Никос Казандзакис
Последното изкушение (34)

XXXIII

Исус седеше под старата лозница на двора си, снежнобялата му брада се разстилаше върху разкритите му гърди. Пасха беше днес, изкъпа се, премени се с чисти дрехи, напръска с благовоние косите, брадата, подмишниците си, затворена е вратата, няма никой край него, жените му, децата, внуците се смееха и играеха във вътрешната къща, а арапчето, още от зори се беше покатерило на покрива и се взираше към Йерусалим, мълчаливо и ядосано.

Гледаше Исус ръцете си, бяха много загрубели и разкривени, вените изпъкваха, втвърдени и синьо-черни, а по изкорубените му длани старите загадъчни белези от рани бяха започнали да се губят и заличават… Поклати прорязаната си с дълбоки бръчки, съвсем побеляла глава, въздъхна.

— Как минаха толкова бързо годините, как остарях! Остаряха и жените ми, и дърветата на двора ми, и вратите, и прозорците, и камъните, по които стъпвам…

Изплаши се; затвори очи и се заслуша как тече, отвисоко, от извора на мозъка му, и минава през шията му, през гърдите, слабините, бедрата и се излива през ходилата му, като вода, Времето.

Чу стъпки по двора, отвори очи, беше Мария; видя, че е потънал в размисъл и дойде да седне в краката му. Исус положи ръка върху косите й, побелели бяха и те, гарвановочерните. Обзе го неизразима нежност; „В ръцете ми побеля — помисли си той, — в ръцете ми побеля…“ Приведе се, заговори й:

— Колко пъти, Мария, любима, помниш ли, дойдоха лястовиците, от онзи благословен ден, в който прекрачих като стопанин прага на къщата ви? В който разтворих, като стопанин, пазвата ти, Мария? Колко пъти засяхме, ожънахме, обрахме заедно гроздето и маслините? Побеляха косите ти, и на теб, Мария, прелестната, побеляха и на Марта, сърцатата.

— Да, любими, побеляхме — отвърна Мария, — минават годините… Тази лозница, под чиято сянка седим сега, я посадихме в годината, когато дойде онзи проклетник гърбушкото, дето ти направи магия, та ти припадна, помниш ли? Колко години вече ядем гроздето й?

Арапчето се смъкна безшумно от стряхата, застана пред тях; Мария стана и си отиде; не й допадаше този странен чирак, не растеше, не остаряваше, не беше човек, беше дух, лош дух, влезе в къщата им и не ще вече да си върви; а и очите му, присмехулни и игриви, не й се нравеха; нито шушуканията му с Исус нощем.

Арапчето се приближи; очите му бяха изпълнени с присмех; зъбите му блестяха, остри и снежнобели.

— Исусе Назаретянино — каза то тихо, — наближава вече краят.

Исус се извърна изненадан.

— Какъв край?

Арапчето постави пръст на устните си.

— Наближава вече краят — повтори то и приседна срещу него; гледаше го и се смееше.

— Ще ме напуснеш ли?

Изведнъж Исус почувства странна радост и облекчение.

— Да, дойде краят. Защо се усмихваш, Исусе Назаретянино?

— Добър ти път, арапче! Порадвах се на всичко, каквото си пожелах; не ми трябваш вече.

— Така ли се разделяш с мен, неблагодарнико? Напразно, значи, се трепах заради теб толкова години, да ти дам всички радости, които пожела?

— Ако намерението ти е било да ме удавиш като пчела в меда, напразно са отишли усилията ти, арапче; ядох мед колкото исках, колкото можех, но не натопих в него крилете си.

— Какви криле, завеяни човече?

— Душата ми.

Арапчето се изкиска злобно.

— Мислиш, че имаш душа ли, нещастнико?

— Имам; и тя няма нужда от ангел-хранител и арапчета; свободна е.

Ангел-хранителят побесня.

— Бунтарино! — изкрещя той.

Изкърти един камък от двора, стри го в дланите си, направи го на прах и го разпръсна във въздуха.

— Добре — каза той, — ще видим.

И се отправи към вратата, като ругаеше.

 

 

Разнесоха се яростни викове, ридания и вайкане, коне цвилеха, пътят се изпълни с тълпи от хора, които тичаха и викаха:

— Йерусалим гори! Превзеха Йерусалим! Загубени сме!

