Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ksen (2010 г.)

Издание:

Георги Ст. Георгиев. Един от първа дивизия

Българска. Шесто издание

Редактор: Георги Рачев

Коректор: Фанка Пигова

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Гичо Гичев

„Военно издателство“, София, 1992 г.

История

  1. — Добавяне

Шопи

Когато се обърна мислено към преживяната война, пред мен изпъква преди всичко образът на войника. Безропотният, тихият, смиреният боен другар, който ни следваше, изравняваше се с нас, изпреварваше ни.

Когато се обърна мислено към преживяната война, пред мен изпъква преди всичко и над всичко образът на шопа. Спойката, която славните дни на миналото създадоха между нас, остава гранитна, неразбиваема. С времето тя се утвърди и сърцето като неизменна любов, като вечен съюз. Рангел и Велин, Стоимен и Свилен, Сребрен и Сърмен са в дългия низ мълчаливци, които селото и градът изпратиха на война с китка и песен. Кротки, неизвестни, дългът към Родината ги възвиси в храбреци и герои.

Върналите се поеха пътя към дома и труда. Върху гроба на падналите поникнаха цветя. Всяка пролет природата разстила пъстрия си килим, по който трепват сенките на Тези, които не умряха.

* * *

Роден за войник, българската военна форма изля от шопа като от бронз великолепен образ. Шоп и първа дивизия станаха равнозначещи. Като боец шопът живееше с войната и със стремежа за крайната победа.

Всред боевете в Румъния един от най-скромните войници от нашия полк бе запитан шеговито от офицер:

— За какво живееш бе, момче?

— Сакам да видим какво че стане!…

Достойнството на шопа особено се проявяваше, когато бе засегната неговата фамилия.

В с. Градищея, Румъния, шоп от 6 полк отива при взводния си командир и го моли за разрешение да прескочи до една къща, в която ще му сварят качамак. И шопът обяснява. През 1913, когато румънските войски бяха нахлули в България и между другите заели и неговото село, няколко власи, възползувани от отсъствието му — бил на фронта, принудили жена му да им направи качамак. Сега нему пък се падало рома̀нка да ва̀ри, а он да руча!

— Олекна̀ ми на душата, господин подпоручик — казва завърналият се вече шоп. Цел живот чеше да ми тежи, ако не бех си отял.

Но още по-чувствителен е шопът, когато е накърнена войнишката му чест.

След боевете в Румъния, придружаващото дивизията ни отделение от 1 гаубичен полк ни напусна и замина за пета дивизия. Младши подофицер Иван Кутев, шоп от Бояна, е преден наблюдател на височината Емине-Борну. До него, също наблюдател, е един картечник от 49 полк. През май картечната рота е оставила една палатка, която е само на десет крачки от телената мрежа пред неприятелската позиция.

Палатката стои цяла-целеничка, светнала на слънцето — предизвикателен трофей на противника. Гледа нашият шоп ден, гледа два; гледа седмица, гледа две. Не може да се сдържи. А палатката все стои — свидетел на наш неуспех. Причернява му пред очите. Придумал другаря си, взема решение и едва пада мрак, по чорапи, с револвери и бомби, двамата тръгват. Под самия нос на французите избързалият Иван изтръгва палатката и — хайде назад! Започва страшна пукотевица. Около Ивана земята кипи. Но той не трепва. Стиска здраво скъпоценната палатка и лети! А зад него увисналите на въжетата колчета радостно запяват: „Ето, връщаме се веч…“

Не по-малко чувствителен е шопът, когато му се оспори победата.

При Узун-Букурещ превъзхождащи румънски сили правят отчаян опит да възвърнат загубените си оръдия. Пред 5 рота от нашия полк една батарея рискува да бъде закачена. Деветнадесетгодишен шоп от най-последния, 40 набор с китка зад ухото скача и извиква: „Че я закачат, че я закачат, огън!“ И пушките на другарите му изпращяват. „Огън, огън“ — повтаря той командата, все тъй прав, жив прицел на противника. „Че я закачат, огън, че я закачат“ — продължава шопът, поддържайки духа у другарите си, заковани от убийствения напън на румъните, които въпреки всичко, но можаха да вземат обратно оръдията си.

Здравото национално чувство ръководеше шопа към правилни размишления и правилни решения.

Пред Комана-Букурещ офицери от 1 полк обясняват на войниците, че вместо румъни срещу тях има вече руси. Желаейки да провери настроението — дали нашите ще се бият, — един офицер им припомня, че русите са славяни, наши братя, освободители.

