Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (20) (Спомени на участник)

Офицери

Нашият полк имаше бляскави офицери. Един от друг по-съвестни, смели и надеждни. Между войниците, при войниците, пред войниците. Затова и войниците бяха между офицерите, при офицерите, зад офицерите.

Любовта между едните и другите бе взаимна. Естествена, непринудена, незаповядана. На всичко друго може да се заповяда, само не и на чувствата. Тая любов бе споена чрез здравия, смел и надежден елемент — подофицерите.

Всички лични недоразумения, които все пак можеха да се явят, се изглаждаха пред авторитета на командира, един от най-бляскавите офицери и началници, които човек би могъл и да си представи и да си пожелае.

Сполучихме и с дружинните. И петимата от Северния и Южния фронт имат трета степен. Това за някого може да не казва нищо. Но за полка говори нещо. Полкът се състоеше от войници, подофицери и офицери. Те бяха офицери.

В релациите по представянето им е казано повече. Който се интересува, да потърси.

В Добруджа и Румъния дружинни ни бяха подполковник Георгиев, майор Михайлов, майор Бояджиев.

За първия казах вече достатъчно, при това едноименник ми е, макар да се видяхме за пръв път на бяло-зелено-червения фон на Добруджа. Запазих спомен и за добросъвестността, и за човечността, и за чистосърдечието му.

На Южния фронт, вече полковник, Георги Георгиев командуваше 25 полк. Помина се наскоро след войната.

За втория ми е удобно да говоря. Не ми бе началник. Но адютантът му, който бе преведен в нашата дружина, ни разказваше по време на обедите в Перишори надълго за него. Към думите му се присъединяваха и други, после самите офицери от втора дружина и портретът на командира им се очертаваше. За всички бе Спиро. С такава интимност не се говори за човек, който не е обичан.

За третия ми е най-удобно да говоря. Запознах се най-късно. Може би затова до най-късно чувах да ми говорят за него. Боевете се свършиха и той напусна полка, за да вземе дружина в другия полк от бригадата. Колкото по-далеч са очите, толкова по-далеч е и сърцето, казват хората и народите. Но офицерите, които бяха служили при него, не бяха съгласни нито с хората, нито с народите. Колкото по-рядко го виждаха, толкова по-често говореха за него. Командирът на трета дружина майор Каприел Бояджиев бе и отличен офицер, и рядък началник. Днес е полковник о.з.

На Южния фронт — майор Дипчев, подполковник Михайлов, майор Петров.

За първия мога да говоря — бе ми дружинен цяла година и половина. Ако за това време хората не могат да се опознаят, никога не биха могли да се оценят. С него прекарах най-дълго, в най-пряка връзка, и то на фронт, гдето вижданията са чести, служебните отношения — още по-чести. Запазих спомена и за съобразителността, и за равенството, и за отнасянето му.

Такъв бе майор Иван Дипчев, днешният генерал о.з.

За втория ми е удобно да говоря. Ако на Северния фронт не ми бе дружинен, на Южния ми бе на няколко пъти заместник-полкови. Оцених и спокойствието, и разпоредителността, и жеста му.

Такъв бе подполковник Спиро Михайлов, загиналият при атентата в „Св. Неделя“ полковник.

За третия ми е още по-удобно да говоря. Ако на Южния фронт не ми бе началник, в Румъния през продължителното отсъствие на дружинния ми бе дружинен. Оцених и добротата, и сърдечността, и другарството му.

Такъв бе майор Димитър Петров, днешният генерал о.з.

Имахме и отлични ротни. Но мнозина бяха ротни. Като взводните, и ротните ходеха в отпуск, курс, командировка, особено в болница. Местата им се заемаха. Кога за две-три-четири седмици. Кога за два-три-четири месеца. Понякога два пъти по два-три-четири. За някои общо се събираше и повече от четири-шест-осем месеца. Затова имаше заместници, които заместваха по седем, осем и повече месеца. Имаше и ротни, когато завърнал се старши ротен — от друга дружина или преведен в полка старши офицер им отнемаше ротата. Затова, когато се говори за ротни, ще се говори и разбира се и за титулярни ротни, и за заместници ротни. Но имаше незаменими заместници… А имаше заменими и заместими ротни…

За мнозина запазих най-добри спомени. Колкото и да искам да се освободя от мелодията — не мога. Те са като лайтмотив, като ария от великолепна опера, която човек пропъжда и която извън залата на операта, извън пианото, извън грамофона и радиото звучи в ушите, услажда душата.

