката ти, земетръс е Бог и ще погълне и пресата ти, и лодките ти, и теб, корем прокълнат!

Беше се разпалил, въртеше очи и ги впиваше ту в този, ту в онзи, и викаше:

— Преди тази шира да стане вино, ще дойде и краят на света! Сложете си власеница, посипете главата си с пепел, удряйте се по гърдите, викайте: „Грешен съм! Грешен съм!“. Дърво е земята, изгни, иде Месията със секирата!

Юдата остави чука, горната му устна се беше вдигнала нагоре, блестяха под слънцето острите му зъби. Но Зеведей не можа повече да се сдържи.

— Ако вярваш в Бога, Петре — извика той, — вземи го, махайте се! Тук имаме работа. Иде! Иде! Кога носи огън, кога тефтери, а сега, ето ти го, държи, казва, секира! Я ни оставете на мира, ще кажа аз, демагози! Държелив е този свят, държелив е бре, момчета, мачкайте гроздето и се не бойте!

Петър потупваше ласкаво брат си по рамото, за да го успокои.

— Мълчи — казваше му той тихо, — мълчи, братко мой, не викай; уморен си от пътя, да вървим вкъщи, да си отдъхнеш; да те види и старият ни баща, да се успокои сърцето му.

Хвана го пак за ръка и полека, много грижовно, сякаш беше сляп, го поведе; поеха по тясната уличка и изчезнаха. Старият Зеведей прихна да се смее.

— Ех, горкичкия ми Йона, рибни ми пророче, яка ти душа!

Но тогава старата Саломия си отвори устата; все още чувстваше върху себе си как големите очи на Андрей я изгарят.

— Зеведей — каза тя, като поклати беловласата си глава. — Зеведей, стари грешнико, мери си думите, не се смей; един ангел стои над нас и записва; на каквото се подиграваш, същото ще те сполети!

— Права е майка — обади се Яков, който дотогава държеше устата си заключена. — За малко да те сполети същото и твоя милост, с хубостника ти Йоан; и все още, струва ми се, не ти се е разминало; не бере грозде, казват носачите, ами седи и се лигави с жените за Господ и пости и безсмъртни души… Яка ти душа и на твоя милост, тате!

Засмя се сухо, не можеше да търпи разглезения си брат, безделника, и захвана да мачка ядосано гроздето.

Нахлу кръвта в едрата глава на Зеведей; не понасяше той много-много този си син, големия, защото твърде му приличаше, и щеше да избухне кавга, ако в този миг не се бе появила на прага, опряна на ръката на Йоан, Мария, жената на Йосиф от Назарет. Целите в прах бяха краката й с тънките стройни глезени, и разкървавени от дългия път; от доста дни беше зарязала къщата си, обикаляше от село на село и търсеше клетия си син, и плачеше; побърка му Господ ума, излезе от човешкия път, въздиша майка му и жив го оплаква. Пита, разпитва, някой не го ли познава, висок, строен, бос, носи синя дреха и черен кожен колан, да сте го виждали? Никой не го е виждал; и едва сега, да е жив и здрав малкият син на Зеведей, откри следите му; намира се в манастира, в пустинята, облякъл е бяло расо, проснал се е по очи на земята и се моли… Йоан я съжали, разкри й всичко; и сега, опряна на ръката му, влезе в двора на стария Зеведей, да си отдъхне мъничко, преди да тръгне за пустинята.

Надигна се с достолепие старата Саломия.

— Добре си ни дошла, Мария мила — каза тя. — Влез вътре.

Смъкна Мария забрадката си чак до веждите, поприведе се, мина, свела очи, през двора, хвана ръцете на старата си приятелка и започна да плаче.

— Голям грях е да плачеш, дете мое — каза старата Саломия и я сложи да седне до себе си на миндера. — Сега синът ти се намира под Божията стряха, на сигурно място.

— Тежка е майчината мъка, стрино Саломия — отвърна Мария и въздъхна. — С един син ме дари Бог и той белязан.