От месеци вече го бяха обсадили римляните, ала Израил се уповаваше на Йехова, сигурен беше — няма да изгори свещеният град, не се бои свещеният град, на всяка крепостна врата стои по един ангел с тежък двуостър меч! Ала сега…

Изскочиха навън жените, скубеха си косите и пищяха; раздираха мъжете дрехите си и викаха Бога да се появи. Вдигна се Исус, хвана за ръка Мария и Марта, вкара ги вътре, залости вратата.

— Какво плачете? — каза им той съчувствено. — Защо се противите на Божията воля? Чуйте думите, които ще ви кажа, и не се плашете: Огън е Времето, жени любими, огън е Времето, а Бог държи ръжена и всяка година върти на него по едно пасхално агне; тази година пасхалното агне е Йерусалим, на другата ще бъде Рим, на следната…

— Мълчи, рави! — извика Мария. — Забравяш, жени сме, не издържаме…

— Прости ми, Мария — каза Исус, — забравих; забравя сърцето, няма милост сърцето, когато поеме по нагорнище…

И както си говореха, тежки стъпки се чуха навън на пътя, и запъхтени гърди, и дебели тояги заудряха силно по вратата.

Арапчето скочи, хвана мандалото, погледна Исус и се усмихна подигравателно.

— Да отворя ли? — попита то и с усилие сдържаше смеха си. — Старите ти другари са това, Исусе Назаретянино.

— Старите ми другари ли?

— Сега ще ги видиш! — каза арапчето и отвори широко вратата.

Показаха се на вратата, затътриха се по двора, променени, неузнаваеми, опираха се един о друг, цяла сюрия старчета; сякаш бяха залепнали и не можеха да се отлепят.

Пристъпи крачка Исус, спря се; понечи да подаде ръка, да ги поздрави с „добре дошли“, но изведнъж непоносимо огорчение налегна душата му, огорчение и негодувание, и състрадание; стисна юмрук и зачака. Тежка воня на въглен и опърлени коси, и открити рани; усмърдя се въздухът; арапчето, покачено на пезула, ги гледаше и се смееше.

Пристъпи още крачка Исус, обърна се към стареца, който се влачеше най-отпред.

— Ела тук, ти, водачо — каза той. — Чакай да отмахна от теб разрухата на времето, да видя кой си; сърцето ми бие, ала тези провиснали меса и тези сълзливи очи не ги разпознавам.

— Не ме ли разпознаваш, рави?

— Петре! Ти ли си скалата, върху която исках някога, през лудориите на младостта, да изградя Църквата си? Докъде изпадна, сине на Йона! Не камък вече, а сюнгер с безброй дупки!

— Годините, рави…

— Кои години? Не са криви годините; докато душата стои изправена, държи тялото си високо и не позволява на годините да го засегнат, душата ти е изпаднала, Петре, душата ти!

— Грабнаха ме житейските грижи, ожених се, народиха ми се деца, побърках се, видях как Йерусалим гори, човек съм, рухнах.

— Човек си, рухнал си… — промълви съчувствено Исус. — Клети Петре, светът е изпаднал сега дотам, че не е достатъчно вече да си човек, трябва да си и демон, и Бог, за да издържиш.

Обърна се към друг един, който се подаваше иззад рамото на Петър.

— Ами ти? — каза Исус. — Отрязали са ти носа, на череп е заприличало лицето ти, само дупки, как искаш да те позная? Я заговори, стари друже, я извикай: „Рави!“, та дано се сетя кой си!

Развалината извика силно:

— Рави!

Наведе глава и замълча.

— Яков! Първородният на Зеведей, здравият разум, якият мъжага!

— Останките му, рави — каза, като помръкна Яков. — Свирепа буря ме осакати, пропука се килът, зейна бордът, строши се мачтата; завръщам се корабокрушенец в пристанището.

— Кое пристанище?

— При теб, рави.

— Какво да те правя? Не съм корабостроителница, та да те накалафатя; тежка е думата, която ще изрека, ала права; пристанище за теб вече, Якове, е морското дъно; две и две правят четири, както казваше баща ти Зеведей.

И изведнъж го обхвана печал и негодувание; обърна се към друг низ от старци.

— Ами вие тримата? Ей, дангалашко тяло, не беше ли ти някога Натанаил? Спаружи се, провиснаха, спуздриха се бедрата ти, тумбакът ти, гушата ти… Какво направи стегнатите си месища, Натанаиле? Сега си вече скелет на трикатна къща; останали са само гредите. Ала не въздишай; и те стигат, Натанаиле, за да отидеш на небето.

