Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (6) (Спомени на участник)

В старата и в новата столица

Раздялата ми със Сарафов настъпва. Продължавам за Търново. Но затова пък запознавам се с офицер от полка, когото макар и софиянец виждах за пръв път.

Дундов бе от най-редките хора, които познавам. Необикновена доброта, деликатност, отзивчивост и благородство. Тъй се сдружихме, че оттук вече не се разделихме.

Тежко ранен от шрапнел, желязното топче бе натъпкало като в ловджийски патрон скъсаното парче от куртката и ризата. Но Събчо бе сърцат, при това краката му държаха, а и не искаше да минава за болен.

И ето излизаме от сладкарницата. Там пиша отново на домашните си, отбелязвайки, че съм „напълно добре“, прибавяйки отгде им се обаждам. Разбира се, не са повярвали. Като всички и те са били с убеждението, че щом човек е ранен в гърдите, трябва цял ден да лежи и само да охка.

Откарват ни до гарата и оттам — за Търново.

На Ишиклар^[1] или Шейтанджик слизаме да се разходим. На двадесет-тридесет крачки намираме малка кръчмица. Пием си лимонадата най-спокойно и безгрижно. Отведнъж забелязваме, че влакът тръгва. Как няма да тръгне! Болничен влак, с престои само за вода или за чистене на скарата и при това — без никакви предупреждения. Затова никой не слиза.

„Изхвръкваме“, но може ли да го настигнем? „Тичането“ ни е най-бавно ходене, и дете ще ни надтича! Случайно един железничар ни вижда, надава тревожни викове и ръкомахания. Началникът на влака още по-случайно ги забелязва и, макар далеч от гарата, влакът спира.

Внезапното раздрусване, ненадейното спиране разтревожва намиращите се във влака и много от прозорците се окичват с превързани глави, шии и ръце. Да не е катастрофа? Само това ни липсва!

При вида ни, успокоение настъпва и смях се дочува.

— Дръж се, Дундов, и влакове вече почнаха да спират за нас!

* * *

В Търново сме в истинска болница, нависоко, същински санаториум. Стаите са просторни, светли, удобствата — големи. Почти всички ранени са минали кризата, мнозина са леко засегнати и движението е голямо. Има много стаи, в които цял ден пада веселие — пеене, свирене на китари, мандолини, цигулки, играене на карти.

С Дундов се печехме на слънце или слизахме но улиците. Въпреки доброто желание, и двамата ходехме бавно и съвсем прегърбени. Интересно бе, че тези, които постоянно се веселяха, най-здравите, не се мяркаха по улиците. Затова, може би, странствуванията ни из града — по книжарници и сладкарници — не минаваха незабелязано и някои граждани ни сваляха шапка.

Един празничен ден влязохме в най-добрата бирария. Всички маси бяха заети. На всяка най-малко по трима-четирима. Една близка ни привлече — само двама — един мъж и една жена.

Приближихме и учтиво попитахме дали можем да седнем.

Господин цивилният изгледа госпожа цивилната и отсече:

— Не може!

— Значи тук няма място за ранени български офицери!

— Заповядайте, заповядайте — се провикнаха от няколко от близките маси и мнозина наскачаха.

Но ние бяхме се вече обърнали.

Това посрещане ни се отрази като изпращане. Случаят ни разстрои. Веднага се отнесохме до управителя на болницата с молба в най-скоро време да ни изпрати в София.

* * *

„Червен кръст“^[2] бе желана от всички болница. Случайността ни настани там. Можехме да бъдем доволни.

Голяма стая, която събира 25 души, прибра и нас. Тук бяха вече Дацов и Тропчиев. Имаше още един офицер от нашия полк, подпоручик Петров. Наскоро пристигна и Сарафов.

Между другите ранени бяха и кавалеристите — ротмистрите Жилков и Сиромахов, поручик Паскалев; офицерският кандидат от 25 полк Кирков и пр.

Полковият ни песнопоец Петров надуваше рано сутрин тръбата. Едва съмнало, а той се провикваше:

— Аз видях…

— На бай… добавяше Дацов.

— Младен… продължаваше Тропчиев.

— Та… та… завършваше Дундов.

Тая песен, която за пръв път чувах, бе неразделно свързана със „славата“ на полка. Героят бе поручик Младен Игнатов, завеждащ прехраната, личност забележителна и твърде интересна, както по-късно имах случай да се убедя.

— Стига бе — ще се обади някой, — искаме да спим. Стига бе, 41 полк, стига сте ревали!