Чу старият Зеведей жалбата й, не беше лош, когато не му се засягаше интересът, слезе от патара, за да я утеши.

— От младостта е, Мария — каза й той, — от младостта е, не се притеснявай, ще мине. Като виното е и тази хубостница, но бързо изтрезняваме и влизаме, без да ритаме вече, в хомота; и синът ти ще изтрезнее, Мария. На, и този ми син, дето го виждаш, сега започна да изтрезнява, слава Богу!

Йоан се изчерви, но не каза нищо; влезе вътре да донесе студена вода и медени смокини, за да почерпи гостенката. Двете жени седяха една до друга, опрели глави и си говореха тихо за отнесения син; говореха си шепнешком, за да не ги чуват мъжете, та да се намесят и да развалят дълбоката, чисто женска сладост, която болката пораждаше в тях.

— Молел се, ми казва синът ти, стрино Саломия, молел се, мазоли хванали ръцете и коленете му от метаните; и не ядял, казва, стопил се е, започнал да вижда крила във въздуха; и не искал дори вода да пие, за да видел, вика, ангелите… Докъде ще стигне това зло, стрино Саломия? И дори чичо му, равинът, дето е изцерил толкова обладани от зли духове, не може да излекува сина ми… Защо ме е прокълнал Господ, стрино Саломия, какво съм му сторила?

Положи глава върху коленете на старата си приятелка и избухна в плач.

Йоан се появи с бронзов тас с вода и пет-шест смокини върху смокинов лист.

— Не плачи, стрино — каза й той, като постави смокините в скута й. — Свято сияние облива лицето на сина ти, не го виждат всички, видях го аз една нощ как лиже й разяжда лицето му и се изплаших. А старият Авакум виждал насън, всяка нощ, умрелия игумен; държал, разправя, за ръка сина ти, водел го от килия на килия, вдигал пръст и го сочел; не говорел, казва, нищо, усмихвал се и го сочел. И стария Авакум го хващало страх, скачал на крака, събуждал калугерите и всички заедно се мъчели да изтълкуват съня; какво ли искал да им каже игуменът? Защо им сочел новия им гостенин и се усмихвал? И неочаквано завчера, в деня, когато си тръгвах, Божие просветление, изтълкуваха съня: този да го направим игумен, заръчва умрелият, този да го направим игумен… Отидоха веднага, старо и младо, всички калугери и намериха сина ти; паднаха му в краката, воля Божия, му викаха, да станеш игумен на манастира. Но синът ти отказа. „Не, не — викаше, — не е този моят път, не съм достоен, ще си отида!“ Тъкмо когато напусках манастира, по пладне вече, чух виковете му, отказваше; а калугерите го заплашваха, че ще го заключат в някоя килия, ще турят на вратата вардачи, за да не избяга.

— Хвала на теб, Мария — възкликна старата Саломия и старческото й лице просветна. — Щастлива майка! Духнал е Господ в утробата ти, а ти не разбираш това!

Слушаше богонавестената и клатеше безутешно глава.

— Не искам аз сина си светец — прошепна тя, — човек го искам, като другите, да се ожени, да ме сдобие с внучета; това е Божият път.

— Това е човешкият път — обади се тихо Йоан, сякаш го беше срам, че й противоречи. — Другият, този, който следва синът ти, е Божият път, стрино.

Викове и гръмки смехове се чуха откъм лозята, двама младички носачи влязоха разпалени в двора.

— Лоши хабери, чорбаджи! — извикаха те, като се заливаха от смях. Надигнали се, казва, хората в Магдала, взели камъни и погнали горгоната си да я убият!

— Коя горгона, бре? — извикаха мъжагите, дето мачкаха гроздето, и спряха хорото. — Магдалена ли?

