Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (17) (Спомени на участник)

Копане. Патруле. Роплане. Алталерия

Ако би трябвало да държа беседа, бих разпределил времето на позицията на следните точки:

1. Окопателна дейност — от стъмване до съмване.

2. Аеропланна дейност — от съмване до стъмване.

3. Патрулна дейност — от стъмване до съмване.

4. Артилерийска дейност — от съмване до съмване.

Кой казва, че било скучно? Тъкмо помислиш, че е възможно, не дай Боже, някой ден да ти стане скучно и… или някой снаряд те чукне по бетонната ти глава, или ординарецът ти чукне (не по главата ти), за да ти подаде бележка, че тая нощ Линколна или Ролс Ройсът (по твой избор) те чака…

Колкото до копането, макар да не си задължен, копаеш, за да се разкършиш, защото целия ден телесата нещо са те прекършвали. А когато сам се умориш, само като гледаш тия, дето копаят и не се уморяват, само като ги гледаш, и повторно се уморяваш. Копахме година и половина. Разкопахме цялото Битолско поле. Три години не стигнаха след това на „италианците“ от българските села с итало-френско-немски имена да върнат земята оттам, отгдето ние я бяхме изкарали. „И ние изкарахме една война“ — казаха те и изкараха кърпите си.

А телените ни мрежи бяха тъй нашироко и надълго преградили селата от нивята, че разделиха и брата от брата, и мъжа от жената.

Бетоните ни бяха тъй здраво направени от майсторите — нашите славни Стамени и Свилени, Сребрени и Сърмени — войници, че когато, след войната „победителят“ надникна, вратите сами се затвориха зад него!

Ропланете пък все ни носеха някой армаган. Понякога, че алталерията не стреля точно и затова трябва по-точно да стреля. Или тяхната, или нашата. От нашата падаха техни роплане. От тяхната — наши глави. Или техни и наши роплане ще се вкопчат. Те се стрелят, пък нас застрелват! Или ще се вият над нас като соколи, като мислят, че долу има зайци. Четири техни роплане бяха свалени. Два балона — запалени. Или ще прелетят над нас, за да гонят Михаля. Или пък, като желаят да ни кажат, че им е омръзнало вече да стоят на тоя мочурлив фронт, гдето мрат като мухи, искаха с позиви на български да ни убедят да си идем, та да си идат и те. Идете си, ето нашия позив!

За патрулите трябва да поговоря повече, именно защото те повече мълчаха. Как можеха да говорят, когато нищо не видяха!…

В Битолското поле сме. Пред нас местността е разнообразна, трябва да се проучи. А всички патруле се изразяват съвсем еднообразно. Пращат се и стари ротни. Но и те като младите взводни като да са си плюнали в устата!

Най-после дружинният се ядосва. Сам ще ида. Но няма защо да отива. Има още няколко души, които не са пращани. Двама са един вид дружинен резерв. Едната нощ единият — Занков, другата — другият. И те като да са си плюнали в устата, но затова затвориха на всички устата.

Тези двама, всеки поотделно, откриват в левия участък и река, и мочури, и шавар, и ята гъски, и поляни, и телена мрежа (я гледай, даже телена мрежа!). И без да са следвали картография, правят такива чертежи и нанасят с такава точност разстоянията, включително широчината на река Драгор (12 м) и дълбочината (по това време почва да намалява — 80 см) и високи брегове, че главите на другите клюмват. Но тия глави не биха били български, ако поне една не би се вдигнала, засегната от съмнение. Кой знае? — Добре тогава, на колко крачки според теб е противникът? Дай един триметров прът, тури му бял плат да се вее, ние ще го забием.

И понеже през нощта тая върлина бе забита в телената мрежа на противника, на другата сутрин всеки погледне и бяга. Чакай бе, поне да се почерпим. Черпнята наистина дойде. Дружинният почерпи двамата, като предварително прочете на останалите от дружината конско евангелие.

Патрулете бяха от най-големите ми удоволствия. В атестацията ми пише, че съм ходил седемнадесет пъти на гости на противника. Добре че ми се припомня, защото бях забравил!

Местността и пред Трънския, и пред Караманския участък ми е тъй добре позната!

Едва се стъмни, и изкушението почва. Тръгвам. Командирът научи, че извън нощните пътешествия по нареждане отивам и с пререждане. Нищо против. Но защо тръгвам сам? Непременно да вземам войници. Най-редовните ми другари биха Трайко или Иван.