Както изгревът и залезът възторгват и полуграмотния селянин, тъй и тая мелодия възхити и полуграмотния войник. Благодарение на тези другари, войниците им — и без това тъй музикалните в нашия полк войници — бяха най-музикални.

Всичко, което може да се иска от човека, офицера, подчинения, другаря и началника — те го притежаваха. Храброст, разпоредителност, командна способност, хладнокръвие, добросъвестност, почтеност, интелигентност, отговорност — всичко. Имаха и нещо повече — скромност. Това е вече много. Имаха и още нещо — признанието на другарите и началниците. Това не е малко.

Мутафчиев бе въплъщение на боеца. Ако ваятелят би могъл да разгърне душата му, би ни дарил със съвършена творба. Би била извън всякакъв конкурс, извън всякаква похвала.

Мутафчиев бе олицетворение на интелигента. Ако философът би разгърнал мозъка му, би ни дарил с прекрасна творба. Би била и за пример, и за поука.

Затова, когато в края на войната трябваше да се избере офицер за щаба на дивизията, който, след като е въплътител, да бъде и вдъхновител — офицер-наставник както бе официалният термин, — за първа дивизия бе избран Мутафчиев.

Такъв бе поручик Петър Мутафчиев, днешният професор.

Арнаудов бе картечник. Когато след пристигането на полка на Южния фронт се получиха първите три железни кръста (по-късно се получиха още два-три пъти по няколко), командирът даде единия на подполковник Михайлов, другия — на поручик Арнаудов, третия получи поручик А. Б.

Защо даде именно на подполковник Михайлов? — Това командирът знае.

Защо даде именно на поручик Арнаудов? — Това и командирът, и аз, и целият полк знаем. Защо третият орден се даде на поручик А. Б. Това нито командирът, нито аз, нито полкът знае. Може би бригадният знае!

Но какво е туй, което целият полк знае?

Когато след боевете в Сърбия заедно с дивизията полкът мина в Добруджа, едничката ни тогава картечна рота имаше трима офицери.

Добруджа. На 13 септември при Великьой-Паракьой пада убит ротният командир подпоручик Давид Щернберг, от София. Щернберг е зъболекар. Но вместо да вади на хората зъбите, когато на България се вади душата, този син на евреи, внук на евреи, правнук на евреи — българинът подпоручик Давид Щернберг предпочете да умре, но да живее. И умря пред картечницата.

Добруджа. На 19 септември при Кокарджа пада тежко ранен, умира — пада убит подпоручик Владимир Мусаков от София. Мусаков е адвокат. Но вместо да пише присъди на войници, отлъчили се 24 часа и три минути, когато други в течение на три години бяха се отлъчили 24,000 часа, 136,800 минути, вместо да пише с мастило, когато може да пише с кръв, този син на българи, внук на българи, правнук на българи — българинът подпоручик Владимир Мусаков предпочете да умре, но да живее. И умря до картечницата.

Румъния. На 29 ноември при Узун-Букурещ пада убит пристигналият през септември в полка и ротата офицерски кандидат Илия Георгиев от София. Георгиев е студент по инженерство. Но вместо да праща всред самия курс на Школата, когато вече със седмици, месеци следва в пехотата и изучава картечницата, вместо да праща баща си и майка си да си съдерат подметките, но да издействуват да бъде преведен артилерист, вместо да се срами с постъпката си тоя славен род оръжие, този син на българи, внук на българи, правнук на българи — българинът офицерски кандидат Илия Георгиев предпочете да умре, но да живее. И умря на картечницата.

Румъния. На 30 ноември пред Калугерени-Букурещ пада убит втори ротен командир — получилият ротата преди минаване на Дунава поручик Иван Марков от София. Марков е на действителна служба. 33 випуск. Но вместо да стои при „парковия“ си взвод, както и първият ротен не направи, както и вторият ротен не направи, защото в боя — като батареите, като ескадроните, като пехотните — и картечните роти не се командуват сами… Марков е винаги там, гдето са всички, и прави това, което правят всички.

Един куршум убива мерача. Отмествайки нежно топлия още син на България, Марков хваща мъжки дръжките на картечницата. 29 ноември. Един куршум убива мерача на друга картечница. Отмествайки нежно топлия още син на България, Марков хваща мъжки дръжките на картечницата. 30 ноември. И този син на българи, внук на българи, правнук на българи — българинът поручик Иван Марков бе пронизан право в гърдите, както първият ротен право в челото, защото предпочете да умре, но да живее. И умря на картечницата.