— Магдалена я, да е жива и здрава! Двама кираджии, които минаха край нас, ни донесоха новините; налетял, вика, в Магдала, вчера в събота, от Назарет, ужас и страхотия, Варава, главатарят на разбойниците…

— Още един и този, да се не види дано! — изръмжа старият Зеведей ядосан. — Зилот бил, казва, искал да спаси и той, дивашката му мутра недна, Израил! Да пукне дано, негодник такъв! И после!

— И после, отишъл вечерта в къщата на Магдалена, заварил двора пълен с хора; работела проклетницата и на светия ден, събота! И тогава — кой е видял Господа, та не се е уплашил! — връхлетял вътре Варава, измъкнал от пазвата си ножа, извадили камите и търговците, намесили се и съседите, счепкали се всички здравата. Двама от нашите били ранени, яхнали камилите си търговците и офейкали, строшил Варава вратата, за да хване хубостницата и да я заколи. Но къде ти Магдалена! Хвръкнало пилето! Измъкнала се от другата врата, изчезнала! Втурнало се да я гони цялото село; ама се мръкнало, къде ти да я намерят! Съмнало се, пръснали се навсякъде, търсили, хванали дирите й, открили, казва, следите от стъпките й върху пясъка, накъм Капернаум!

— Добре да я посрещнем, момчета! — обади се Филип и облиза провисналите си кози устни. — Само тя липсва в рая, забравихме я — Ева! Добре да ни е дошла!

— Работи воденицата й и в събота, на хубостницата! — каза и благодушният Натанаил и се усмихна хитро под мустак.

Спомни си една привечер, пред събота — изкъпа се, обръсна се, сложи си чисти дрехи, и дойде Изкушението, онова след баня, хвана го за ръка и отидоха в Магдала; отидоха в Магдала, право в къщата на Магдалена, да е жива и здрава! Беше зимно време, замряла беше воденицата й, и Натанаил остана съвсем сам през цялата събота, и мелеше ли, мелеше… Усмихна се Натанаил доволен; голям грях, ще речеш, да, наистина, голям грях, но Господ, на Него се уповаваме, прощава; кротък, беден, стеснителен, неженен, седеше Натанаил цял живот пред едно тезгяхче, на един ъгъл в селото, и майстореше налъми за селяните и груби сандали за овчарите… Живот ли беше това? Удари го на коцкарлък веднъж, само един-единствен път през живота си, порадва се и той като човек, пък макар и да беше събота, Господ, казахме, разбира от такива работи и прощава…

Но старият Зеведей се намръщи.

— Бели! — измърмори той. — Да вървят по-надалеч да си вадят очите! Кога пророци, кога блудници, кога разплакани майки, кога Варавовци, до гуша ми дойде!

Обърна се към мъжагите, дето мачкаха гроздето.

— А пък вие си гледайте работата, момчета! Мачкайте гроздето!

А вътре старата Саломия и Мария на Йосиф чуха новините, спогледаха се и бързо наведоха глави, без да продумат. Юда остави чука и отиде да се облегне на рамката на външната врата; чул беше всичко, врязал го бе в ума си, и на минаване хвърли свиреп поглед към стария Зеведей.

Застана на вратата, ослуша се; ухото му долови викове, видя да се вдига прах, мъже тичаха, жени пищяха: „Хванете я! Хванете я!“ и още преди да сварят тримата мъже да скочат от пресата и старият скубач да се смъкне от патара си, Магдалена, изплезила език, дрипава, влезе в двора и падна в краката на старата Саломия.

— Помощ, господарке! — извика тя. — Помощ, идат!

Съжали старата Саломия грешницата, вдигна се, затвори прозореца, обърна се към сина си.

— Залости вратата, дете мое — каза тя.

А после към Магдалена:

— Клекни долу, скрий се.

