Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (23) (Спомени на участник)

Опреснителен курс

През зимата на 1917 трябваше да замина за Крушево в създадения за целта курс. Всеки месец от полк се пращаха по няколко души със сметка всички да минат.

В нашата група бяха капитаните Стефанов и Стоянов, поручик Недялков, подпоручиците Власев, Николов и аз.

Заминахме в голям студ. Но хубавата гледка — пътят, завоите, градът — скоро ни възнагради.

Цял месец в град! Капитаните наеха отделни квартири. Недялков и взводният му бяха заедно. Заедно останахме и ние — Власев и аз.

Още при първата среща колко познати от дивизията! Радостни срещания, въодушевление!

Курсът ни бе най-разнообразен. Имаше много добро желание, голямо старание, правеше се нещо. Но най-важното не се постигна. Нито научихме нещо особено, нито пък се веселяхме — музика, вечеринки, срещи с гражданите, гражданките, посещения, гуляи. Двете работи бяха се събрали, а не се постигна нито едното, нито другото.

На тръгване бяха ни казали, че като германците всеки от нас заедно с група другари от своя полк всред офицери от множество полкове ще бъде изтеглян за цял месец на пълна почивка, развлечения и удоволствия. Действителността излезе друга. Не можахме да стигнем германците. Дори не можахме да им подражаваме.

Най-напред трябваше взаимно да си командуваме. Защо всичко това, когато идвахме от бляскави полкове? Още ми е пред очите картината, когато ротни командуват на взводни, когато капитан Стоянов — историк, разказвач и хуморист — трябваше наред и подред с всички останали да командува на подпоручик!

А си командувахме сами, и то с най-висок глас: „Отдай чест!“ Не бе ли по-уместно, вместо да седят в топлите си канцеларии, всички тиловаци от града да бъдат събрани на същия тоя измръзнал плац и да им се изкомандува пред нас всички: „Отдай чест?“

Не зная, но мисля, че почти всички се чувствувахме тук, в Крушево, по-уморени, отколкото на позицията. Преди всичко защото бяхме излъгани в надеждите си. После защото въпреки прекрасното си поетично местоположение Крушево не бе за тая цел.

Стаята ни се отопляваше с мангал! В Беранци имахме печки! На самата позиция имахме печки! А в града, в Крушево, мангал!

Но който е понесъл тъй много несгоди, лесно ще свикне и ние свикнахме и понесохме и тая.

С Власев прекарвахме най-другарски, при общо най-приятно разбиране. През свободното след учение и вечеря време четяхме и загрижени за бодростта, която следният ден ни налагаше, заспивахме.

Но често ходехме на гости. Както у един-двама от най-добрите ни познати от други полкове, гдето наистина прекарвахме добре, тъй най-често у Недялков.

Недялков бе крайно гостоприемен и много сърдечно към всички настроен. Николов просто добруваше при него. Но сам той бе стегнат, съвестен, изпълнителен и службата с нищо не страдаше, когато до несвикналото ни ухо достигаше: „Как си, ротни?“

А ротният беше добре! Взводният беше добре!

Недялков имаше необикновената сполука да попадне в най-хубавата къща на града. Портата, каменният двор, стълбата, вестибюлът, стаите — всичко говореше за господарски нрав на тези, чиято бе собствеността.

Но и самата къща имаше такава собственица! Какво съчетание! Най-хубавата млада жена в Крушево живееше в най-хубавата стара къща на Крушево! А в същата — Недялков, най-младият офицер от полка! А в същата — Николов, най-хубавият офицер от дивизията!?… Сега става ясно защо квартирата на тъй гостоприемния Недялков стана още по-гостоприемна.

Но вместо, както би могло да се предположи, двамата квартиранти да бъдат ревниви към гостите си, те станаха още по-гостоприемни.