Но Натанаил се ядоса.

— Кое небе? Не ми е, че загубих ушите си, пръстите си и едното си око, ами ми е, че всички тези неща, дето ти ни дрънкаше, врелите-некипелите, измишльотините, големствата, царствата небесни, бяха някакво пиянство, и изтрезняхме. Какво ще кажеш и ти, Филипе, прав ли съм?

— Какво да ти кажа, Натанаиле — отвърна изсред купчината едно старче и въздъхна. — Какво да ти кажа, брате! Грях ми на душата заради теб!

Исус поклати съчувствено глава, хвана за ръка старчето, дето се казваше Филип.

— Твърде много те бях обикнал, Филип кехая, защото нямаше овце; имаше само гега и подкарваше въздуха; изкарваше на паша нощем ветровете, запалваше наум огньове, слагаше наум големите казани, сваряваше млякото и го изливаше от върха на планината в полето, та да яде сиромашията. Цялото ти богатство беше вътре в сърцето ти; а навън — беднотия, пустош, освиркване и глад. Това ще рече мой ученик! А сега… Филипе, Филип кехая, как изпадна! Жадувал си, уви, за истински овце, със същинска вълна, със същинско месо; затри се!

— Гладен съм! — отвърна Филип. — Гладен съм! Какво искаш да правя?

— Мисли за Бога, за да се наситиш! — отвърна Исус; неочаквано сърцето му отново бе станало сурово.

Обърна се към едно прегърбено старче, което се бе свлякло в коритото за водопой и зъзнеше; повдигна дрипите му, отмести веждите му, не можа да разбере кой е; придръпна нагоре косите му, откри под тях едно ушище и един много стар счупен калем, пъхнат над ушището; засмя се.

— Добре дошло, голямо ухо! — изрече той за поздрав; голямо, щръкнало, цялото в косми, мърдаше като заешко, само страх, любопитство и глад. — Добре дошли, изпоцапани с мастило пръсти и сърце-мастилница! Мацотиш ли още хартията, Матей, писачо мой? Калемът, макар и изпотрошен, е все още пъхнат над ухото ти. С този ли маждрак воюва?

— Защо ми се подиграваш? — изрече Матей кисело. — Още ли ще ни се подиграваш? Бях захванал така величаво да описвам твоя живот и дейност и щях да стана и аз покрай теб безсмъртен; а сега? Проскуба се паунът; не беше паун, беше кокошка. Жалко за труда ми!

Исус изведнъж почувства, че коленете му се подкосяват; сведе глава; но бързо ядосано я изправи, вдигна пръст и се закани на Матей.

— Мълчи! — каза той. — Мълчи, безсрамна уста!

Едно съсухрено, разногледо старче се промъкна през мотовилите на Натанаил и се захили; Исус се извърна, видя го и веднага го позна.

— Тома, седмачето ми, добре дошъл! Къде си посял зъбите си, какво направи двата косъма, дето ги имаше на чутурата си, и от кой козел си изскубал тази мазна брадичка, която ти виси на ченето? Двуличнико, кривогледецо, хитрецо Тома, ти ли си?

— Цял-целеничък! Само зъбите ми ги няма, изпадаха ми по пътя; и двата косъма; всичко останало е на мястото си.

— Ами умът?

— Същинско петле! Кацва върху гюбрето, добре знае, че не той докарва слънцето, ама кукурига всяка сутрин и го довежда; защото знае кога трябва да изкукурига.

— Ами би ли се и твоя милост, храбрейши, за да спасиш Йерусалим?

— Да се бия ли? Да не съм щур? Правех се на пророк.

— На пророк ли? Да не би и на мравешкия ум да са му израснали криле? Бог ли те вдъхнови?

— Какво ще се бърка тук Бог? Умът ми сам откри тайната.

— Каква тайна?

— Какво ще рече пророк; знаеше това и светиня ти някога, ама май че си го забравил!

— Я ми го припомни, хитрецо Тома, може да ми потрябва отново. Какво е пророк?

— Пророк е онзи, дето, когато всички се отчайват, той пък се надява; и когато всички се надяват, той пък се отчайва. Защо? — ще ме попиташ. Защото знае Голямата Тайна: че Колелото се върти!