Мария на Йосиф, приведена, гледаше тази безпътна жена със съчувствие и ужас; само честните жени знаят колко горчива и непоносима е честта, и затова изпитваше състрадание към нея; но същевременно и като някакъв звяр й се струваше това грешно тяло, мъхнат, тъмен, опасен; когато синът й беше на двайсет години, този звяр за малко да й го грабне, но се отърва… Отърва се от жената — помисли си Мария и въздъхна, — отърва се от жената, но от Бога…

Положи старата Саломия ръка върху пламналата глава на Магдалена.

— Защо плачеш, дете мое? — каза й тя съчувствено.

— Не искам да умра — отвърна Магдалена, — хубав е животът, не искам!

Протегна и Мария на Йосиф ръка, не се боеше вече от нея, не се гнусеше, докосна я.

— Не се бой, Мария — каза й тя, — Бог те закриля, няма да умреш.

— Откъде знаеш това, лельо Мария? — произнесе Магдалена и погледът й просия.

— Време ти дава Господ, време да се покаеш, Магдалена — отговори уверено майката на Исус.

Но както си приказваха трите жени и страданието тъкмо ги сближаваше, разнесоха се викове откъм лозята:

— Идат! Идат! Ето ги!

И докато старият Зеведей се свлече от патара си, разярени мъжаги се появиха на външната врата, а Варава, разпален, ръмжащ, прекрачи прага.

— Ей, дядо Зеведей! — извика той. — С твое разрешение или без твое разрешение, ще влезем; в името на Бога на Израил!

И като каза това, преди още старият стопанин да свари да отвори уста, Варава, с една лашка, беше изкъртил вътрешната врата и беше сграбчил Магдалена за плитките.

— Вънка! Вънка, блуднице! — крещеше той и я тътреше през двора.

Влязоха и другоселците вътре, грабнаха и я вдигнаха на ръце, и сред дюдюкания и гръмки викове, я отнесоха до една яма, близо до езерото, и я хвърлиха в нея; а после, жени и мъже се пръснаха около ямата и напълниха полите си с камъни.

В това време старата Саломия беше скочила от постелята си и макар че болките я пронизваха, се довлече на двора и захока мъжа си.

— Посрами се, дядо Зеведей! — извика му тя. — Остави хайманите да поругаят къщата ти и да изтръгнат от ръцете ти една жена, която те помоли за милост!

Обърна се и към сина си Яков, който стоеше нерешително сред двора:

— И ти вървиш по стъпките на баща си, не те ли е срам? Няма ли ти да станеш по-добър? И за теб ли интересът е твоят Бог? Тичай да защитиш една жена, дето цяло едно село иска — и не го е срам! — да я убие!

— Отивам, майко, успокой се — отвърна синът, който не се боеше от нищо на този свят, освен от майка си.

Ужас го обземаше всеки път, когато тя се обръщаше ядосана към него; защото съзнаваше — не беше неин този суров и строг глас, а древният, загрубял в пустинята глас на вироглавото племе на Израил.

Извърна се Яков, направи знак на двамата си другари, Филип и Натанаил.

— Да вървим! — каза той.

Плъзна поглед към бъчвите, за да види Юда; беше си отишъл.

— Идвам и аз — каза побеснял и Зеведей.

Боеше се да остане сам с жена си; наведе се, взе от земята тоягата си и пое след сина си.

Цялата изранена, Магдалена се беше свлякла в един ъгъл на ямата, вдигнала беше ръцете си, за да предпази главата си, и пищеше; околовръст на ямата, мъжете и жените я гледаха и се смееха; отвред, от лозята, носачите и гроздоберачките зарязаха работата си и надойдоха; младежите ламтяха да видят, полуголо, окървавено, прочутото тяло, а девойките мразеха и завиждаха на тази жена, която се радваше на всички мъже, а пък те си нямаха никого.

Варава протегна ръка, за да секнат виковете, да обяви присъдата, да почне замерването с камъни. И тъкмо в този миг се появи Яков, понечи да се добере до главатаря зилот, но Филип го задържа за ръката.

— Къде отиваш? — каза той. — Къде отиваме? Ние сме трима души и половина, а те са цяло село, загубени сме!