Ефрейтор, после младши подофицер Трайко Николов от Обеля, Софийско, кавалер на ордена за Храброст, стоманено здрав, с идеално телосложение, бе от първите в ротата. Пратен в щурмовото училище в Гопеш, гдето всеки полк или самостоятелна дружина се представляваше в тоя първи курс извън офицерите само от един войник или подофицер, при толкова дружини, полкове, дивизии — български, германски, турски войници — Трайко излезе пръв в състезанията, пръв в наградите. Удивителна сръчност, поразителна издръжливост и… не дай Боже да си насреща — практически постижения. Докато обикновено войниците хвърляха една бомба бухалка на 30 крачки, Трайко хвърляше едновременно четири (по една между пръстите си) — на 40 крачки.

Другият бе ефрейтор Иван Димитров от Долно Камарци, Пирдопско, кавалер на ордена за Храброст. Мераклия като Трайка. Трайко мераклия като Ивана. И двамата бяха най-добрите ми другари при нощните разходки на юг.

Когато излизах с няколко души, присъединявах младши подофицер Франц Иванов от София, доброволец през Балканската война, кавалер на четири ордена за Храброст и на германската заслуга, също един от първите в ротата, за което свидетелствуват и големите му отличия, младши подофицер Стефан Михайлов от Лъжене, Пирдопско, кавалер на ордена за Храброст, ефрейтор Иван Пенков от Голема Раковица, Софийско, кавалер на ордена за Храброст.

Когато групата бе още по-голяма, към тях се прибавяха ефрейтор Георги Вушков и редник Дико Лаков — и двамата от Калугерово, Орханийско, ефрейтор Свилен Константинов от Бракьовци, Софийско, кавалер на ордена за Храброст, ефрейтор Тодор Йовков от Царичене, Софийско, редник Никола Гюров от Видрар, Трънско, редник Стоян Недков от Чурек, Софийско, и пр., едни от други по-стегнати, по-изпълнителни, по-самодейни и с най-голямо съзнание за задачата ни. Просто да се гордееш, че водиш такива войници! Към тъй образуваните по-големи групи — десет-дванадесет души, — за да има човек при ядрото, което вече се създаваше, вземах посменно старшите подофицери Хараламби Русинов или Георги Геошев — и двамата от Лява река, Трънско, кавалери на ордена за Храброст, а първият — и на турския полумесец. Хараламби и Георги бяха от 38, останалите от 39 и 40 — трите набора!

Хараламби Русинов! Тънък като млада топола, пъргав като топка. Заставаше и отдаваше чест — просто знаменито. Той и Трайко бяха двамата от ротата, които съм повиквал и без да има належаща нужда. Да ти е драго да се възхищаваш от такива подофицери!

Хараламби дружеше с Георги Геошев, който бе отличен като него. Дружеше не само защото бяха от едно село, един набор, но и от една рота. Бяха най-близки приятели. Винаги заедно. Като другарки „от пансиона“. „Разделиха“ се, когато станаха помощник-взводни подофицери. Съединиха се, когато станаха големи началства — взводни подофицери. Заедно с фелдфебел Драган Бенчов — взводни подофицери на трите взвода, с Власев и придадения ни другар картечник Попкръстев, сама ротата води бой при Дървеник срещу три италиански дружини, извън другите боеве в състава на дружината и полка. Всички тези мои другари си спомнят какво стана при Дървеник.

Славни бяха нашите нощни разходки. Но преди всичко никакви звезди, цифри, нашивки. Никакви пликове, писма, тефтерчета, книжа. Каквото с когото и да се случи — всички сме редници, всички с празни джобове. Само кърпата бе позволена.

Лежим по тревата, газим из шавара, прегазим реката, легнем да си „починем“ пред телената мрежа и хайде отново през реката! Или когато сме в десния участък — никаква река и никакъв шавар — поле, равно, съвсем близо.

Срещахме се с патруле, заваряхме постове. Достигнали мрежата им, вслушвахме се в шума: правеше се телена мрежа, минаваха коли, камиони, обози, влакове. Когато пристигахме съвсем рано, наблюдавахме заемането на охранението, защото срещу нас те не се изтощаваха тъй, както се изтощавахме ние срещу тях. Французи, колониални войски, свикнали на колониален живот, колониални схватки, колониални маневрирания. Ние бяхме от континента. Без маневрирания, без лавирания!

