Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (10) (Спомени на участник)

На зимни квартири

Пристигнахме в Перишори, гдето се настанихме нашироко и удобно. Тук останахме до завръщането си в България.

Почнахме чистене, изпиране, изкърпване. Общо подреждане. Голяма почивка. Беседи с войниците. Учения. Но времето бе лошо. Въпреки съставената програма тя не можеше да се спазва.

Отслужи се панихида за падналите в Добруджа и Румъния. Студът бе такъв, че ни измръзнаха главите. Не измръзнаха, а просто замръзнаха. Но това бе за Тях. Молехме се за душите им. Помолете се и вие.

За Перишори всички запазихме много хубави спомени. Отдъхнахме си. Починахме си.

В стаите светло, чисто, топло. Спим на кревати, примитивни, но все пак — кревати, с дюшек, юрган, одеяло. И не мнозина — само по двама. Градска квартира.

В стаята — маса, столове, огледало, голяма лампа. Грамофон. Плочите — с една от друга по-весели песни. Едни румънски шлагери — не ти е работа! Не бяха много, а ние навиваме ли, навиваме. Та не само напева, който се навинти в главата ни като часовникарски синджир, а и думите. Ушите ни бяха писнали от румънска реч! Каква румънска! Вътре пълно с френски, латински искам да кажа. Само краят изменен. А турски, български!

Един ден пожелах да поиграя с децата от къщата, в която бяхме настанени. Снегът бе спрял и слънцето изгряло, та цяло село наизлязло. Разскачахме се из двора. Исках да им кажа да попеят нещо. Но как? Хайде при латинския!

— Канто, канто! — казвам глагола.

Децата ме гледат. Отварям устата си.

— А! Кънта! Ун кънта!

Разбрахме се. И кънтата започна.

В съседната къща нещо се засуетиха. Какво има, питам с ръкомахания? Научавам, че имало болнав. Това, разбира се, бе казано на румънски!

Няколко домашни птици се разгвакаха по двора. Показвам, питам — гъска! И като ги подкара, едно от децата се посочи с пръст и тържествено произнесе гъскар!

След това посочвам друг предмет — калпак, под него — глава! А това — калцун, онова — опинка, туй пък — гайтан! Ей че красиви „румънски“ думи! Особено това, опинка, много ми ареса!

Жалко, че ние нямаме такива поетични словеса! Колко по-богат, по-славен е румънският! Така е, народ със „стара“ култура! Ние пъшкаме под петвековно робство, а румъните си имат княжества, че Влашко, че Молдова, имат си Кнеаз, който се нарича с царствените „румънски“ думи Войвод, Господар! Къде у нас подобни кнеазе, войводи и господари! Пък същите те са писали грамотите си не с някакви погански „чертами и резами“, а на азбуката на светите си братя Кирила и Методия. И не на някакъв си шопски, а на езика на славните си, нявгашни праотци — на чист бо̀лгарски! Браво бе, румънци!

* * *

В това знаменито за нас село започна чуден живот.

Ковачев, който бе най-висок, най-възрастен и най-представителен, при това, облякъл хубаво кожухче, което го отваряше още повече, има̀ „гениална“ идея: предложи да се образува медицинска комисия само от кандидати и, разбира се, само от строеваци. (Впрочем той бе, и то отдавна, адютант и качеството му на строевак можеше вече да се оспори!…)

Прочее, гениалната му идея бе, че предвид възможните заболявания на войниците от туберкулоза, сърцебиене, бъбречна болест, стомах, подагра, артериосклероза, епилепсия и всички други възможни и невъзможни за случая и извън него болести, цялото цивилно население трябва да се прегледа. Под цивилно население се разбираха младите жени и по-възрастничките момичета. Но в своите благородни намерения „лекарското“ съсловие трябваше да се жертвува и за всички останали!

Идеята бе възприета с възторг. Само че, когато дойде да се прилага, „недостатъците“й се разкриха веднага.

Съставът на комисията (количественият, защото въпреки качествата ни за качествен не можеше да се говори) не трябвало да бъде по-голям от тричленен! И понеже двама се вредиха веднага, за нас не остана място.

— Не може ли да се увеличи броят поне с още един?

— Не може, — отвърна важно в качеството на самоизбрал се председател Ковачев.

— Това е медицинска комисия. Ще преглежда хора, а не добитък, та извън ветеринарния да има строеви, горски, канцеларски, финансови, митнишки и не зная още какви…

— Ами ние, какво ще разберем ние от тая комисия?

— Чакай де, ние още нищо не сме разбрали!

— Открих, — обади се друг, — ще образуваме две комисии и всички ще се наредим!

Селото бе разделено — вляво и вдясно от главната улица. Преди обаче да се почне прегледът, всички дадоха дума, че това „между нас ще си остане“. И още едно. Изпрати се рекогносцировъчен патрул да проучи къде са на квартира началствата. Стават грешки. Тъкмо си турил ухото си и преслушваш някоя „болнава“, отнякъде излязъл някой от дружината и тебе преслушал!