Но Яков още чуваше в себе си суровия глас на майка си.

— Ей, Варава, главорез такъв! — извика му той. — Дошъл си тук в нашето село, за да убиваш хора ли? Пусни жената, ние ще я съдим; ще дойдат старейшините от Магдала и Капернаум да я съдят; ще дойде и баща й, равинът от Назарет; това казва Законът!

— Прав е синът ми! — намеси се тогава и старият Зеведей, който довтаса с дебелата си сопа. — Прав е, това казва Законът.

Варава с рязко движение се извърна изцяло към тях.

— Старейшините са продажници! — извика той. — Зеведей е продажник, нямам им вяра; аз съм законът! И на който от вас му държи, юначаги, нека дойде да премерим сили!

Мъже и жени от Магдала и Капернаум се струпаха около Варава и в зениците им се четеше убийство; цяла сюрия момчета довтасаха от селото с прашките си.

Филип хвана Натанаил за рамото, дръпна го назад; обърна се към Яков:

— Хайде, като щеш, сам се оправяй, сине на Зеведей; ние не идваме; не сме се побъркали.

— Не ви ли е срам, бъзливци такива!

— Не, не ни е срам; хайде, сам се оправяй!

Яков се извърна към баща си; но той се покашля.

— Аз съм стар — каза той.

— Е, и тъй! — извика Варава и се засмя гръмко.

Старата Саломия се появи, опряна на ръката на малкия си син; зад нея, със сълзи в очите — Мария на Йосиф. Извърна се Яков, видя майка си, стресна се; пред него — страшният главорез с разярената тълпа селяни; зад него — майка му, сурова, безмълвна.

— Е, и тъй? — изръмжа отново Варава и запретна ръкави.

— Няма да се посрамя! — прошепна синът на Зеведей и пристъпи напред.

И Варава веднага тръгна към него.

— Ще го убия! — възкликна по-малкият син и скочи да застане до брат си.

Но майка му го задържа.

— Ти мълчи — каза му тя, — не се бъркай!

И тъкмо когато двамата противници се канеха да се вкопчат един в друг, радостен вик се разнесе откъм брега на езерото:

— Маран ата! Маран ата! Господ иде!

Един изпечен от слънцето младеж, запъхтян, се втурна към тях, като размахваше ръце и викаше:

— Маран ата! Маран ата!

— Кой иде? — завикаха всички и го наобиколиха. — Кой?

— Господ! — отвърна младежът, като сочеше зад себе си към пустинята. — Господ, ето го!

Всички се извърнаха; слънцето вече залязваше, денят стана по-ласкав. Появи се един човек, който се изкачваше откъм брега, облечен беше изцяло в бяло, като калугер от манастира. Олеандрите край езерото бяха в цъфтежа си, и мъжът в бялата дреха се присегна, откъсна един червен олеандров цвят и го втъкна между устните си; две чайки, които крачеха по крайбрежния чакъл, се отдръпнаха, за да мине.

Старата Саломия вдигна беловласата си глава, подуши въздуха.

— Дете мое — каза тя на сина си, — кой иде? Промени се въздухът.

— Сърцето ми просто ще се пръсне, майко — отвърна синът. — Струва ми се, че е Той!

— Кой?

— Мълчи!

— Ами кои са тия подире му? Охо, цяла войска тича след него, дете мое!

— Бедняците са това, майко, дето събират баберките; не е войска, не се бой.

И наистина като войска започнаха да се появяват зад него цели тълпи дрипльовци, мъже, жени и деца, с торби и кошници, и се пръскаха наоколо по обраните лозя и търсеха. Всяка година, по жътва, по гроздобер, по маслинобер, се стичаха от цяла Галилея тези стада на глада и обираха баберките от нивите, от лозята, от маслините, които стопаните оставяха за сиромасите, както повеляваше законът на Израил.