— Я — обаждат се неколцина, — оти да се не биеме? Що тражи русино туа? Я одил ли съм у Русия?

Справедлив в оценката си за противника, шопът знаеше да даде всекиму заслуженото.

На Южния фронт, когато бяха ни пристигнали новобранци, които със зяпнали уста слушаха по-старите да разказват, един „чичо“ разправяше:

— Виж, това сърбето и русите, они се бият. Ама това, рома̀нците! Какво че им викаш „ура“!

Повече ние им вика̀аме „У, бря-я-я-я!…“

Вярата в началника бе създала у шопа и вяра в себе си. Веднъж обявена, войната бе вече народно дело. И той отиваше, както би отишъл по своя лична работа!

— Вие ни кажете дека са рома̀нците — после ние си знаем работата!

Така бяха казали войници на офицер от нашия полк пред бой в Румъния.

Предаността на шопа към началника бе за пример.

В Добруджа в ръкопашен бой румънски войник кляка и се прицелва в наш офицер. Виждайки опасността, която заплашва началника му, един от най-дребните войници от 12 рота на нашия полк, редник Сотир Илиев, шоп от София, се хвърля на нож срещу великана румънин и го вдига на крака, преди още да успее да стреля. Здрав и силен, румънинът хваща пушката за дръжката на ножа. Нашият дърпа с всички сили, румънинът държи и не пуска. И в тоя трагичен миг, вече спасил живота на ротния си, но в невъзможност да мушне врага, Сотир извиква: „Пущи ми пушката, бе!“

Обичта на шопа към началника граничеше със самопожертвуване.

При Бранищари-Букурещ дружинен командир от 6 полк майор Димитър Митов, шоп от София, бива в 15 минути три пъти ранен. Заедно с него все от пехотни куршуми излизат от строя адютантът, тръбачът, свръзките — целият щаб. А той е залегнал на линията на взводните командири — почти в самата верига. Въпреки убийствения огън вестта за тежкото раняване на достойния началник се пръска бързо всред войниците, които, възбудени до краен предел, се вдигат стремглаво в атака от място, от двеста-двеста и петдесет крачки, и със страшен вик „ура“, презирайки смъртта, прекосяват сърцато пространството, нахълтват в окопите на румъните с удар на нож и викове: „Дружиннио ни утепа̀аате, вашата!…“

Любовта на шопа към родната земя е стихийна.

През 1913, притиснат от многочислен противник, 32 полк бива принуден да се отдръпне. На помощ му се изпраща дружина от 1 полк. Един войник за свръзка се носи стремително към застрашената позиция. Ротен командир от нея го вижда и се понадига. Войникът се насочва към офицера и още нестигнал, запъхтян извиква:

— Кам го гърко?… Неговата… дека сака да ни уеме земята!

Долетялата след малко шопска дружина в страхотен полет помита гърците, които в отчаян бяг цели четири километра назад намират спасение само в настъпилата нощ.

Но заедно с тия си редки качества шопът притежава способността да се шегува. Допадаше му и да се прави на ударен. Не можеш му излезе насреща!

Чакайки влак, група шопи налягали край гара Беранци, гарата на нашата дивизия след Прилеп. Съмва се. Към войниците се запътва офицер в мушама. Ама нали не се виждат пагони, кога че му падне друг път случай Пижо да се прави на ударен. Офицерът приближава. Никой не става.

— От коя част сте?

Никой не отговаря. Все пак един се обажда:

— Ние не издаваме военна тайна!

На същата теснолинейка една нощ шопи се мъчат да вдигнат катурнат „чайник“[1]. Минава наш офицер, също облечен в мушама, и им светва с електрическото си фенерче. Нашите го виждат добре.

— Дойчо, я светни туа!

И го задърпва за ръкава. Офицерът долавя шегата, ама и он шоп, спотайва се.

— Дойчо, я светни туа!

„Я светни туа“, „я светни тамо“ и щастливи, че са го метнали, един се обажда: „Мама му стара, изгорийме му на Дойчо батареята!“

Хуморът на шопа бе над всяко сравнение. Множество случаи, дори измежду посочените по-горе, свидетелствуват за тоя му природен дар.

В Румъния един ден храната се забавя неочаквано. Поради тежкия уморителен поход гладът се чувствува особено силно. Сам огладнял, един ординарец от нашата дружина гледа посърналия си началник:

— Господин кандидат, сакаш ли печено прасе?

— Дай де!

— Ама нѐма…

През време на отпуск, като се събуждам през нощта, дългият ни влак навлиза в голяма осветена гара. Но тъй като сме далеч, нито се вижда надпис, нито мога да се оправя. Гледам, наблизо войник с пушка.