Двама ротни, двама взводни! Читирма! Какво тежко наследство за този, който остава! За младия подпоручик Никола Арнаудов, едничкият взводен, който веднага след първата жертва става ротен.

Но сам Арнаудов е винаги на картечницата. И преди, и след смъртта на другарите си войници, подофицери и офицери. Той не е виновен нито за тяхната смърт, нито за своя живот. Падналите герои получиха дървени кръстове. Ето защо преживелият получи железен кръст. Получи го достойно и за себе си, и за достойно падналите си другари.

Научихме това, което целият полк знае.

Сега ще научите това, което само аз зная.

Когато картечникът Арнаудов бе награден с железния кръст, сам аз се почувствувах картечник. Когато картечникът Арнаудов бе награден с железния кръст, сам аз се почувствувах награден!

Такъв бе поручик Никола Арнаудов, днешният професор.

Димитров бе в първа рота — взводен, дълго ротен, пак взводен, и пак ротен. Както той се възхищаваше от бившия си ротен поручик Никола Вълчев от 32 випуск, ранен още през есента на 1915 г. и незавърнал се вече в полка, тъй и аз се възхищавах от Димитров. Колю Вълчев бе безумно храбър войник, ненадминато издигнат родолюбец. Познавах го тъй отдавна, още от войната! Преди да умре, макар след много години, поради последици от раната си, можа да чуе от всички страни възхвала за подвизите си. За повечето и след смъртта не се чува нищо, той и през живота си чу, и то много нещо.

Цялата дейност на Димитров е за пример, похвала и поука. Засягам само края.

През май 1918 бях в отпуск. След връщането си научих, че дружинният събрал офицерите от дружината и поискал да узнае кой желае да участвува в определеното за полка патрулно нападение. После сам назначил едного. Оставил да определи допълнително другия — до нападението има още много време — цели два месеца. Научил за станалото, Димитров, който бил с ротата си полкова поддръжка в Могила, донася, че желае да води патрулното нападение. Наскоро той бе получил за бляскавата си съвкупна дейност железния кръст. Тия ордени, давани на фронта, на фронтоваци, бяха награда. Димитров се почувствува задължен. И води патрулното нападение, и сам бе ранен, а до него другарят му, другарят ни бе убит.

Полкова поддръжка! При Соп, когато фронт вече не съществува, когато непримирителното примирие вече съществува, без обаче да е достигнало още до нас, Димитров е пак, по случайност, полкова поддръжка. Планини, върхове, плата, долини. Полковата поддръжка вижда как от силния напор на италианците ротите отстъпват. До Димитров са двамата му офицери. Дружинният е при дружината. Полковият… тоя ден той вече е бригаден. На стотина крачки от Димитров — върхове, върхове, пресечено. Но до него е телефонът. Тоя телефон го свързва с командира. „Господин полковник — обръща се той към командира бригаден, който е на място, гдето вижда едната страна, която Димитров не вижда, а сам командирът пред неговия фронт не вижда, — господин полковник, ротите от 42 полк отстъпват. Считам, че е време полковата ни поддръжка да се влее и да ги спре. Разрешете ми да се хвърля.“

Такъв бе поручик Страшимир Димитров, днешният професор.

До тези трима е лесно вече да застанат останалите осемдесет и трима. Всички бяха отлични. Едни повече. Други още повече. Изключенията бяха малко. Забравихме ги вече. Както в растителното, тъй и в животинското царство всичко негодно умира. Затова и споменът по тях умря. Остава само споменът за славния полк, изграден от славата на всеки от славните му офицери, подофицери и войници.

Горд съм. Гордостта е хубаво нещо. Гордея се с полка си. Гордея се с другарите си!

* * *

Щабът на полка нямаше нищо общо с туй, което обикновено се разбира. Всички бяха строеви, достойни, избрани. Изборът направи сам командирът. Как да не се възхищавам!

След бляскава бойна дейност в Сърбия — взводен, в Добруджа и Румъния — ротен, за адютант на полка бе назначен поручик Христо Новаков. Стана адютант, а остана строеви. Строеви и по дух, и по разбиране, и по постъпки. Затова всички го обичахме, затова всички го обичаме.

Такъв бе поручик Христо Новаков, днешният полковник.

