Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (11) (Спомени на участник)

Букурещ, Плоещ, Браила… Перишори

С две шейни заминахме за гарата, която е само на три километра. Освен нас тримата — поручик А. от втора дружина, подпоручик Панайот Колев от трета и аз от първа — бяха пуснати още оръжейникът и капелникът. Защо не! В Плоещ бе най-голямата румънска военна фабрика и най-добрата им консерватория!

Гара Янка, тъй симпатична по име (да не мислите нещо, че думата е българска!) и симпатична въобще като гара, защото за нас значеше изходен пункт по железниците вляво и вдясно, ни посрещна тъй радостно, че не забелязах дори кога пристигна влакът.

Няма отопление. Студ. Но пътуваш безплатно и без да си габровец, много не придиряш. При това, ако тук е студено, в града е топло. И само тая мисъл вече сгрява.

Във време на революционното ни движение Плоещ е имал голяма българска колония, бил е просто български град! Добри, много родолюбиви българи. И днес не са изчезнали, напротив, броят им е много голям. Ще има да ги видим, да си поговорим, колко ли ще се зарадват!

Но война е! Утре, дето се казва, ще ни вдигнат. Ще се завърнем в България. Кой знае през кои места ще минем! Кога друг път ще видя военния Букурещ! Ето, едничкият случай ми се представя. Кой ще проверява, кой ще се научи! Ще се престоря, че съм пропуснал гарата, и това си е! При туй Букурещ е тъй близо — само час и половина от Плоещ!

Когато да го наближим, измъквам се от купето и преминавам в друг вагон, гдето гузно се свивам в един ъгъл.

Гара. Разтърквам прозореца, поглеждам — да, Плоещ, пише ясно. Ама нали не пише Букурещ?

Стоя си, но със страх да не ме потърси случайно някой от другарите.

Влакът тръгва. Слава богу! И успокоен, измъквам главата си от отворения прозорец и крещя:

— А! То било Плоещ! Я гледай!…

И се озъртам, за да убедя тоя, дето духа… И думите ми замръзват, защото… с най-голяма изненада виждам как от разни вагони и купета се подават главите на четиримата ми другари. Смях през глава!

Втурваме се в нашето купе, в което кротко дремят петте ни куфарчета, и почваме:

— Абе защо не каза, бе!

— Абе защо не каза…

— Абе защо не…

— Абе защо…

— Абе…

Имаме обща съдба. И петимата бягаме. Впрочем съвсем не бягаме, нито се надбягваме — влакът си знае работата. Просто отиваме в Букурещ без разрешение, без билет. Трябва да се организираме.

„Какъв смисъл има да плащаме по хотели и гостилници, заявява тържествено оръжейникът Минчо (не е шега, вярно е, че е от Габрово), когато може на «законно основание» да получим всичко от комендантството (добре че бе германско).“

Поручик А. е старши, при това знае немски — работата е наред. И едва пристигнали — право в комендантството, гдето внушителната ни група бойни другари може само да импонира.

Изстъпва се поручик А. Говори бавно и сериозно. Току-що сме пристигнали, уморени, молим по-скоро да ни се дадат карти за спане и храна.

— Разбира се, веднага, хер оберлойтнант!

Ние ще сме били първите пристигнали от истинския фронт на истинската първа дивизия.

Звънец. Разтичват се войници. Два допълнителни стола. И ние обираме каймака на сърдечното приветствие, отправено към храбрата българска бойна армия, чиито достойни представители са пристигнали в бившата румънска столица!

Достойни! Попипвам отгоре, през шинела билета си. В тоя миг той е бяла хартия. Но кой мисли да ти иска билет! Това бойни офицери ли са с чест или някакви нестроеваци! Поглеждам оръжейника и капелника. Но мислите им са далеч от моите. Мислят за семействата си, за тъй нещастно оставените си съпруги…

Букурещ гъмжеше. Офицери, войници: германски, австро-унгарски, турски, та и български (тиловашки, а и наша милост). Местно население: но то почти не се мярка. А жени? Всякакви: румънки, еврейки, унгарки, рускини, немцойки, гъркини. Говори се на всички езици.

Витрините светят и привличат неколкомесечните непокътнати заплати.

„Капша“ бе определеният за нас българите хотел и ресторант. Същият „Капша“, в който през 1913 бе сключен Букурещкият договор. На ти сега договор!