Въпреки това същото се повтаряше всеки ден. Бележките, обаче, бяха най-приятелски, защото, акомпанирайки си, нашият певец пееше прекрасно.

Но най-важна и безобидна бе нашата бележка. Не смущаваше никого, просто правим утринна проверка: да не би през нощта, някой на бърза ръка, да е хвърлил топа! При все че и това бе на шега: в стаята ни всички бяха оздравяващи! А! Щом всички са налице — може вече да спите!… Всички се смеят. Смехът е здраве. Да помните кога шест души от 41 полк са съдействували за по-бързото ви оздравяване!

Времето бе много хубаво. Разхождахме се по приятната и тъй добре поддържана градина на болницата, дори направихме снимка. Патериците на Дацов и видът ни в халати „като изпаднали германци“ дадоха основание да ни нарекат „битолските просеци“.

„Червен кръст“ бе първостепенна болница с всички удобства, идеален ред и чистота. Начело с управителя д-р Минко Софрониев, тъй добър хирург, лекарите бяха общо уважавани.

Как мога да отмина прекрасните милосърдни? Колко жалко, че не си спомням нито едно име. Но не стоях много дълго в болницата, при това не зная дали въобще имената им ни бяха известни, или просто ги наричахме „сестра“.

Преди всичко една — най-едрата и стройната, която ни водеше на баня. Всички се смущавахме, а тя като че ли вкарваше манекени. Сериозна и солидна, като войник на пост.

А тази другата, която превързваше на самото място няколко от напълно оздравяващите? Един бе ранен на деликатно място. А тя, несмущавана от нищо, превързва ли, превързва!

И всички други, които се отбиваха или които срещахме — една от друга по-симпатични.

От всички една, прилична на Лилиан Гиш, тъй смирена и добра, тъй нежна и деликатна! Какво търсеше в болницата? Не се ли намери някой тогава, за да си благославя дните сега?

В приемните дни оживлението бе голямо. Всеки е посещаван от близките си. Имаше мнозина макар и само познати, които избикаляха. Както днес се ходи по „жур“^[3], тъй тогава се ходеше по болници. Имаше много приятни фигури, много красиви глави и човек с нетърпение чакаше следния „жур“. Вместо ние да ходим, при нас идваха. Един ден дори бях удостоен с буркан сладко от ягоди, което познати на един от ранените ми донесоха. А цветя и какво ли не за ядене от близки или познати! То било хубаво да си ранен! Колко скоро забравяме мъките си! Няма по-издръжливо животно от човека!

От всички, които посещаваха нашата голяма стая, очите ми останаха върху една великолепна млада дама, която бях вече срещал преди това в града. Как да не я запомня! Турците не казват ли Гюзели бакмак себаптъръ — да се опиваш от красотата е добродетел? И как след това да не стане човек добродетелен!…

Явяваше се редовно и от обстоятелството, че между нея и този, за когото идваше, почти не се водеше разговор, останах с впечатлението, че му е жена!

Един ден се разговорих по-надълго с него и разбрах, че му е сестра!

— Ама пази се, женена е — добави той усмихнат. Вярно е, че е много хубава, изящна и фина.

Хората страдат от вкуса или от безвкусието си. Понякога дори сам човек не знае кое безвкусие да предпочете. Но не винаги е добре да се запознаваме с хора, които ни харесват. Твърде често това би значило да се познаваме с хора, които не ни харесват.

Със сезоните и годините се изнизваха. Нова пролет опразни мястото край нея. Тя продължава да бъде все тъй млада. Млада като никога. Млада както винаги. Аз продължавам да бъда все тъй стар. Стар като никога. Стар както винаги. Все пак запазих нещо от младостта си — бляна си!

* * *

Дойде време и с радост се изписах. Получих отпуск и сам тръгнах по журове… болници, искам да кажа.

В Клементинската^[4] бе на лечение съученикът, съшколникът ми Рашко Душков. Хайде да го видя! Докато разговаряхме, от един креват ме повика ранен и попита от коя рота съм. После ми каза своята — четвърта, от нашия полк — подпоручик Царвулков. Запознавам се с него пак тъй непринудено, както с Дундов или Петров — номерът на полка върши цялата работа, той представлява, той сближава.

В Одеон се даваше всяка неделя благотворително литературно-музикално утро. Хайде да се разсея! Снежина декламира: „Как хубави, как свежи бяха розите“. Гендов разправя нещо, но да си кажа право, не разбирам нищо. Миленков пее тиролските си песни. Публиката го вика. Бис. Нови песни.