След отлична бойна дейност в Добруджа, Румъния и на Южния фронт за командир на газовата отбрана бе назначен подпоручик Иван Велков. Всред многото офицери, които знаеха немски, той го знаеше най-добре и затова най-добре четеше и разбираше всички ръководства по газовете. Не пропускаше нито един камък от позицията, във всеки очакваше да открие следи от българско или прабългарско величие.

Такъв бе поручик Иван Велков, днешният директор на Народния археологически музей.

Няколко месеца след пристигането си на фронта, гдето бе картечник, за началник на телефонната команда бе назначен офицерският кандидат Иван Трифонов. Телефоните работеха безпогрешно, защото в „епруветките“ не се завираше някому гагата, а се навеждаше една разумна глава.

Такъв бе подпоручик Иван Трифонов, днешният професор.

Човек се учудва от точността, безпогрешността, с която командирът правеше избора на хората си. Без да има понятие от английски, без да бе чел или чул, знаеше бележитата им поговорка.

Целият тоя щаб не бе никакъв щаб. Целият тоя щаб бе истински щаб. Командирът знаеше, че тези, които са около него, са също тъй на мястото си, както и онези, които са в ротите.

* * *

Официалната част се свърши. Почват танците… А нашият полк знаеше да танцува… Китари, мандолини, песни! Веселия, олелия! Като ревнат разни, най-разнообразни! Какви веселби ставаха на тоя Южен фронт! (Не като букурещките, разбира се!)

Когато сме на позиция, когато е по-тихо, по-необезпокоително, имахме дори и по-големи. Обикновено обаче бяха скромни офицерите от ротата, с един-двама от картечната в участъка. Така, имайки понякога картечни рота от съседния полк, сдружихме се с поручиците Владимир Монев, Владимир Грозданов и Иван Хаджиев.

Но извън тях, когато бяхме в същия, десния участък, прескачахме или сами имахме гости, или пък се сменяхме с тяхна дружина. Особено пък се виждахме, когато бяхме в поддръжка. Тъй, опознах се с дружинните командири, с ротни, взводни. Към туй ротата бе цял месец полкова поддръжка на същия 42 полк, гдето не видях нито служебно, нито частно полковия командир, който дори не ме прие, когато се явих да му се представя, а „щеше да разчита на мен“ (каква ирония и за израза, и за службата, и за бойното другарство!), но видях и продължих връзката с мнозина от отличните си бойни другари от бригадата.

Когато бяхме в участъка си, понякога се прехвърляха по един-двама от лявата или един-двама от дясната рота или пък и от лявата, и от дясната, ще дойде и адютантът, идваше и дружинният — и фотографията готова. Но и първа готова… някоя картечница като заграка, макар да сме ниско, някоя и друга батарея като забие, макар да не ни вижда, и всеки се прибира у „дома“ си.

Когато бивахме в поддръжка, свободата бе друга. Тогава офицерите от цялата дружина се веселяхме заедно. Виждахме се и с артилеристи, и с дружина от друг, обикновено 6 или 42 полк, и с една или друга наша пехотна или картечна рота. Понякога, когато бяхме само нашата или две роти от нашата дружина, виждахме се и с цялата втора или трета дружина.

* * *

Много пъти ставаше дума за германците. Нали някои от тях бяха около нас или между нас! Разказвахме си интересни случаи. Сам припомнях няколко.

Когато бях в Браила, отидох с другарите си в комендантството, за да „уредим“ въпроса с храната и квартирата. Влизаме голяма група. Изпълваме цялата стая. Германският подофицер, който говореше по телефона, скочи от стола си, удари токовете и застана мирно. После, „командувайки“ си „свободно“, продължи вече прав телефонния си разговор. Ние, весели, безгрижни, говорим високо и… германецът не чува нищо. Отведнъж, за наше учудване Дойчо удари с юмрук по масата и извика: „Ахтунг!“ Ние, кандидати и офицерите, замлъкнахме.

В Битолско край дружината ни в поддръжка, двама германски войници строяха помещение. И двамата редници, единият бе за старши. Просто се наслаждавахме на необикновената им добросъвестност. Устите им не се отваряха. И двамата работеха, като да бяха непрекъснато под погледите не на ротния, а на полковия си командир! Най-много се възхищавахме от момента, в който „старшият“, който следеше за наближаването на 12 часа, се изправяше и точно на пладне „командуваше“ почивка!