Най-после, населението трябваше да бъде уведомено да стои (като че ли излизаше някъде) в квартирите си и „никой да не излиза, докато прегледът не мине“. Тая точка не бе по-малко важна и трудна за изпълнение. Но все пак намери се войник, който знаеше румънски, при това бе „доверен“, и всичко се нареди.

След най-после, имаше още едно най-после. Какъв смисъл има всички къщи да бъдат прегледани в един ден (да изядеш двадесет парчета и от най-хубавата баница ще ти се втръсне)? Значи за толкова кратко време да се изпитат всички сладости от преслушването. Не е ли по-добре да се разпредели за по-дълго? — Добре. Ами ако ни вдигнат внезапно, какво ще стане с другите къщи? — Вярно. — Ще продължим в друго село, — обажда се трети. — Вярно.

И медицинският преглед бе определен да почне още същия следобед. А нито полковият, нито дружинните лекари знаеха нещо за него!

Отидохме на обяд. Нашите прословути обеди в Перишори!

Събрахме се към 12 часа. Хранехме се заедно. Дружинният. Четиримата ротни. Единственият подпоручик — взводен. И ние, офицерската кандидация.

Подполковник Георгиев бе четиридесет и осем годишен, обичаше да си похапва, да хвали и да се шегува. Вместо да се готви общо, за всички ни, готвеха се цели пет кухни! Всяка рота си идваше с яденето. А то бе едно ядене в Румъния! Наядохме се за цял живот! (Кой ли ще ми опече още една пържола, че нещо съм гладен!)

— Я да видим краченцето на първа рота! — Хубаво. Я опашката на втора рота! — И тя хубава. А ушите на трета рота?

И всички роти се изреждаха. После дружинният почваше яденето от дружината, защото, ако ротното готвено криеше за него изненади, дружинното бе по негова поръчка направено.

— Днес… рота е приготвила сладко, като за изложение. Вижда се как командирътй обръща внимание и на тия работи, как се старае. Благодаря… Кой беше готвачът? (Тъкмо дружинният да не знае кой е готвачът!) А, да. Той е добро момче. Ковачев, ще изкажете моята благодарност на готвача!

— Слушам, господин подполковник! Дружинният бе начетен. Имаше особена любов към книгите и се вдълбочаваше във философски въпроси. Понякога, забравяйки аудиторията си, впускаше се в далечни размишления и разсъждения. И часовете течаха.

Освен философия, обичаше и други, по-леки работи. Следобед сме, трябва да ни се смели храната. И като се развързваха ония ми ти масали^[1], един от друг по-мазни, чак до зачервяване на печката и на момчешките ни лица. Когато заминахме за фронта, двама от присъствуващите бяхме по на 19 години.

А като почваха и ротните да разправят какво било и какво не било, на вратата се чукаше и влезлият ординарец запитваше дружинния да донесе ли лампата.

— Че кога се стъмни, ние не видяхме!

Като че се вижда кога се стъмва! Обикновено човек вижда само когато му притъмва!

Така продължаваха дните ни до тоя, в който бе решено да се почне прегледът. На обяд обаче дружинният каза, че на един от нас има да съобщи много приятна вест. Каква? — От всяка дружина се пуска в отпуск по един за три дни до Плоещ. Кой от нашата? — Георгиев.

След като се наобядвахме, поисках разрешение да изляза, тъй като трябваше да се поприготвя. Дружинният освободи всички.

И ето, в стаята ми започнаха да пристигат кандидати и от другите дружини, а и офицери. Всеки казва: „Честито, ще видиш свят, хора, блазе ти.“ А аз приготвям ръчното си куфарче, гледам да не забравя нещо и оттичвам да се сбогувам с войниците.

Когато се връщам, всички направили такива мутри, че нищо не мога да разбера. При това един-двама бяха си отишли. Какво се е случило? Подават ми бележка: назначен съм дежурен по полка! Тъкмо навреме!

Ясно бе, че второто идваше по реда си, както са ни водили по списък, без дори и да е известно, че имам отпуск. Но тогавашните ми разбирания, а и самата служба налагаше тя да бъде пред всичко друго.

„Разтоварвам“ багажа си, приготвям се, опасвам се и сбогом — довиждане, излизам.

Когато да пресека широката улица, на която бе щабът на полка, гледам — излиза Занков. Какво ли е правил там? При това запасан. А не е и старият дежурен. В бележката се споменаваше името му.

— Връщай се! Връщай се!

— А! Какво ще се връщам, отивам да се представя по случай дежурството.

— Връщай се, ти казвам — отвръща Занков усмихнат. Аз съм новият дежурен. Рекох да не ти се попречи на отпуска, явих се на командира и — свършено!

Другарството бе най-ценното качество в нашия полк. Затова и до днес сме така сдушени.