Получаваме не стаи, а апартаменти. Всеки има кабинет и спалня. Спалня — да, но кабинет как да го използуваме? Минем, поотъркаме се и хайде навън! Не сме дошли да стоим по стаите, я!

Посещавам народния музей и това, което най-много привличаше, бе една мумия — истинска мумия на умрял някога египтянин.

След това разглеждам и частния музей на… не си спомням вече името му. Необходимо бе разрешение от самия него. Но показа се много любезен и ме допусна. Бе и трогнат, и поласкан, че на фронта се знае за сбирката му, и дошли в Букурещ, който тъй всестранно привлича, има хора, които се интересуват и от изкуство.

Бях в Атенеума, в разкошна концертна зала, за която в София можеше само да мечтаем.

Разгледах и Военния клуб, който не бе още довършен. Изкачвах се все нагоре и нагоре. Как не съм паднал от недовършените стълби!

Ето и Народния театър.

После из разни квартали, по улици, градини, в околността.

Букурещ тогава бе някак по-внушителен и по-оживен. Имаше ресторанти, заведения, за които у нас и помен нямаше. Но общо взето, не ми се видя, някак по-красив от София. Къде ти нашият керамичен паваж! Къде ти тия дворове-градини!

Обиколките, посещенията правех сам, дори си купих румъно-френски разговорник. Щи румънещи?

Вечерта се събрахме в един прочут аперитив точно срещу двореца. Оттам отидохме в най-елегантния ресторант с великолепен оркестър и най-отбрана, предимно чуждестранна публика. Прибрахме се уморени в „Капша“. Бях толкова обикалял!

Следният ден бе неделя. Отидох в българската черква. Не зная дали бе празник, или тъй редовно се е повтаряло, или пък съвсем случайно — българското училище бе там. След свършване на службата, на излизане, децата ме наобиколиха, че като почнаха да скачат, да се радват, да ме пипат по ръкавите, пък като почнаха да ме разпитват! След като целия ден вчера ушите ми бяха чували навсякъде румънски, сега тоя чист български от устата на толкова деца ми се стори като коледни камбанки.

Слязох в града и разхождайки се, стигнах до една прекрасна градина. Попитах един господин за иметой.

— Градина Чешмеджиу!

— Градина Чешмеджиева ли? Румънещи?

— Румънещи! Румънещи!

— А бе това е българещи!

И, наистина, после научих, че градината е дар от богатия букурещтки българин Чешмеджиев.

Вечерта отидох на оперета. Пълно и с румъни и румънки, и с разни съюзни офицери. Шумно. Весело. Артистките и артистите млади, добре сложени, хубави. Какво сте се разиграли бе, за вас война няма ли?

Колко жалко, че думите са на румънски, нищо не се разбира! Не се разбира ли? Пишман станах за разговорника! Не само многобройни отделни български думи, но понякога и по две-три в едно изречение, дори цели изречения! После турски. Да не говорим за латинските (преминали и в италианския, френския и другите романски езици). Само малко усилие, и румънският не би представлявал никаква особена трудност!

Прелистих разговорника. После, по-късно като прилегнах пред голям румънски речник… Поразително! Да оставя латино-италианския, също и турския. В румънския има много хиляди български думи.

Вземам само няколко букви от речника и от тях — само по няколко думи. При това, всяка има по две-три, четири-пет или повече производни. И тъй…

Безна, бивол, богат, богослов, Богдапрости, бразда, брат, варда, весел, време, въздух, век, глас, глоби, гони, граница, греши, гаван, добиток, догори, драг, дух, ефтин, жалба, жъли, желание, жертфа, житница, звон, зестре, зидарие, змеу, избави, изби, извод, извор, кавал, кикот, клъти, клеветник, клокоти, кобилица, косач, кошар, кошница, кривак, крои, кърчма, кърпа, кърпъчи, лаком, либов, майка, маслу, милостив, молитва, мученик, мършав, нород, нърав, образ, обида, обичей, обор, общи, овес, ограда, опис, остров, отрава, офтика, пелин, плесни, под, пожар, поклон, полица, православие, праздник, праз, прост, рай, рак, рана, расол, рукавица, румен, самодива, сбор, собор, скрин, слаб, слава, слобод, слуга, служба, сноп, спор, стража, страшник, сукман, тайна, творец, тесла, топение, топор, торба, тор, точилар, тропот, труди, тръсни, турта, ученик, храна, хули, целина, час, чашка, черни, четение, читов, чума, шопот и много други — много, много хиляди думи!