А това бе, защото младата госпожа се държеше тъй добре, че никой не би могъл и да си помисли нещо. При това и да би искал да си помисли, нямаше пред кого. Хубавата жена не се показваше. Комуто дожаляваше, че времето минава безрезултатно, можеше да се утеши с минаващата през вестибюла и отминаваща фигура на оформената, чрез големите си форми, майка.

И тъй, от нашия, от други полкове отиваха на гости у Недялков и Сие (Сието бе Николов). И както дохадяха, тъй си и отхадяха. А къщата бе хубава! А булката, казват, била хубава!

Млада булка! Едва омъжена — ето и войната! Мъжътй заминал, а тя останала. И тя остава да пази къщата на мъжа си и името на мъжа си. И го опази.

Докато бяхме ние, ротният я пазеше от взводния. Взводният — от ротния. А и ротният, и взводният — от всички останали ротни и взводни. Но тежкой, ако чакаше ние да я пазим. Как би могъл някой да я опази от другите, когато не би могъл да я опази от себе си! Сама тя и без да се пази, бе запазена. Запазена, защото, ако не знаеше, поне с инстинкта си можеше да отгатне: Желаеш ли да отстраниш последиците, отстрани причината. Сама тя бе причина. Сама тя се отстрани.

* * *

В Крушево времето ни не минаваше само с чорба или баница. Имаше и строй — „Отдай чест“!

Студено, уморително, отегчително. И всеки следобед по двама-трима не се явяваха на учение. Понякога тези двама-трима достигаха до четирима-петима. Началството не забелязваше нищо. Бе добър офицер и добър човек. Сам фронтовак, пратен тук за месец, за да ръководи курса, знаеше, че всички сме фронтоваци, и се отнасяше към всички с уважение и достойнство. Изглежда обаче че колкото и да бе добър, добрата му памет почна да го подсеща.

Гледайки ни насреща, той като че бе запомнил винаги строените двама един до друг.

Един следобед двамата с Власев решихме да изклинчим. Само ние ли ще бъдем балами? Толкова народ се изреди да не се нарежда редовно пред началството насреща, което не се досеща.

Решихме и постановихме. Лежим, приказваме си и четем. А мангалът тихо тлее, а мангалът меко топли.

Привечер излизаме за вечеря. Другарите ни казват, че началството се усъмнило, проверило! За беля всички останали налице. Само нас няма.

Кой ни е виновен? От редовни по-редовни, винаги все заедно, един до друг. Докато другите бягаха все разредено, ние избягахме подредено.

Казаха ни, щом се явим, на командира да се явим.

Загазихме. Права е приказката: баламата плаща. И аз балама, и Власев балама. Но никой от нас не иска да плаща.

Решихме да останем — останахме. Решихме да излъжем — излъгахме.

Веднага се явихме. Искахме да си изпеем песента и после на спокойствие да се навечеряме.

— Господин майор, чувствуваме вината си, но сме без вина виновни. Като всеки ден, като всеки от нас, след обяд и преди учение, отпуснахме се, за да поспим. Но не станахме навреме, защото щяхме да загинеме без време. Мангалът… ние. Въглищата… ние. Прозорецът… ние. Едва се спасихме. (Не се спогодихме!)

Началството ни отмени веднага мъмренето, което иначе щеше да ни направи, протегна ръка и ни освободи. Идете да се нахраните и се приберете да си починете. Но бъдете внимателни, защото мангалът не е печка!

На другата сутрин Власев и аз сме първи на учение. Един след друг пристигат всички без изключение. Никой вече не се решава на приключение. Всеки може да бъде пратен на заточение.

— Господа — започна развълнувано началството, — преди да почнем днешното учение, длъжен съм да искам извинение за вчерашното си съмнение. Двама наши отлични другари, още по-отлични бойни другари, запазени тъй героично от неприятелските гранати и куршуми, насмалко не станаха свидна жертва на един мангал. Да ги поздравим за това тяхно избавление, да им пожелаем всичко хубаво при това тяхно спасение, да им пожелаем крепко здраве, за да живеят дълго и се радват и те на нас, и ние на тях. Ура!