Когато големите ни началници идваха на позицията, съобщаваше ни се един-два дни по-рано. Падаше работа, неспане, и то именно през деня, когато имахме най-голяма нужда от спокойствие. Иначе постъпваше корпусният командир. Съобщаваше ни се на обяд, когато всички сме будни и сам германският началник идваше същия ден, и то точно в определения час. При това, вместо да събира от всички щабове офицери, той не вземаше дори дружинния. Идваше придружен само от преводач, като искаше да обиколи позицията, воден само от ротния. Съобщението гласеше, че в еди-колко часа ротните командири да бъдат на десния фланг на ротите си.

Очаквайки, видях приближаващата се малка група, която стигна на двадесет и пет-тридесет крачки от мен. Корпусният запитва, командирът на съседната втора рота подпоручик Агопов отговаря, преводачът поручик Георгов превежда. Вместо да стоя така — настрана, очаквайки идването им в участъка на моята рота, запътих се към тримата. Началството пошушна нещо, Георгов направи няколко крачки към мен: „Корпусният командир те освобождава от рапорт“. Приближавам, голямото началство се ръкува и службата продължава. Попадам на много интересна тема. Участъкът на Агопа е издаден. Съседните нему две роти са в общата линия на полка. И ето корпусният запитва Агопа как ще отбранява позицията си.

Че така, че пък така, и Агопа разви цяло словесно. Когато всичко бе преведено, германският началник отвърна: „Ето, аз ставам ротен командир. Вземам вашата рота. Всеки миг, когато пожелаят, французите могат да ми отнемат позицията. Аз, корпусният, не бих могъл да я удържа! Предайте на началството си още днес ротата ви да се оттегли на общата линия на полка“.

Тоя издатък ни бе завещан от 12 полк, който сменихме, а нито бригадата, нито дивизията направи някакво изменение. Трябваше да дойде корпусният, за да олекне и на тая рота.

На 1 септемврий 1917, тъкмо бяхме се сменили от позиция, французите забиха барабанно по 81 полк. Веднага дружината ни получи заповед да приближи. В трескаво състояние, което всеки е изпитвал, когато е бивал изненадван назад, ние се движехме напред. Отведнъж зад нас се зададоха в тръс голям брой германски ракли. Върху едрите коне яздеха снажни войници, които, настигащи другарите си пехотинци, започнаха да викат: „Булгарски, има бум, бум. Има много бум!“ От една следваща ракла извикаха: „Има хойте много, много…“ — „Зор“ — обади се шеговито един от нашите. „Зор, много зор“ — отвърна отминаващият вече германец.

Ако бяха великолепни при работа, германците бяха неподражаеми в гуляй.

Когато се приближавахме към Завоя на Черна, германски артилеристи бяха току-що получили ордени за Храброст. Бяхме поканени. Дойчовците знаеха да се отсрамят. Песни, шампанско, речи.

Германците бяха особено чувствителни към наградите. Носеха ги с гордост. Особено харесваха нашето наистина много красиво най-високо отличие.

В Румъния един германски офицер каза на наш завършил право в Германия: „Много ми харесват вашите ордени. Аз ще ви представя за железния кръст. Желаете ли вие да ме представите за ордена за Храброст?“

Изглежда, германецът не знаеше, че у нас тоя орден се дава на строеви, и то повечето пъти за храброст, и правото за представяне е предоставено само на началството.

Когато старши офицер от щаба на дивизията предава в Македония ордени на германски командир на полк, бива посрещнат най-сърдечно, гостѐн богато, черпен също с шампанско и разцелуван. А един млад офицер просто се примолва: „Годеник съм, не мога да си отида в отпуск. Какво ще каже годеницата ми, акой се явя без български орден!“

Какви истории се разказваха! Какви епизоди! Какви лични преживелици! Какви куриози за този, онзи! И войната в Сърбия бе оставила следи, но тая в Добруджа и Румъния взе първенство.

Всички тия наши другарски срещи, в които тъй много се разказваше, ни сближаваха. По тоя начин и тези, които не се познаваха, се запознаваха и опознаваха. И можеше да напишем Житие и страдание грешнаго Ивана, Драгана, Стояна, Георгия… Да пишем за първи и най-първи. За заслужили и най-заслужили.

В полка нямахме леке. Затова пък имахме Келе. И то не едно, а две. „Голямото“ — капитан Петър Колев, и „малкото“ — поручик Панайот Колев. Просто вместо съкратеното Коле наричахме ги Келе.

Никоя компания не би могла да бъде пълна, ако поне един от двамата не присъствуваше. Когато и двамата „бяха налице“, а това се случваше често, веселбата нямаше край. Ето и певците Лазо и Дечо, ето и кадифеният бас на Агопа.