Извън това, много български, към които е прибавено българско окончание -ар, като са образували думи, които не се употребяват в нашия език: властар, оцетар, подковар, улицар и др.

Или латински с българско окончание -ар: поркар (свинар) и пр.

Или руски с българско окончание -ар: скрипкар (цигулар) и пр.

Какво да кажа пък за листите по гостилниците? Ето една, която съм запомнил.

Сливовица

Чорба ку фиде

Гивеч национал

Кюфтели пръжити ку картофле опарити

Пуйка ку маслини

Салата дин краставец

* * *

Наближи времето за връщане. Бягането — бягане. Но поне да се върнем навреме. От Плоещ нататък билетът е в сила и срокът — също. Трябва да се отбием и до тоя град. Нали всички ще ни питат за него! Хайде, другарите — лесно, ами началството, ами командирът, ако попита какво прави нашата колония, ами ако закачи оръжейника за фабриката, капелника — за консерваторията?!

И отново с две шейни — на гарата. Букурещката. Плоещката.

И тук в комендантството. Бяхме наистина първите български офицери. Пуснатите от полка ни пет-шест войници, които бяха вече пристигнали, са били арестувани от германските патрули. Квартируващите в Плоещ германски части бяха дошли от Карпатите, не бяха още виждали българи и затова бяха взели нашите за руски бегълци! Но работата се разбрала. Цялата ни колония се струпала пред комендантството, като заприщила всички околни улици.

— Ами това са нашите братя българи!

Паднало извинение, тупане по гърба и обичайното почерпване.

— Абе, Дойчо…

— Ферцаен зи, булгарски! Вайн гут?

— Не гут, а добро!

— Вайн добро!

Когато минавахме по улиците, всички румъни и румънки ни изглеждаха. Как няма да гледат! Това е българска войска, не е шега!

А като се юрнаха нашите българи подир нас — ръкуване, прегръщане, поздравляване. „Какъв сте, заповядайте“ и прочее, и прочее. Жилаво племе сме това българите. Навсякъде всеки си запазил и спомена, и българщината!

Моята квартира бе в семейството на полковник, квартирата на Панайот Колев — в семейството на капитан. Германците знаеха какво трябва да правят: за офицерите — в офицерски семейства.

Излязохме заедно от комендантството и тръгнахме, за да оставим куфарчетата си. Моята квартира бе по-близо. Посрещна ни момичето, после излезе госпожата, на която дадох бележката. Попита любезно кога ще се върна, за да се запали печката. Благодаря. Довиждане.

Влязохме в определената от комендантството стая — тя студена, като че нарочно за Панайот изстудявана. Той разправя нещо за печката. Момичето отговаря, че няма дърва. Тойй посочва оградата. Тя ръкомаха и просто да ни изпъди. Чудна работа!

Излизаме. Панайот се обръща ий „казва“ пак нещо за печката. Тя отвръща с такива отрицателни знаци, които като че казват: „Надявай се, ще разбереш довечера.“

И наистина, Панайот разбра вечерта. Но всичко това ще ни разкаже сам той, когато един ден пише мемоарите си…

Прибрах се. Стаята добре затоплена. Леглото широко и меко. На масата сладки, бисквити, парчета торта. Разглеждам картините. Добродушно лице на полковник с жена си и тринадесет-четиринадесет годишната си дъщеря. Почетох малко и, уморен, заспах.

На сутринта се почука на вратата, която свързваше моята стая с друга, и влезе младата дъщеря с табла. Закуска. Домашна закуска. Не зная дали това влизаше в задължението на тези, в чиито къщи бяха определени квартири, или бе просто любезност. Във всеки случай преди тръгване от своя страна почуках, за да благодаря още веднъж и се сбогувам.

С Панайот си бяхме дали среща за девет и половина. Чакам в кафенето. Става десет, десет и половина. Няма го. Разкарвам се, а ето че ме настига един господин, унгарец, но живял дълги години в България, говори напълно свободно и правилно български. Радостно, почти възторжено ме поздравлява. Видял българин, като че брата си видял. Гостоприемно племе сме. Кой знае какво е разбрал! И се поставя напълно в разположение да ми услужи. Моля го, завежда ме в един магазин, който не отстъпваше по уредбата си на букурещките. Тук най-неочаквано направих големите си покупки: коприна за блузи на сестрите и великолепен зефир.