— Часовоя, коя е тая гара?

— Па де да я зная!

— Как да не я знаеш? Откога си тук?

— Има пет-шест месеца!

— Че как да не знаеш коя е тая гара?

— Я не пазим името, я пазим гарата!

Хуморът не напускаше шопа и в опасността.

Пред Тутракан командирът на първа бригада полковник Христо Недялков се движи с поддръжката си — дружина от шести полк. Румъните застрелват. Шрапнелите им падат зад войниците, на които неточната стрелба прави впечатление. Един шоп се обажда: „Е… тия синковци надупчиа любениците!“

При превземането на Лясковец шоп от нашия полк, редник Петър Васев, се вмъква в една от първите къщи, надига буркан със сладко и настига другарите си. Петър е напред. Наблизо е взводният му командир. Един залутан сръбски снаряд се пръска в една градина, до самата ограда, край улицата и засипва Петра.

„Завидоа ми — извиква смеещ се той, като става, — утиде сладкото, господин подпоручик!“

Хуморът на шопа не се губеше дори и в най-голямата, смъртна опасност.

Пред Комана-Букурещ батареен командир от четвърти артилерийски полк се изкачва по стълба на високо дърво, настанява тръбата си и открива най-точен огън срещу русите. Забелязали по отблясъците оръдията ни, още с първите си снаряди русите попадат сред тях, като подпалват една ракла и убиват хора и коне. Едни снаряд пада върху самото дърво и го отсича. То се навежда, а с него и батарейният, който по чудо, изхлузен пада невредим на земята. Мерачът младши подофицер Петър Такев, шоп от Желява, се обажда: „Бе, господин поручик, мъчно се качихме, лесно слезнахме! Оно е зор, кога се качва човек!“

Един от най-големите смешници в нашия полк бе водарят Кольо, шоп от Голема Раковица. Всички го познаваха. Славата му бе прехвърлила ротата и бе се разнесла по всички дружини.

Яхнал охраненото си конче, Кольо се гордееше с бурето си, което наричаше „моята батарея“. Движеше се в опашката на полка, но нещо не го сдържа и пришпори коня, за да пробегне напред.

— Дай да пия бе, Кольо! — ще се пошегува някой.

— Марш оттук, не си от 7 рота. Ротнио ма пребива, ако о̀стана без вода!

— Кольо — ще го попита друг, — каква е днес идеята?

— Идеята днеска е нефела!

Оттам бе кръстен Кольо Идеята. Това прозвище измести бащиното му име. Напразно се мъча сега да си го припомня. Кольо остана с прякора си.

Излязъл напред, в главата на дружината, той я пропускаше тържествен, сияещ.

— Здравей, 5 рота!

Войниците се смеят. Раниците олекват.

— Здравей, 6 рота!

Войниците продължават тежкия поход, а пътят им се скъсява.

— Здравей седма…?

А! Не! Кольо е от седма рота. Там командува ротнио. И Кольо — от дисциплиниран, по-дисциплиниран — знае, че в ротата има само скромното място на водар… и нищо повече.

В Добруджа в един момент имаше нареждане да се пие по възможност преварена вода. Но условията трудно позволяваха. И войниците рискуваха да останат без вода.

Един ден лекар от полка спипва наш Кольо точно пред кладенеца.

— Кольо, как смееш, не знаеш ли нареждането? Скоро да се махнеш оттук с бурето!

— Господин докторе, туа гла̀ва че падне, ама 7 рота во̀да че пие!

Шопето беа чудесни войници! Задоволяваха се с най-малкото.

При настъплението в Сърбия командирът на 25 полк полковник Тодор Златев, шоп от София, когото сами войниците наричаха „златен човек“, сочи насреща:

— Момчета, до довечера искам да вземете тази височина!

— Две лебета, господин полковник — отвръщат заобиколилите го войници, — две лебета и че земеме и оная!

Но наред с пълната си готовност винаги да настъпва, с незаменимите си бойни качества, които разнесе по целия Балкански полуостров, шопът притежаваше до най-висока степен и реалистично чувство.

След успешното настъпление при Добрич шопи от една батарея на 14 артилерийски полк се установяват на позиция всред златните добруджански ниви. Окопавайки батареята, намирайки изсъхнала царевица за прикриване, войниците се натъкват на един бостан, от който донасят едри любеници.