Ходехме пролет, лете, есен, зиме. В кал, при дъжд, сняг, тъмнина. В най-хубаво топло време, при пълнолуние. Задушевни нощи и нощна задуха.

Какви прекрасни картини ми остави Южният фронт!

Утро. Бодрост. Маранята се вдига. Като поръсени със света вода, изникват пред чакащи взори китни кичести дървета, пълни с радост и живот. Тях дим и огън не е засегнал. Случайно оцелели встрани, еднички те разказват за минали сладостни дни, за кавала, кучето и овцете, за песента на овчаря и прегръдката на овчарката. В далнината светват минаретата на Битоля. Градът, селата, полето закипяват от нов живот призовани.

Пладне. Зной. Въздухът се уморил. Натежнели златни класове привеждат тънки шийки. Напразно търсят място за сладка отмора. Ведрото небе гледа безпомощно и само една молитва възнася. А ние лежим в тежки землянки, в които топлият въздух нахлува неканен, нежелан, като смъртоносен газ. В тоя час за никого няма почивка.

Вечер. Омая. Четката на Всемогъщия разтапя бои в топящото се злато на слънцето. Пъстроцвети отблясъци се оглеждат в околните върхове, надничат в долината, полето и потапят топли още нозе в охлаждащите се води на блатата. Жаба приглася на щуреца. Далечината се губи в дрезгавината, която завладява победно измъчената земя. А от нея никнат сенки на войници, които вечерният покой кани на молитва. Зефир лъхти, нежно погалва обрулени дървеса и бърза да ни дъхне аромата на портокали и банани, които някой отсреща, получил от далечна земя, спомня чрез тях своя дом и своята любима!

Нощ. Опиянение. Спокойна тишина замества спокойния ден и вещае спокойна нощ на вечно спокойни бойци. Но светне нейде ракета, зачестят бели, червени сигнали и като разпукана земята забълва огнена смърт. В тъмата блесне внезапно прожектор и снишени, залепяхме се на земята там, гдето сме изненадани. Но когато луната застели криле над нас, почувствували до тръпка мощта на природата, вслушваме се в сонатата на нощта, която носи покой и забрава. Планината намята вълшебен саван и цялата природа мълви легендата за Този, който не умира!…

Колко бих искал да отида сега и да посетя местата, които сме обикаляли, тия, които сме охранявали, тия, срещу които сме отстоявали. И то не сам, а със същите нощни и дневни другари! Но…

Макар и сам, това лято отидох в Добруджа.

Добруджа ме посрещна такава, каквато я помнех от дните, които всички й посветихме. Златна земя. Прекрасни хора. Великолепен език. И като си помисля как я загубихме!

В Добруджа почувствувах трепетите на най-светлия кът от Родината. Пътувах през деня, по слънце. Пътувах през нощта, по луна. Догдето стигна окото, радост и тъга, и после сълзи. Но ето, дочувам нашето ура!… За Добруджа, ура!

А где остана нашият, традиционният секрет от Северния фронт? А! Той отиде вече назад. Цяла Балканска война. Цяла Сръбска. Цяла Румънска. Да има и за други.

Всички останали войници от ротата ми бяха дневни, но също и нощни другари. Кой от тях не бе на пост? Кой от най-първите — в секрет?

Кой от войниците не бе на пост, секрет? На пост… и на молитва? Той знаеше, че докато е тук, противникът не ще пробие. Но той се молеше и всички други на фронта да пазят като него.

И тъй, като оставим тоя кратък нощен живот, който бе три четвърти от живота ни, другарите ми си оставаха дневни.

След нощната умора и утринна закуска — спане. След обяда — пак спане, защото…

Как се изнизаха тия 500 дни? Не ги усетихме! Просто като 50! А как — тия 500 нощи?

* * *

Най-обикновените дни противникът ни пращаше по 5–10 снаряда. Също 20–30, а и 50–100. Имаше много пъти 200–300. Не липсваха 1000–1500.

В един от тия грозни дни, изненадани както обикновено извън закритията си, втурнахме се кой където види.