Изведнъж облеченият в бяло се спря, видя множеството, изплаши се. Да избягам! Старият му страх отново го обхвана, да се върне в пустинята, там е Бог; а тук — хората; да избягам! Съдбата му отново увисна на косъм! Назад ли да поеме? Напред ли?

Всички около ямата бяха спрели и го гледаха; Яков и Варава стояха все тъй запретнати, един срещу друг; а Магдалена повдигна глава, ослуша се; живот ли, смърт ли, какво означаваше тази тишина? Имаше някаква промяна във въздуха и изведнъж тя скочи права, вдигна ръце, нададе вик:

— Помощ!

Чу облеченият в бяло вика, позна гласа, стресна се.

— Магдалена! — прошепна той. — Магдалена! Да я спася!

И се отправи бързо към хората.

Беше разтворил обятията си и пристъпяше; и колкото повече се приближаваше към хората и различаваше разярените им, мрачни, измъчени лица и очите им, изпълнени с гняв, сърцето му се вълнуваше, душата му преливаше от дълбока обич и състрадание. „Това са хората — мислеше си той, — всички са братя, всички, а не го знаят, и затова се измъчват и изпадат в грях… Ако го знаеха, колко радост и прегръдки, какво щастие!“

Стигна до тях, качи се на един камък, протегна наляво и надясно разтворените си ръце, едно слово изскочи дълбоко от душата му, ликуващо, радостно:

— Братя!

Изненадаха се хората, спогледаха се, никой не отговори.

— Братя — отново се чу ликуващият глас, — добре съм ви заварил!

— Зле си дошъл, разпъвачо! — отвърна му Варава и грабна един тежък камък на земята.

— Дете мое! — разнесе се сърцераздирателен вик.

И Мария се спусна и прегърна сина си; смееше се и плачеше, и го милваше; но той, безмълвен, отстрани от себе си ръцете на майка си, пристъпи към Варава.

— Варава, брате мой — каза той, — добре съм те заварил; приятел съм, добра вест нося, радост голяма!

— Не се приближавай! — изрева Варава и застана пред него, за да скрие от погледа му Магдалена.

Но тя беше чула любимия глас, скочи.

— Исусе! — извика тя. — Помощ!

С един скок Исус се озова на ръба на ямата; Магдалена се вкопчваше с ръце и крака за камъните и се катереше; наведе се Исус, подаде й ръка, а тя я сграбчи, изкачи се изнемощяла, цялата в кръв, и се строполи на земята.

Спусна се Варава, стъпи върху гърба й и я притисна силно.

— Моя е, ще я убия! — изрева той и вдигна камъка. — Оскверни съботата, смърт!

— Смърт! Смърт! — закрещя и тълпата, която сега се изплаши да не би жертвата да й избяга.

— Смърт! — извика и Зеведей, който виждаше, че дрипльовците заставаха около новодошлия и се разпалваха все повече.

Тежко и горко, ако оставят дрипльовците да вършат каквото си искат.

— Смърт! — отново извика той, като удари с тоягата си. — Смърт!

Исус задържа вдигнатата ръка на Варава.

— Варава — произнесе той със спокоен, печален глас, — ти не си ли престъпвал никога някоя Божия заповед? Не си ли откраднал никога през живота си, не си ли убил, не си ли прелюбодействал, не си ли лъгал?

Обърна се към тълпата, която ревеше; изгледа бавно всички, един по един.

— Безгрешният от вас — каза той — нека пръв хвърли камък.

Множеството се раздвижи; един по един всеки се отдръпваше и се мъчеше да откъсне от себе си погледа, който му разбъркваше вътрешностите и паметта. Мъжете си спомниха колко лъжи бяха изрекли през живота си, спомниха си за безчестията, които бяха сторили, за чуждите жени, с които бяха спали; а жените спуснаха забрадките си, и камъните, които стискаха, се изплъзнаха от ръцете им.