От началото до края на войната все в строя, и двете Колета бяха отлични бойни офицери. Това увеличаваше съществено обичта, която бяха си спечелили.

Колко веселие, колко песни, закачки! Но понякога веселбите ни се помрачаваха. Един от най-добрите ни другари — храбрец, който не бе напълно оздравял и все пак бе пратен отново при нас на фронта, гдето можеше да приема само мляко, което веднага повръщаше, бе преведен все в това тежко състояние в поправителния полк в Драма, гдето трябваше да изпълнява строева длъжност. Не можейки да понесе тоя ужасен живот, самоуби се.

А убитите? Но не само вестта за смъртта на едни или друг ни действуваше.

Майката на един от другарите ни дойде да се поклони на гроба му. Командирът нареди да се направи всичко възможно за по-лекотой пребиваване близо до нас. Един файтон я посрещна още във Велес. Половин ден път я отведе до вечното жилище на синай. Бей наета квартира. Бе зачислена на храна. Един офицер бе натоварен да бъде на нейно разположение. Макар и отдалеч, тя можа да бъде няколко дни в средата на бойните другари на достойно падналия.

Братът на друг убит наш другар пристигна също в полка. Вестта за вечната раздяла го заварва в столицата, гдето като данъчен бе милитаризиран. Опечален от неочакваната новина, той взема полагаемия му се едномесечен отпуск и го прекарва между нас. Настанен в нестроевата рота, той се сприятели с офицеритей, а също стана близък на всички, които минаваха през нея. Донесъл книги, седнал на сянка край наши войници, той четеше. Или поел прашния път, ще се зарее нейде в нивите. В моменти на тиха печал, която нашето бойно Битолско поле омекчаваше, кой знае какви мисли браздяха ума и сърцето му. Дали в невъзможност, поради физически недъг да бъде в строя, не бе пожелал да бъде на мястото на убития си брат?

Когато някоя от печалните вести ни заварваше на позиция, разговорите се скъсяваха, гласовете затихваха. В големите боеве, които поглъщат от полк стотици убити, и то само в един ден, човек изтръпва и в тая изтръпналост става почти нечувствителен. Но когато умират един след друг, вниманието се насочва, мисълта се съсредоточава, човек се засяга вече лично и убитият не е единица от някое голямо, родено днес, число, а цяла единица, човек с чувства, желания, копнежи, минало и настояще, споменът по които ни свързва и губейки другаря, чувствуваме като да сме загубили нещо свое, като да са ни отнели нещо наше.

Всички тия вълнения смущаваха живота ни тогава. Над всичко обаче бе младостта. Нашата младост! Нашата всемогъща младост! Тя топеше и неволи, и скърби, и страдания.

Затова за всеки от нас там, на фронта, можеше да се напише житие. Но ако житието бе едно, страданията бяха много.

Всички тия Жития и страдания бяха еднакви. Само ние бяхме различни.

Различни и все пак имахме нещо общо — извънредно проявеното другарско чувство. Първият пример бе даден от командира. Вторият — от дружинните. Всред тях нямаше никакви недоразумения. Всред ротните — също. Отношенията им към взводните бяха най-другарски. Две-три малки изключения не нарушаваха общата дружност.

Какви хубави спомени запазих за другарите си. На позиция, в поддръжка — всички бяхме другари. Това чувство не се измени, дори когато обстоятелствата се измениха.

Един ден пристига командирът на трета картечна.

— Как сте, Георгиев, как са войниците?

С неговата картечна бях се виждал дотогава сравнително рядко и затова бяхме още на „вие“. Отговарям:

— Да разгледаме, ако желаете, позицията на ротата.

— Да я разгледаме.

Интересува се от едно, друго, трето. Гледам го, запасан. Става ми ясно. Съмнението се обърна в увереност. Запитвам, убеждавам се.

Дружинният отсъствува. Капитан Иванов го замества за няколко дни. И без официалности, без разни неуместни глупости явява се естествено и върши службата си.

Друг път в Мочурливия участък ето ти Цветан Стоянов.

— Как сте, Георгиев, как са войниците?

Каква е пък тая официалност! С него съм и от една дружина, и на „ти“. При това и той запасан.

— Да не искаш нещо да разгледаме ротата?

— Да, да, ако желаете.