— Колко желаете?

Желанията ми не са от скромните — заплатата ми е от скромните. След няколко дни ни иде вече редът за производство, но нали досега получавах „мизерните“ кандидатски гологани?

Питам за цената. Моят унгарец се намесва, говори нещо на латино-български, че и аз разбирам, и румънинът отстъпва. Унгарецът се намесва отново, пак му говори. И аз се намесвам. Той намалява още.

Изваждам портфейла си, броя каквото ми е останало от Букурещ, гдето нищо особено не бях похарчил, смятам на листче и „още, мерете още“.

Румънинът мери с аршина и ме поглежда, аз меря с очи и поглеждам бележката. Той — аршина, аз — бележката, докато и зефирът се свърши… и парите се свършиха. Купих четиридесет и три метра и няколко десетки сантиметра. Но такъв зефир, че когато го донесох, всички вкъщи ахнаха!

Всичко това добре. Побеждавахме и победихме. Ами като слязохме на връщане за България в Русе, а с нас и войници, и като се изправили митнишките чиновници: „Стой, оттук, един по един!“

Ще преглеждат войниците, раниците, шинелите. Че Иван бил купил за Рада едно ливанто, а Стоян за Стойна — една кърпа! Не ви ли е срам бе, тиловаци, не вас, а тия, дето ви учат! Ние да не сме контрабандисти, диваци!

Че като се изкомандува едно „Напред“, стана само на митница и на митничари! Ще спират Пижа! Цяла държава от шест милиона не можа да го спре, та вие ли, сукини синове, както се изразяваше един учен лекар!

* * *

Обядвам. Панайот го няма още. Сигурно се е срещнал с другите. Отивам на гарата.

— Къде ти е Панайот, бе? — питат другарите.

— Не зная. Да не се е случило нещо? Да е паднал в някой кладенец!…

Няма време да се отиде до града и где да го търси човек? В квар…? Какво ще прави там!

Влакът вече навлиза в гарата, когато виждам един файтон да лети, та чак конете ще изхвръкнат от хамутите.

И от файтона наш Панайот, подпоручик Панайот Колев, както си е слабичък и тъничък тича, като изпреварва краката си, а куфарчето му леко, леко като никога. Това одеколони, парфюми, шоколади, дето ги бе купил армаган от Букурещ за тази, онази в София — и помен няма от тях.

— Остави се, остави се, ще ти разправя!

И ми разправи.

Желая всекиму подобна приятна неприятност. Сатраяска Румъняска!

* * *

Вече се разрешава голям отпуск за Браила. Заминават на групи офицери. Заминава и една кандидатска — от дванадесет души.

Голям, оживен град. Високи здания, кой от провинциалните ни градове тогава е като него?

Разхождам се край Дунава. Ето Браила. Като Букурещ и тя бе град на нашите хайдути. Нашите революционери. Нашите просветители. На тези, които с духа си откърмиха, вдигнаха, раздрусаха. Цяла империя се разклати. И освобождението дойде. Ние, дребосъкът, откърмени от идеала им, продължихме делото им.

Ето, Поморавия свободна. Добруджа свободна. Тракия свободна. Скоро ще си разчистим сметките и за Македония.

Браила, един от светлите спомени на нашата доосвободителна борба, е също свободна.

Стъпвам по свободна земя, освободена от освободени!

* * *

Отново Перишори, нашето село, с което се сраснахме и което и досега ни е тъй мило. Отново срещи с другарите. Все по-близко опознаване.

Преди всичко сближаваме се с другите кандидати — от Скопската школа. От общо 29, след върналите се ранени, останахме 19.

Опознаваме се и с офицерите от другите дружини. И по-рано, било по настъплението, било в Домница, дори Максинени, но особено сега се сдружихме. Всички от полка се познаваме вече.

Но въпреки това месецът и половина, които полкът прекара в Перишори, разкъсан с отиването ни на групи в тоя или оня град, скъса връзката.

Съвсем друго бе на Южния фронт, гдето цяла година и половина позиционна война ни сближи като братя. Разотидохме се, но не се разделихме. Затова сега с такава радост се срещаме, затова тъй често се събираме.

Един ден една група отидохме на гости на 1 полк в Визирул, после на 42. Друг ден ние имахме гости.