Старият Зеведей, като видя, че работите вървят в изгода на дрипльовците, побесня; извърна се отново Исус, изгледа пак, един по един, всеки дълбоко в очите.

— Безгрешният от вас, нека пръв хвърли камък.

— Аз! — скочи Зеведей. — Дай ми камъка, който държиш, Варава; чистото небе не се бои от светкавици; аз ще хвърля пръв!

Зарадва се Варава, даде му камъка си, отдръпна се; стисна камъка Зеведей, застана над Магдалена, прицели се да хвърли камъка така, че да я удари право в главата; тя се беше свила на кълбо в краката на Исус, спокойна; съзнаваше, че там, където сега се намираше, не биваше да се бои от смърт.

Дрипльовците гледаха стария Зеведей сърдито; и един от тях, най-мършавият, се обади:

— Ей, дядо Зеведей! — извика му той. — Има Бог, ръката ти ще се вдърви, не те ли е страх? Я си спомни; не си ли лапнал никога правото на някой сиромах? Не си ли изкарал никога на търг лозето на някой сирак? Не си ли влизал никога нощем в къщата на някоя вдовица?

Слушаше старият грешник и ту се прицелваше с камъка, ту се сдържаше; и изведнъж нададе вик; ръката му внезапно отмаля, отпусна се безсилна, а големият камък се отърколи, падна върху крака му и му преби пръстите.

— Чудо! Чудо! — завикаха дрипльовците. — Магдалена е невинна!

Побесня Варава, сипаничавото му лице се наля с кръв; спусна се към сина на Мария, вдигна ръка и му зашлеви един плесник; а Исус спокойно извърна към него и другата си буза.

— Ударѝ и другата буза, Варава, брате мой — каза той.

Изтръпна му ръката на Варава и той изблещи очи. Кой е този? Какъв е този? Призрак ли, човек ли, демон ли? Отстъпи назад и го загледа като побъркан.

— Ударѝ и другата буза, Варава, брате мой — отново го подкани синът на Мария.

И тогава се появи, от сянката на маслината, където стоеше и гледаше, Юда; беше видял всичко, не се бе обадил; дали ще убият или не Магдалена, не го беше еня; но се радваше, като слушаше Варава, и как дрипльовците му го рекнаха на Зеведей и вдигнаха глава. И когато видя, че Исус, с новото си бяло расо, се появи на брега на езерото, сърцето му заби: „Сега ще се види — прошепна той — кой е, какво иска, какво има да каже на хората!“. И наостри ушището си. Но още първата дума, „братя“, не му хареса; направи кисела мутра. „Не му е дошъл още умът — измърмори той, — не, не сме всички братя, нито евреи и римляни, нито евреите помежду си; не са наши братя продажните садукеи, първенците, ония, дето се сдушват с тиранина… Лошо започваш, сине на Дърводелеца, опичай си ума!“ Но когато видя как Исус подлага и другата си буза, без гняв, с някаква горда, нечовешка ласкавост, той се уплаши. „Какъв е този? — извика той вътре в себе си. — Да подложиш и другата си буза, това може да го направи само ангел, ангел или куче…“

Скочи, сграбчи за мишницата Варава, тъкмо когато се канеше да се нахвърли върху сина на Мария.

— Не го докосвай! — каза му той глухо. — Махай се!

Варава погледна изненадан Юда. И двамата бяха в същото братство, често бяха нахълтвали заедно в села и градове и бяха убивали предателите на Израил, а сега…

— Юда — прошепна той, — ти ли? Ти ли?

— Аз; върви си!

Варава все още се колебаеше; Юда беше по-горен от него в братството, не можеше да му се противи; но все пак честолюбието не му позволяваше да си отиде.

— Върви си! — отново заповяда червенобрадият.

Сведе бунтарят глава и изгледа свирепо сина на Мария.

— Къде ще ми отидеш? — измърмори той, като сви юмрук. — Пак ще се срещнем!

Обърна се към своите хора:

— Да вървим! — каза той с половин уста.