Закритието, в което се бутнах, бе за осем, а се събрахме осемнадесет. Не може да се легне, не може да се седне. Всички сме клекнали. Времето минава, клечането омръзва, едва удържаме. Краката ни се подвиха, изтръпнаха, просто невъзможно да се издържи. А огънят на французите е убийствен. Войниците се сместват, за да ми направят повече място. Един вид „Сгъстис!“ Командувам „Разредис!“ Смеят се. Защо да не се смеят? Да плачем ли? А французите бият ужасно. Гранати падат от всички страни на закритието ни. Няколко паднаха и върху него. Издържа. И ние издържахме.

В едно от съседните обаче един от войниците не удържа. Дългото клечане го предразполага и всред най-отчаян огън той излиза. На двадесет-тридесет крачки има определени места за тези, които са в настроение. Какъв героизъм! Гранати отвсякъде, той не мисли за тях, мисли за клечането. Едно парче го удря и той пада.

Дълго другарите му чакат и въпреки огъня, въпреки явната опасност — какво другарско чувство — отварят вратата и виждат падналия. Веднага без команда двама се вдигат и го довличат. Не е смъртно ранен. Но опасността идва от друго. Възможно е раната му да се зарази, паднал е върху собственото си произведение!

Сега ли намери да ходиш по такава работа? Нямаш ли друга работа? Ама работа! Като си от село, не знаеш ли какво казва народът? Нали има един природно-народен закон — Г… глава затрива?

Но огънят продължава и здравата, извънредно здравата ни врата получи много удари от малки и големи гранатни парчета. Всички сме сгушени и чакаме, все чакаме да се свърши. И когато най-после огънят утихна и излизаме, нещастната врата е станала на истинско полурешето. Добре че бе много дебела, извънредно здрава и отвътре, и отвън, с дебели успоредни и напречни греди, които спираха стремителната сила на носещите на открито смърт парчета.

Но ако подобни дни се запомняха, а те не бяха малко, няма да забравя и друг.

Точно на сто и петдесет крачки зад ротата бяха на позиция най-близките ни оръдия. Един взвод бе още по-близо, но зад левия ни участък. Тия оръдия бяха наистина наблизо, защото другите бяха в селата — Могила или Кукуречани — или недалеч от тях. Без нашите алталеристи бееме живи загина̀ли. Но с позволение, без нас — и они беа загина̀ли!

На бляскавата пехота от първа дивизия отговаряше бляскавата артилерия от първа дивизия. Затова първа дивизия бе първа!

Един ден, пристрелвайки се осезателно по намиращите се зад позицията ни оръдия от 4 артилерийски полк, французите като да искаха да кажат: „За вас е.“ Едва се стъмни и хората, оръдията, конете се изтеглиха. Много умно. Личен почин, разрешение, заповед? — Не е ли все едно? Важно е, че е умно.

И тъй, всичко се оттегли. Не намирайки друг начин да запази стоката си, лавкаджията решава да я отстоява със собственото си присъствие.

Французите започват. Стрелят и си правят сметка: сега първото оръдие, сега второто. Сега… сега Вуто Иванов, сега Иван Вутов… Изстрелват огромен брой снаряди. С тия пари можеше да се купи цял броненосец. Всичко е изпотрошено…

И те наистина изтрепаха… всички соци, лимонади, содени и лимонадени шишета, разни шекерчета и леблебийки, направиха дюкяна на сол. На лавкаджията му е горещо като от лют пипер. Ама нали е шоп, стои си човеко при дюкяна. Абе съсипаха ти стоката, това шишета, това леблебета… А той стои… защото останало още едно здраво шише! Брей, че корава глава! Да е фасул — ще уври. Да е нива — ще се разоре. А то глава! Шопска! Не разправя ли легендата, че през първото ни царство шопи със сопи тръгнали Цариград да превземат? Но ако шопът не е имал тая корава глава, и първа дивизия нямаше да бъде корава. Шопът бе корав, но не и коравосърдечен. Похвала на твоето сърце и на твоята доброта, Шопе от Шопско!

Като си припомням тоя случай, не мога да отмина и колко се смяхме, когато ни разказваха подробностите на тая френско-българска жаловита случка. Искахме да видим тоя истински храбрец. Дека го! Он, човеко, не мисли ни за чин, ни за орден — он ошел да докара нови шишета и нови леблебета!

Ето и последното от най-големите артилерийски нападения.