Изкопавайки само с лопати окопите и утолявайки тъй навреме жаждата си, шопите се заобаждат: „Ето, за тая земя, коя режем с лопатите като халва и коя ражда тия любеници и златното жито, заслужава да се биеме и да проливаме кръвта си. Рома̀иците са ни били вземали най-хубавата земя.“

Непридирчив към храната, шопът бе примирен и с облеклото. В него намери случай да изкаже гордостта си на българин и войник.

На Южния фронт началникът на дивизията се връща от обиколка по позицията. Насреща съвсем одърпан войник от 6 полк. Началникът на щаба казва:

— Да го спрем, господин генерал, и да го попитаме защо е така окъсан.

— Войник, ела насам!

— Заповядайте, господин генерал!

— Защо си така одърпан?

— Бедна ни е държавата, господин генерал, толко има, толко дава!…

Скромността на шопа бе от най-ценните му качества, истинска украса, най-голяма награда.

Когато след славните победи на Северния фронт на път за Южния нашата дивизия пристигна в София, един гражданин, възхитен от делатай, подари голяма сума, която да се даде на „най-храбрия войник от първа дивизия“.

Началникът на дивизията определи нашата бригада. Бригадният командир посочи нашия полк. За наградата бе избран младши подофицер от 12 рота Владо Георгиев, шоп от Дивотино.

Строил войниците си, ротният командир поручик Ерусалим Василев съобщава радостната вест, която е гордост не само за Владо, но и за дружината, полка.

И ето, героят излиза напред, обръща се към другарите си и произнася тия прости, но пълни колкото със скромност, толкова и с достойнство и мъдрост думи:

— Господин поручик, бракя, ротнио казува, дека съм бил най-рабрио у ротата. Па я не съм. Сите са рабри. Ама щом он казува, може и така да е. Ама как можееме ние да сме рабри, ако он не ни предвождаше. Тая награда я не я заслужавам!

Нищо обаче не би могло да се сравни с безстрашието, юначеството, храбростта, самопожертвувателността на шопа. Те се обръщат вече в легенда.

На 30 ноемврий 1916, 1 полк настъпва към Комана-Букурещ. Той е на десния фланг на дивизията. Пратените патрули не могат да влязат в никаква връзка с частите вдясно. Деснофланговата рота е излязла много напред. Патрулитей донасят за гъсти руски маси, които настъпват. Върху ротата се изсипва смъртоносна градушка. В мрачния ден отекват зловещо пръскащите се в гората снаряди. Патрулите донасят, че русите са натъкнали щиковете си.

Славният командир на 1 полк подполковник Велизар Лазаров, шоп от София, заповядва ротата да се оттегли на общата полкова линия.

Отдръпват се войниците. Отдръпват се подофицерите. Отдръпват се офицерите. Отдръпва се и една картечница. Само другаркатай остава. До нея е застанал старши подофицер Сава Геров, шоп от Богданлия.

— Хайде, господин старши — подемат войниците.

— Хайде, Сава — подкрепят подофицерите.

— Хайде, Сава — заповядват офицерите.

Но старшията Сава не мърда. Макар и ранен, не се отдръпна по-рано. Макар ранен, не желае да се отдръпне и сега.

— Вие вървете. Аз ще остана!

Прегърнал картечницата, той натиска копчето. Под мощнотой прикритие нашите се изтеглят. Зад тях се чува непрекъснато злокобно тракане. Може би това са вече последните минути на картечницата. Но тя все още трака. Звукът отслабва. Тракането разредява. Звукът замира. Денят умира.

Когато на другия ден, 1 декември 1916, полкът и дивизията се понасят победно напред и ротата достига познати места, намира и картечницата, и Сава. Пред картечницата — триста руски трупа. До картечницата — нито един патрон. Но затова пък, като верен страж, падналият до нея защитник.

За всички картината е ясна. Дал и последния изстрел, не е направил поне опит да се спаси. Дочакал е русите, които са го заобиколили от всички страни и са го вдигнали на щиковете си!…

Сава Геров е гордост не само на 1 полк. Старши подофицер Сава Геров е гордост на всички полкове от първа дивизия. Защото подпоручик Сава Геров е самата първа дивизия!

* * *

Сега, след толкова години, когато славим победите на шопите по всички бранни поля, гордеем се с нашите герои. Историята на нашата, шопската дивизия е поема, написана от хилядите преживели, напоили перото в кръвта на хилядите паднали. Дни и нощи можем да разказваме, без да сме сигурни, че сме направили крачка. Подвизи и герои, герои и подвизи ни завещаха нашите шопи. Всеки от тях е стих от неиздадена книга.

Бележки

[1] Парен локомотив