— Опасно е да говори човек с теб, Тома — каза Исус и му намигна. — В кривогледите ти игриви очички съзирам една опашка и два рога; и искрица светлина, която гори.

— Истинската светлина гори, рави; знаеш това, но ти е жал за хората. Жал го е сърцето, затова и светът е в тъмнина; ума не го е жал, затова и светът гори… Правиш ми знак да млъкна, прав си, млъквам; не трябва да разкриваме тайните пред тези благодушни хорица, не могат да издържат. Само един може да издържи; ей този!

— Кой този?

Тома се дотътри до външната врата и посочи, без да се докосне до него, един мъжага, който стоеше на прага, суховат, с още червени на корените им коса и брада.

— Този! — каза той и се отдръпна. — Юда, само той е още твърд, як, непреклонен! Опичай си ума, рави; говори му меко, подхвани го с добро; погледни, пара се вдига от коравата му глава от лютост.

„Нека го подхванем тогава кротката, лъва на пустинята, та да не ни ухапе! Дотам я докарахме!“ — помисли си Исус.

Повиши глас:

— Юда, брате мой, царски тигър е Времето и яде хора; яде и градове, и царства; и, Боже, прости ме, но и богове! Ала теб не те е докоснало; не си се смирил, не си се нагодил; различавам още в пазвата ти несломимия ти нож, и в очите ти — големите пламъци на младостта: омразата, гнева, надеждата. Добре си дошъл!

— Юда — прошепна Йоан, който се бе свлякъл в краката на Исус, неузнаваем, със снежнобяла брада и две дълбоки рани на бузите и шията. — Юда, не чу ли? Учителят те поздравява; отвърни му на поздрава!

— Дебелоглав е, необщителен — каза Петър. — Хапе устни, за да не заговори.

Но Исус бе вперил очи в суровия си стар другар и му говореше с благост:

— Прелетяха, Юда, над покрива на къщата ми сладкопойните птици вестоносци и пуснаха в двора ми вестите; хванал си, казва, балкана и си се бил с тираните, местните и чуждите! А сетне си слязъл в Йерусалим и си залавял предателите садукеи, връзвал си им червени панделки и си ги колел като агнета върху жертвеника на Бога на Израил. Велика душа си ти, мрачна и отчаяна; от деня, в който се разделихме, Юда, брате мой, бял ден не си видял; много бях петимен за теб. Добре си ни дошъл!

Йоан гледаше със страх Юда, който все тъй хапеше устни, за да не проговори.

— Все повече се сгъстява и се вие димът над главата му — прошепна Йоан и се затътри обратно.

— Опичай си ума, рави! — каза Петър. — Оглежда те отвсякъде и обмисля откъде да ти се нахвърли!

— Говоря ти, Юда, брате мой — продължи Исус, — не чуваш ли? Поздравявам те, не поставяш длан върху сърцето си да кажеш: „Добре съм те заварил!“. Онемял ли си от мъка за Йерусалим? Не хапи устни, мъж си, дръж се, да не започнеш да ридаеш! Изпълнил си юнашки дълга си; тежките ти рани по мишниците, по гърдите, по лицето ти, всички са отпред и високо разгласяват, че си се бил като лъв. Ала какво може човек срещу Бога? Борил си се с Бога, като си се борил да спасиш Йерусалим; превърнал се бе отдавна той в пепел от Божията ярост.

— Пристъпи крачка — прошепна Филип изплашено, — свря глава сред раменете си, като бик; сега ще се нахвърли.

— Да се отдръпнем по-настрана, момчета — обади се Натанаил. — Сега вдига юмрука си.

— Рави, рави — завикаха Мария и Марта и пристъпиха към Исус, — внимавай!

Но Исус продължи спокойно; ала устните му бяха почнали леко да треперят.

— Воювах и аз, както можах, Юда, брате мой; когато бях млад — като младеж: тръгнах да спасявам света; после, като ми съзря умът, влязох и аз в редиците на хората: залових се за работа, орах земята, прокопах кладенци, засадих лозя и маслини; взех в ръцете си женското тяло и създадох хора; победих смъртта. Не съм ли казвал винаги това? Удържах думата си; победих смъртта!

Изведнъж Юда пристъпи бързо напред, избута Петър и жените, които бяха застанали пред него, и нададе силен, див вик:

— Предател!