— Господин капитан, командирът на трета рота ви се представлява. От страна на противника…

Дружинното командирство на Цветана, Унчето, както си го наричахме ние, бе по-продължително. За негов късмет французите нападнаха ротата. Един школник в повече си запазва спомена да е командувал дружина, и то която е водила боеве!

И тъй, първото приятно място бе позицията.

Второто приятно място бе поддръжката.

Третото приятно място бе лазаретът.

Кой не мина като маларичен — просто на пръсти се броят! Някои за кратко — само няколко дни. Други понасяха болезнено и продължително — цели седмици, цели месеци. Как да не си болен — излязох късметлия, не бях нито един ден — как да не си болен, когато си близо до блата, всред самите блата! А комари!

Лазаретът се командуваше от доктор Борис Каролев. Общителен, разказвателен, развеселителен, лекар-строевак, кавалер на ордена за Храброст, полковият ни лекар бе обичан от всички. Може би някой да не бе много доволен от него. Но лазаретът е за болни. „Ако до довечера не си отидете доброволно, що донеса на командира.“ Имахме и такъв куриоз! Но това се случи именно с най-големия ни куриоз! А какви куриози имахме!

Първият случай озадачи осезателно доктора. Дори московските камбани, които са услаждали с московските баришни^[1] московските му дни и нощи, не можеха да го успокоят. Какъв е тоя случай?

Но на следните дни нови и нови случаи. И то не само засягащи висшите сфери, а и простия народ. От рота в рота по няколко епидемични. Дишай дълбоко, с… С…! Серсем? А! Не, това бе специалитет на нашия славен лекар! За него специалитет, за нас — полкова тайна! Славни изрази от славни времена. От онова усилно, героично, от Великото време!

Докторът се затвори в залата на библиотеката на местната медицинска академия и прелиствайки тежките томове и издухвайки дебелия пласт прах, затвори и книгите, и вратата.

Доклад до Международния медицински съвет. Да, по време на войната!

До днес медицината познаваше само три случая малария — третата, най-тежката, опасната — малария терциана. Аз открих истински най-опасната, епидемичната, четвъртата, последната — малария клинчариана!

Но медицината бе безпомощна. Славният ни доктор се замисли дълбоко, откри и извика: „Еврика!“

И лазаретът, който бе извън, се премести в обсега на неприятелските далекобойни оръдия. Още същата нощ всички заразени от тая четвърта, епидемична и симпатична, но не смъртоносна и плодоносна малария се излекуваха.

Ето как с идеята на полковия ни лекар санитарния подполковник Борис Каролев и със съдействието на противника ротите се попълниха.

До него бе санитарният поручик Андрей Коев, който за голямо съжаление скоро ни напусна. Но кой ни е виновен, когато никой вече не му правеше тоя тъй европейски алъш-вериш!

Коев се отличаваше не само с добротата и благородството си, но и с интелигентността и най-коректното си към всички държане. Между нас бе като европеец. В Румъния за кратко време стана най-известният в дивизията. И не само известен, но и популярен.

Войната опроверга много истини и неистини. Сега опровергаваше една мъдрост на Оскар Уайлд: „Всичко популярно е негодно.“ А доктор Коев стана популярен, без да престане да бъде годен!

Преди още да чака някой да се съгласи с него, в друга своя мисъл Уайлд сам се опровергаваше. Но ако би дошъл в Перишори седемнадесет години след смъртта си, би се опровергал не в друга, а в тая си именно мисъл.

Строевите от цялата дивизия знаеха що представлява полкът на Хараламби Тошков. Но нестроевите? Тяхната чувствителност е по-друга. И понеже тя бе засегната, и за тях нашият полк стана и то много голямо нещо.

Кой отгдето загазваше — право в Перишори.

Пристигаха малко, по един-двама от част. Но тия един-двама разнасяха славата на европееца и на полка.

От името на тоя полк трябва да благодарим на любезния лекар, че след като знаеше, че ще попадне в първа дивизия и ще избере именно нашия полк, предварително бе ходил и в специална медицинска школа да учи!

При нас бяха още довършващите — санитарните подпоручици Донко Донков и Стефан Белев. На първия не достигаше един семестър. На втория — два.

С Белев, който следваше и завърши в Женева, се поопознах. Но с Донков се сприятелих. Когато бяхме полкова или бригадна поддръжка в Могила, тогава надълго и нашироко се разговарях с този толкова приятен, симпатичен и поетичен лекар и човек. Довършваше и завърши в Лион. Франция бе му поставила отпечатъка си. Франция — неговата, моята, нашата Франция — не се забравя.