По време на почивката се разхождам и ето един подофицер ме спира и учтиво запитва дали случайно не съм еди-кой си.

От нашия полк е. Казва се младши подофицер Петър Станчев, изпратен по служба в София. Пристигнал сутринта. Сам софиянец, с образование, утрото го привлякло. Смятал след театъра, по обяд, да дойде у дома. Между другата си работа натоварен е да ми връчи писмо и пакетче. И тук, в днешния театър Одеон, бе ми предаден първият орден.

От Комендантското управление ме уведомиха, че багажът ми е пристигнал. Запечатано с червен восък, школното ми сандъче се прибра вкъщи. Нищо не липсваше. Всичко наредено. И револверът, който ми бе собствен, поставен. И шинелът, прибран от ординареца, ми се връщаше. Побързах да му сложа приятния номер на полка и с благодарност върнах шинела на Митко Тропчиев.

Тия повръщания на багажи бяха много пъти причина за нещастни недоразумения. Добрата мисъл да не се лишава раненият, особено когато излезе от болница, от бельо, тоалетни принадлежности и всичко друго, което е имал грижата да вземе в сандъка си, имаха понякога неочаквани, печални последици.

Имаше случаи, когато ранени не са успели да се обадят у дома си или домашните знаят, че син им е ранен, настанен в еди-коя си болница. И внезапно, багажът му се връща!…

От един или друг научавахме кои от другарите ни от каква съдба са постигнати. Няколко от съучениците ми бяха вече оздравели и заминали. Не можах да ги видя. Няколко от съшколниците ми — от взвода — бяха вече убити.

В болницата в Ниш бе умрял от раните си съшколникът ми Георги Кауцки. Опелото се извърши в София, в „Св. Седмочисленици“. Другарите му бяха на фронта, по болниците или по гробищата. Едничък аз представлявах всички.

В наборната комисия не искаха да го приемат — не отговарял на размерите. Моли се, настоява и като несъкрушим довод заявява, че е участвувал като доброволец в Балканската война. Когато и това не помогна — пред всички ни заплака. Комисията се почувствува покорена. И го взе, за да го вземе сега ненаситната земя.

Едва го погребахме, научих друга, още по-тежка за мен новина. Донко Влайков, едничкият от заминаващите за Южния фронт, с когото се сбогувах, Донко, с когото през цялата гимназия бях в една паралелка, с когото бях в университета, в един взвод в Школата, нашият, моят Донко — убит!

И него комисията отказа да приеме, и то най-решително. Донко е толкова тънък и дълъг, че никаква мярка не го хваща. А той настоява.

— Ами че ти раница не можеш да носиш!

— Кой? Аз ли? Я им кажете — обръща се той към нас, Христо Павлов, Стоян Х. Бонев, Константин Маляков и мен, — кажете им какви екскурзии сме правили с класния Благой Димитров по всички манастири — Погановския, Седемте престола, Земенския, Бачковския. А Рилският? От Кюстендил до Мусала, Чамкория и Костенец — все пеша, и то с раница!

И развълнуван, Донко добави:

— През Балканската война единият ми брат бе убит. Другият, също офицер, е на фронта. И аз искам да замина!

И като Георги и Донко заплака.

Донко замина. Но една, попаднала в него граната, го разкъса. И той отмина.

В същата наборна комисия ми направи впечатление, че когато се съблякохме и влязохме вече за преглед, един младеж влезе с наметнато палто и едва когато дойде неговият ред, тогава го свали.

Да се стесняваше? Нали всички бяхме едно! При това изглеждаше няколко години по-възрастен от нас, редовните за набора. Да му бе студено? Времето бе тъй топло, че нямаше от що да се опасява! А един охранен, загладен — тъкмо за „Кърлежа“.

Бях го забравил, когато един неделен ден — бях вече школник — го срещнах цивилен. А! И веднага неволно го видях гол, с наметнато палто. Разхождаше се с две госпожици. Ето и сега, когато бях излязъл от болницата, пак го срещнах. А 41 набор бе свикан. При следния ми отпуск от фронта — и 42 бе повикан. А господинът все се разхожда, все с госпожици, все по сладкарници.

Виждам го и сега, постоянно, винаги го виждам пред себе си: от едната му страна е застанал Донко, от другата — Георги. Сам той — в средата. Физическата му голота изчезна отдавна от погледа ми. Остана само моралната. А високите фигури на Донко и Георги стават още по-високи, още по-големи, закриват го, премазват. Прегърнати, двамата изграждат живия си паметник, на който личат думите: „Те не умряха!“