Много пъти се стреля по полка, дружината, ротата, неколкостотин, много стотин, 1000-1500-2000 снаряда в един ден, но като тоя ден… Обстрелва се ротата, закача се съседната и назад по пътищата на приближаването ни изкъсват се всички жици. Неведнъж са се изкъсвали. Но тоя път всяка връзка е напълно унищожена. Стреля се с тежки, големокалибрени, далекобойни и със закъснител. Какво е това закъснител?

Когато отидете късно на гарата, няма да сварите влака. Когато отидете късно на вечеря, няма да сварите яденето. Може да е останало нещо, но римляните казваха: Тарде вениентибус осса (на късно дошлите — кокалите). Добре че се сетих, защото ще кажа нещо и за кокалите, човешките кокали.

Но какво е това закъснител? Тъкмо мислиш, че гранатата е нещо ялова, а тя, задълбала до центъра на земята, експлодира тъй гръмогласно и тъй рушително-разрушително, с такава детонация и те вкарва в такава стагнация, че експлоатира и теб, и спокойствието ти. А може да експроприира^[1] и кокалите ти!

Тоя ден бе най-грозният от артилерийско гледище. Огромен брой тежки, грозноразрушителни, между които много 32-сантиметрови оръдия се струпаха и стреляха предимно със закъснител по ротата, края на съседната рота. И изстреляха над 5000 снаряда! Какво стреляха, кого мереха?

Предишния ден бе завършена една бетонна наблюдателница, намираща се в самия първи окоп. Макар и прикрита с клони, през нощта силният вятър бе я разкрил. И още с пукване на зората…

Артилерийските си привети ни пращаха обикновено от селата Новак, Чакръкчи^[2] — брей че мераклии тия артилеристи — Долно Оризари и от огромната си артилерия, настанена в най-здрави бетони в самата Битоля.

Мръдне ли някой, още неусетил, и Чакръкчи се обажда. Просто удивително бърза, поразително точна стрелба. Но ако бе точна по хора, бе съвсем неточна по позицията. Благодарение на коравия шоп, на коравите му мишци и на коравите му кирки имахме толкова много корави окопи и ходове, нивата ни бе тъй разорана, а полето — тъй плоско, че не ни знаеха съвсем точно къде сме. Един ден стрелят по-напред, друг — по-назад. В това търсене напред-назад разрушаваха окопи, ходове, землянки, полуразрушаваха полубетони. Но ще разрушат именно там, гдето в тоя час няма никой. Общо взето, имахме голям късмет. А когато биеха право в нас, полските, гаубичните, далекобойните не закъсняваха да отстъпят пред непристъпните бетони. И ропланете не им помагаха. Битолското поле бе разкопано на длъж и на шир и образуваше истински лабиринт. Къде да стрелят? Наше остана изкуството да правим, да показваме, но и да заблуждаваме.

И тъй, ясно виждайки ясновиждащата се бетонна наблюдателница, белнала се метър и половина на грейналото слънце, стрелят и я разрушават.

Ако бе човек, щеше да бъде погребан. Ако бе кон, щеше да бъде заровен. А глупостта по постройката на тая нужна само за прицел на французите наблюдателница не е заровена и досега, щом още мога да си я спомня — не глупостта, разбира се, а наблюдателницата! Как мога да си спомням чуждите глупости, когато съм забравил своите собствени!

Тая победа ги насърчи. И макар че никакви други бетони не се виждаха, решиха да ги открият. Кой знае какви гъсти маси бяха скрили българите зад тая бетонна наблюдателница! По съвпадение именно тогава имахме сведения, че противникът ще атакува, че ще предприеме голямо настъпление, и го чакахме.

Огънят, който закипя, бе безумно оглушителен. Цял ден. Какво е цял ден, толкова пъти го имахме! Но какво бяха полските, гаубичните, дори тежките! Цял ден барабанен огън с тия тежки, със закъснител, от които бетоните ни се люлееха и земята се тресеше. Тежки със закъснител! Пред тях полските изглеждаха като детски плюскала — пляс, пляс! А ония — Грооо-бааам! И ти държи ехо, и ти задържа дъха, та не можеш да дишаш, само издишаш. Държи ти влага и ако очите ти не овлажняват, защото си мъж и на позиция, някой тиловак да ни е на гости, може без време и на бърза ръка да се овлажни нанякъде…

Но всички снаряди ни прехвърляха. Сигурно петдесет, шестдесет крачки. Тия може би сто, дори повече и повече. Други пък много по-близко от първите. Но защо тая неточност?