Всички се стаиха; Исус пребледня, постави ръце върху гърдите си.

— Аз ли? Аз ли, Юда? — промълви той. — Тежка дума изрече, вземи си я назад!

— Предател! Отстъпник!

Старчетата пребледняха като платно, извърнаха се към външната врата; Тома беше вече прекрачил прага. Двете жени скочиха.

— Братя — извика Мария, — не си отивайте! Сатаната вдигна ръка на рави; сега ще го удари!

— Петре, къде отиваш? — възкликна Марта и сграбчи Петър, който се тътреше към вратата, за да си отиде. — Пак ли, пак ли ще се отречеш от него?

— Аз не се бъркам — обади се Филип. — Як е Искариотския, а аз остарях; да си вървим, Натанаиле!

Сега Юда беше застанал лице с лице пред Исус, пара се вдигаше от тялото му, миришеше на пот и на разкапани рани.

— Предател! — отново изръмжа той. — Отстъпник! Постът ти беше горе на кръста, там те постави да воюваш Богът на Израил; ала те обля студена пот и когато смъртта се изправи пред теб, дим да те няма! Избяга и се свря в полите на Марта и Мария, бъзливецо! И си промени името, и лицето, Лъже-Лазаре, за да се спасиш!

— Юда Искариотски — извика тогава Петър, комуто жените бяха вдъхнали смелост. — Юда Искариотски, така ли се говори на учителя? Нямаш ли уважение?

— Кой учител? — изкрещя Юда и протегна юмрук. — Този ли? Ами че нямате ли очи да го видите? Ум — да прецените? Този тук — учителят? Какво ни казваше? Какво ни обещаваше? Къде е войската от ангели, дето щяха да се спуснат да спасят Израил? Къде е кръстът, който щеше да ни даде сили да се изкачим на небето? Щом видя кръста, този Лъже-Месия загуби и ума и дума, припадна, грабнаха го жениците и го туриха да им прави деца… Воювал, казва, и той, воювал храбро, и се перчи; ала твоят пост, отстъпнико, беше, знаеш това, горе на кръста; други нека разорават земята и жените, твоят дълг — горе на кръста! Това казвам аз! Хвалиш се, че си победил Смъртта. Горко ти! Така ли се побеждава Смъртта? Направил си деца — залъци за Смъртта? Залъци за Смъртта! Какво ще рече деца? Залъци за Смъртта! Стана неин касапин и й носиш месо да яде, предател, отстъпник, страхливец!

— Юда, брате мой — промълви Исус и сега започна да трепери цял. — Юда, брате мой, говори по-милостиво…

— Изгори ми сърцето, сине на Дърводелеца — изръмжа Юда, — изгори ми сърцето, как искаш да ти говоря милостиво? Иде ми да проточа жалба като вдовица и да си удрям главата в камъните! Проклет да бъде денят, в който си се родил, в който съм се родил, в който те срещнах и изпълни сърцето ми с надежди! Когато вървеше като вожд и ни повличаше след себе си, и ни говореше за земята и небето, каква радост беше тогава, каква свобода, какво богатство! Гроздовете ни изглеждаха големи като дванайсетгодишни деца, с едно житно зърно се насищахме, пет хляба имахме веднъж и нахранихме хиляди хора и ни останаха още дванайсет коша; а пък звездите, какъв блясък беше само, какво сияние заливаше небето! Не бяха звезди, бяха ангели; не бяха ангели, бяхме ние, ние, учениците ти, и изгрявахме, и залязвахме, а ти стоеше по средата, неподвижен, като полярната звезда, и около теб всички ние танцувахме! Беше ме прегърнал, помниш ли, и ме молеше: „Предай ме, предай ме, да бъда разпнат, да възкръсна, да спасим света!“.

Юда помълча за миг, въздъхна, отвориха се раните му и започнаха да кървят.

А старчетата се долепиха пак едно до друго, сведоха глави и се мъчеха да си спомнят, и да се съживят.

Една сълза бликна в очите на Юда; изтри я, смачка я сърдито, не беше се разтоварило сърцето му; отново завика:

— „Аз съм агнецът Божи — блееше ти, — и отивам да ме заколят, да спася света… Юда, брате мой, не се бой, смъртта е вратата към безсмъртието; през тази врата трябва да мина, помогни ми!“ И толкова те обичах, толкова ти имах вяра, че казах „да“, отидох и те предадох… А ти… ти…

Пяна му излезе на устата, сграбчи Исус за рамото, разтърси го силно, залепи го на стената; и отново захвана да ръмжи:

— Какво търсиш тук? Защо не бе разпнат? Страхливец, отстъпник, предател! Това ли беше всичко? Не те ли е срам? Вдигам юмрука си и те питам: Защо, защо не бе разпнат?