А и в самото наше Перишори си ходим на гости — по роти, дружини. Черпим се. Даваме си празненства. Който има, отива с грамофона си. Който няма, отива там, гдето го има.

Но никакъв грамофон, ничии гласовити, дори Лазови, Дечови песни не са нищо пред това, с което поручик Тодор Тенев ни гощава.

Тенев бе един от най-гуляйджиите в полка. Казвам скромно и смирено „от най“, за да не би да обидя, оскърбя или злепоставя някого, който може би не би могъл да се утеши, че не нему съм запазил първото място! Такъв грях не мога да взема на душата си!

Това, което Тенев измисляше, ничия друга глава не можеше да измисли. Не бе глава като глава!

Лично храбър, смел, разпоредителен, от най-добрите ни бойни офицери, сега всичко му бе позволено. Свършихме ли войната? Превзехме ли Румъния? Сега е време само за гуляй, само за веселба. Браила! Че какво е Браила! — Букурещ! А за Букурещ отпуск не дават.

И Тенев нарежда да се приготви най-леката каруца от ротата му, да се впрегнат най-бързите коне и… дим да ви няма… — Но, господин поручик… — Никакъв поручик! Ще ми докарате най-хубавия цигански оркестър!

Тенев е ротен от началото на войната. Тенев е участвувал и в Балканската. Тенев може да не е винаги разумен, но Тенев знае да заповядва. Известно е що значи да влезе бръмбар в главата му. С него шега не бива (с Тенев, не с бръмбара). На всяка лека дума — по две тежки, за да я носят. И докато усетим (много време мина, но разстоянието бе голямо), пристигна знаменит цигански квартет от тия, за които човек само е слушал или „виждал“ на кино.

И Тенев кани „на оркестър“. Колкото му е тясна стаята, толкова му е широко около врата. Заповядайте! Как се събрахме четиринадесет души плюс четирима оркестранти, не зная! Но в оня момент Военният клуб в Перишори не бе още построен. А поради траура на Румъния местният Народен театър бе затворен.

Ние лесно се наредихме. Ротният му е съвипускник: Тодоре! И свършено. Разбира се, че и Георгиев е поканен.

— Добре дошли, Георгиев, елате да видите какво се казва гуляй.

В Румъния ни се говореше на „ви“. На Южния фронт и ние им говорехме на „ти“. То и да искаш да удържиш, войната стана май малко длъжка. При това там и ние вече станахме началства.

Тенев е в настроение. Това значи… Но не съм бил държавен контрольор в спиртна фабрика и не мога да зная на кой градус е днес. А ония цигани, прегърнали цигулките и челото, изкарват едни жални, и от жални по-жални, че и от дърво да си, пак ще проплачеш.

Всички номера на циганите са един от друг по-отбрани. Възхитен от удоволствието, което ни доставя, Тенев вади банкноти, наплюнчва ги и ги залепя на и без това изпотените чела на циганите. Челата им са покрити със залепени банкноти. А те свирят ли, свирят! Свирят и се потят. А печката и създалата се топлина — осемнадесет души дишат и също толкова издишат — ги изсушава и банкнотите падат.

— Шт! — изревава Тенев.

И всеки се навежда плахо, вдига банкнотата, облизва я и като си я залепва собственоръчно на челото, бърза с цигулката или челото да настигне другарите си.

Перишори… цигански оркестър… и Тенев.

Тук е доскорошният адютант на полка поручик Ангел Николаев (Ангелчо, както го наричаше дружинният му и покрай него и другарите). Подпоручик Христо Новаков, новият (от няколко седмици) адютант на полка.

Ето капитаните Иван Дипчев и Рашко Бораджиев, поручик Петър Мутафчиев подпоручиците Крум Паспалев, Никола Арнаудов и Стефан Царвулков. И двамата кандидати на домакина.

Най-после пристига дружинният на Тенев.

Това удоволствие е такова, че не трябва други да се лишат. Преди всичко останалите от втора дружина. А трета? А немалобройната ни, пръсната по всички дружини кандидация?

И затова следната нощ неколцина отстъпваме местата си, за да може и други да чуят и пият. И тъй продължава с нощи. Наградил ги богато, Тенев ги пусна.

Но дойде му настроение. Отново циганите! Да се настигнат! И те биват настигнати и от 40 километра, в сняг, буря, докарани в Перишори.

Знаехме да воюваме, но знаехме и да лудуваме!