Ако и те, и ние бяхме свършили една и съща школа — в Сен Тюрен например, — щяхме да правим едни и същи изчисления. Но понеже те бяха свършили в Сен Сир, а ние просто гледахме Сен Монастир^[3], бяхме си направили галериите съвсем наблизо, за да можем, както се изразяват поетите, да чувствуваме най-отблизо пулса на големия град!

Когато огънят спря напълно и излязохме, не се излъгахме. Нито едно закритие, нито един бетон не е пострадал. Нито една дупка не се вижда. Нито един убит, нито един ранен. С тия изразходвани пари можеше да се купи цяла флотилия. Ние си купихме безпокойството, за да ви запазим спокойствието.

Вечерта кухните ни пристигнаха с голямо закъснение. Очаквайки ги напразно, наредих, щом се появят, веднага всички нестроеви да се явят.

Ето че се явяват. Защо се забавихте? Какво се е случило? — Алталерия!… Обясняват и същевременно изплашено съобщават през какъв страшен път са минали. — На войниците… — Слушаме…

Войниците се нахраниха, нестроевите заминаха! Хайде, Власев, да се разходим. Разходихме се и едва се върнахме.

Дойде време за смяна. Пълнолуние. Никога няма да забравя ужаса, който се изписа по лицата на войниците. Ямите буквално една до друга. Една пред друга. Една зад друга. Пречат на минаването. Трябва да се движим в колона по един. Колона по един, но в пълно безредие, защото обстреляната площ е с голяма дълбочина. На много места ямите са се закачили и образуват страхотни многоъгълници. А целите дупки като с бръснач отрязани. Просто кладенци. Извънредно широки, а дълбоки!

Войниците искат разрешение. И се нахвърлят. По петнадесет-осемнадесет души се събират прави в една само дупка и главите им не се подават. Просто вземи някои захлупак, захлупи, никой не ще и предположи, че е възможно петнадесет-осемнадесет живи войници да са погребани само в една дупка! А когато няколко закъснителя не закъсняваха да образуват някой страшен многоъгълник, цял взвод можеше да се изтръшка в него!

Понеже сме свободни, понеже войниците се интересуват, понеже нощта е наша, пръскаме се, всеки иска да види и да си отнесе тая ужасна гледка. Ами ако бяха стреляли само петдесет-шестдесет крачки по-близо? Не, на ужасните, тежки, закъснителни снаряди бетоните ни нямаше да закъснеят да се предадат. Дори да предположим, че отгоре биха се съпротивлявали, отстрани биха били подривани и вдигани във въздуха!

Сега да бързаме. По-скоро, по-далеч от тия страшни места. Да бързаме? Защо? Нали всичко е вече разрушено, унищожено? Тук можеш и кревати да пренесеш, няма вече кой да те смущава!

Войниците се събират. Сега можем да се връщаме.

И дълго по пътя всички мълчат, както се мълчи само пред гробове. Но докато други мълчат пред чужди, ние мълчахме пред собствените си гробове!

* * *

Такъв бе ужасът при нас. А той се ядваше. Бе цвете. Имахме много дни, в които снарядите бяха разнообразие. Но какво да кажа за „вляво“ и „вдясно“, гдето към страшната артилерия, която и ние „имахме“, се присъединяваха и оглушително-разрушителните минохвъргачки, които ние в полето „нямахме“? Вляво и вдясно, гдето по-често, отколкото при нас, облакът се сгъстяваше?

Като задими 1050, като задими вляво и още по вляво, като пламне Завоят на Черна, нищо вече не се вижда, само се чува. Чуват се глухото бучене на барабанния огън, тънтежът на земята, която не може да издържа, и биенето на неразбиваемите сърца. За това се искат не само нерви и кураж. Иска се и високо съзнание, че си достоен за тоя ужас!

Като задими 1248, като задими вдясно и още по вдясно, като пламнат Височините, нищо вече не се вижда, само се чува. Чуват се глухото бучене на барабанния огън, тънтежът на земята, която не може да издържа, и биенето на неразбиваемите сърца. За това се искат не само нерви и кураж. Иска се и високо съзнание, че си достоен за тоя ужас.

Благодаря ти, Боже, че си ме създал с нерви и кураж. Може би от тях да се роди и съзнанието, че съм бил достоен за далечен наблюдател и близък свидетел и на тоя ужас!