— Мълчи! Мълчи! — молеше го Исус, а от петте му рани започна да тече кръв.

— Юда Искариотски — обади се отново Петър, — нямаш ли ти милост? Не виждаш ли краката му? Ръцете му? Постави ръка на реброто му, като не вярваш — тече кръв.

Но Юда се засмя сухо, изплю се на земята, извика:

— Ей, сине на Дърводелеца, не можеш ме измами ти мен, не! Дойде през нощта твоят ангел-хранител…

Исус се стресна.

— Моят ангел-хранител ли?… — промълви той и потръпна.

— Твоят ангел-хранител, Сатаната, и ти наби тези червени белези на ръцете, краката и сърцето ти, за да измамваш и да се самоизмамваш… Какво ме гледаш? Защо не отговаряш? Страхливец, отстъпник, предател!

Исус затвори очи, прилоша му, но успя, задържа се прав.

— Юда — каза той с разтреперан глас, — винаги си бил несговорчив и див, и не си приемал човешките предели; забравяш — стрела е човешката душа, полита към небето, колкото може по-високо, но пада обратно долу; земен живот ще рече проскубване на перата.

Юда побесня, като чу това.

— Не те е срам! — извика той. — Дотам ли изпадна, ти, синът Давидов, синът Божи, Месията! Земен живот ще рече: да ядеш хляб, и да превръщаш хляба в крила; да пиеш вода, и да превръщаш водата в крила; земен живот ще рече: израстване на криле. Тези неща ни ги разправяше ти, предателю, не са мои думи, твои думи са; и ако си ги забравил, аз ти ги припомням! Къде си, Матей, писачо? Ела тук! Отвори тефтерите си, носиш ги винаги на голо със себе си, както пък аз нося ножа си; отвори си писанията, разяде ги времето, молците, потта; но се разчитат още доста букви; отвори си писанията, чети, Матей, да чуе този тук, та да си спомни: една нощ, един от големите първенци на Йерусалим, Никодим по име, дойде скришом, намери го и го попита: „Кой си ти? Какво работиш?“, и ти, сине на Дърводелеца, му отвърна, спомни си: „Изковавам крила!“. И щом изрече това, всички почувствахме, че на плещите ни израснаха крила. А сега докъде изпадна, проскубан петел такъв! Хленчиш и казваш: „Земен живот ще рече проскубване на крилата“. Уу, пръждосай се оттук, бъзливецо! Ако не съм светкавица и гръм, за какво ми е животът? Не се доближавай към мен. Петре, ветропоказател такъв! И твоя милост, Андрей, юначаго! Не пищете, жени! Няма да го закача; защо да вдигна ръка връз него? Умря, псовиса; стои още прав на краката си, говори, плаче, ала псовиса; Бог да го прости! Бог, защото аз не мога; кръвта, сълзите, пепелта на Израил — върху неговата глава!

Старчетата не издържаха повече, строполиха се всички на земята; събуди се в тях паметта, започнаха да се съживяват, спомниха си за царството небесно, за престолите, за величията, и захванаха изведнъж да ридаят; оплакваха, плачеха, удряха си челата връз камъните.

И внезапно и Исус избухна в плач, захлипа, понечи да се хвърли в прегръдките на Юда, извика:

— Юда, брате мой, прости ми!

Но Юда отскочи назад, протегна ръце, не му даде да се приближи.

— Не ме докосвай! — извика той. — Не вярвам вече на нищо, не вярвам на никого, изгори ми сърцето!

Исус се олюля; огледа се — къде да се хване? Жените, паднали по очи, пищяха и си скубеха косите, учениците вдигаха очи и го гледаха с яд и злоба; арапчето беше изчезнало.

— Предател съм — промълви той, — отстъпник, страхливец… Сега осъзнавам това, загубен съм! Да, да, трябваше да бъда разпнат, проявих малодушие, избягах… Братя, простете ми, измамих ви… Ах, да можех да започна живота си отначало!