* * *

Четвъртото приятно място бе нестроевата.

Там ни срещаха другари. Всеки от нас, който отиваше или се връщаше от отпуск, се отбиваше.

Дори когато сме само поддръжка, някой или неколцина ще поискаме разрешение, просто ще се обадим и ще „прескочим“. В нестроевата знаеха да посрещат. Всеки, и най-младият кандидат, бе гост. Това значеше добре да си гостѐн, като че ли си пратен сват, да сватосваш било за друг, било за себе си. И всеки получаваше всички видове уважения.

Ходехме често на гости и на нестроевата полкова, и на полковата лавка и ни бе драго да останем и да преспим. За всички тия удобства, благодарейки на всички и на заведующ прехраната капитан Младен Игнатов, има да благодарим преди всичко на командира на ротата капитан Никола Халачев.

Мога ли да завърша с нестроевата рота, без да кажа нещо за полковия свещеник отец Лъв, за „духовния ни баща“, както командирът благоговейно го наричаше, като смирено му целуваше ръка?

Отец Лъв делеше времето си между лазарета и нестроевата. Когато заболяваше (а това се случваше), отиваше в нестроевата да се поохрани. Когато се поохранваше (а и това се случваше) — връщаше се в лазарета.

Ако бе кръщавал още в Перишори, и тук, в Беранци, не лишаваше селяните от услугите си. Не само цялото село — всички околни села го познаваха.

Живял в Цариград, владеещ няколко езика, той бе природно интелигентен, схватлив. Уважаваше командира и дружеше с всички офицери. Обичаше да си погуляе. Да се пийне малко — не е грешно.

Един ден, в Ниш, цяла група от полка се весели до късно и към 1 часа след полунощ се разотива. Трима вървят в една посока. За беда от невиделица излиза генерал Кутинчев.

— Къде тъй късно? — обръща се той към коменданта капитан Спиро Михайлов.

— Бях в комендантството, господин генерал, имах до късно работа, пък и проверявах.

— А вие? — обръща се той към заведующ прехраната бай Младен.

— Бях в склада, господин генерал, преглеждах и давах нареждане за утре.

— А ти, отче, откъде в тоя късен час?

— Яз?… Яз о̀диф да чѐтам!…

В Перишори щяхме да си направим гуляй. Грижата за баницата се падна на отца Лъва. Той нареди да се повикат двадесет домакинки. Най-напред им направи преглед по външност. Веднага отстрани пет. После каза на останалите да си протегнат ръцете. Единадесет, които имаха траур под ноктите, бяха също веднага отстранени. Останаха само четири. Тогава им каза, че ние, българите, не сме като румъните, които бяха нахлули в България. Да не се боят от нищо, а да се заловят спокойно и с общи усилия да направят тъй очакваната от нас тържествена баница.

Отец Лъв бе от Струга и често повтаряше известното: „Като Струга нема друга.“ Бе поискал отпуск. Даде му се кабриолет, войник и стъкмен за недългия път, полковият ни свещеник замина. Винаги тясно свързан с бойните си другари, от които се гордееше, той не ни забрави и сега, като пожела да ни направи истинска изненада.

Последния ден от отпуска налавя няколко кила риба и качен на кабриолетчето, потегля обратно. Из пътя застига единични наши и германски войници, понякога селяни. Ето че случаят поисква да настигне и една учителка. Винаги любезен, той поканва младата просветителка. Благодарейки му, тя продължава пеша. Тогава той слиза и тръгна редом с нея!

Кабриолетът се движи бавно зад двойката. Застигнатите войници, селяни образуват малка група. Някой се отделя наляво, след малко друг — надясно. Нови се присъединяват отнейде или седнали да си починат, застигнати, стават да продължат. Госпожицата се отделя вече за своето село. Отец Лъв се сбогува учтиво, мята се в кабриолета и… хайде сега по-бързо!

Когато стига в нестроевата, слиза и весело протяга ръка към кошницата с армагана. И едва тук забелязва, че е изчезнала!…

Извънредно родолюбив, готов винаги на всяко място да вземе дума за възвеличаване жертвата и подвига за Родината. Отец Лъв бе горещ оратор. Смел, безстрашен, кавалер на ордена за Храброст, той остана запечатан в паметта ми особено с една от снимките си. Стъпил с левия си крак на един камък, в лявата ръка държеше кръста, в дясната — револвер, в устата си — дълга кама.

Помина се миналата година от болест, придобита през войната.