Говореше, строполи се на земята и започна да удря сега главата си о камъните на двора.

— Другари, стари мои приятели, кажете ми една добра дума, утешете ме, загивам, загинах! Протягам ръце; никой от вас ли няма да стане, да опре ръка връз моята, да ми каже една добра дума? Никой ли? Никой ли? И ти ли не, Йоане обични И ти ли не, Петре?

— Как да говоря, какво да кажа? — ридаеше любимият ученик. — Каква магия ни направи, сине на Мария?

— Измами ни — каза Петър, като си бършеше сълзите. — Измами ни, прав е Юда, престъпи думата си; отиде ни животът нахалост.

И изведнъж от купчината старчета се надигна смесен плачлив вой:

— Страхливец! Отстъпник! Предател!

— Страхливец! Отстъпник! Предател!

И Матей проточи жалба:

— Жалко, жалко, жалко за труда ми! Колко майсторски ги бях натъкмил думите ти и делата ти според пророците! Много беше трудно, но ги нагласих; казвах си: ще разтварят вярващите, в бъдещите синагоги, дебели книги със златна подвързия и ще казват: „От Матея святаго Евангелия чтение“, и това ме окриляше и пишех; а сега всички тези величия — дим! И затова ти си виновен, неблагодарник, невежа, предател! Трябваше, та дори само за мой хатър, за да бъдат спасени всички тези писания, да бъдеш разпнат!

Надигна се отново от купчината старчета смесеният плачлив вой:

— Страхливец! Отстъпник! Предател!

— Страхливец! Отстъпник! Предател!

Но в този миг Тома се втурна от прага.

— Аз няма да те изоставя, рави — каза той, — сега, когато всички те зарязват и те наричат предател! Аз няма да те изоставя, аз, Тома, пророкът! Казахме: Колелото се върти; така че няма да се отделя от теб: чакам Колелото да се завърти.

Петър стана.

— Ние да си вървим! — извика той. — Застани начело, Юда, води!

Наставаха с пъшкане старчетата, вдигнаха юмруци над Исус, който, проснал се по очи с разперени ръце, заемаше целия двор.

— Страхливец! Отстъпник! Предател! — викаха му старчетата едно по едно. — Страхливец! Отстъпник! Предател!

И изчезваха.

Завъртя с мъчителна тревога Исус очи, погледна; беше останал сам; изчезнали бяха дворът и къщата, дърветата, селските врати, селото, и само, под краката му — окървавени камъни; камъни, и по-нататък, по-ниско, в мрака, хиляди глави народ.

Напрегна всички сили да види къде се намира, кой беше, защо изпитваше болки; искаше да завърши вопъла си, да извика „Лама сабахтани…“^[1], понечи да раздвижи устните си, не можеше; зави му се свят, губеше свяст, пропадаше в съзнанието си и изчезваше…

Но изведнъж, както пропадаше и изчезваше, някой, долу, на земята, навярно го съжали, една тръстика се протегна към него, и една гъба, натопена в оцет, се допря до устните и ноздрите му. Исус вдъхна дълбоко острата миризма, съвзе се; изду гърди, погледна небето и нададе сърцераздирателен вик:

— Лама сабахтани! — и отпусна изведнъж глава, изтощен.

Чувстваше страшни болки по ръцете, по краката и в сърцето си; поизбистри се погледът му, видя трънения венец, кървищата, кръста, и сред помръкналото слънце проблясваха две златни халки и два реда остри снежнобели зъби; разнесе се кръшен подигравателен смях, халките и зъбите изчезнаха; остана Исус увиснал във въздуха, сам.

Тръсна глава и изведнъж си спомни къде се намираше, кой беше и защо изпитваше болки; буйна, неудържима радост го обхвана; не, не беше страхливец, отстъпник, предател; не, не, прикован беше на кръста, достойно устоя докрай, удържа на думата си; за миг, тъкмо когато извика „Или! Или!“ и припадна, Изкушението го грабна и го поведе; лъжа бяха радостите, женитбите, децата; лъжа бяха грохналите изпаднали старчета, които го наричаха страхливец, отстъпник, предател; всичко, всичко беше измислица, привидения на Лукавия! Живи и здрави са Учениците му, тръгнаха по суша и по море и прогласяват Добрата Вест. Всичко стана както трябва, слава Богу!

Нададе ликуващ вик:

— Завърших!

И сякаш казваше: Всичко започва.