Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (2) (Спомени на участник)

Напред по Златна Добруджа!

Тоя първи за мен боен ден нашият полк настъпва, имайки за другари — вдясно 1 полк, вляво германската бригада на Боде. Не бе бригада — два пехотни полка със съответния брой батареи. Не само като нашите, не бяха и като германските полкове. Бе просто отряд — пехота, артилерия, минохвъргачки — под командуването на подполковник Боде, от когото бе получила и името си.

Ако пехотата бе само една дружина, ако минохвъргачките нямаха възможност да действуват, артилерията бе мощна и действуваше знаменито! Извън полските батареи имаше и 10,5 см. далекобойни, 15 см. гаубични, дори две 35 см. австрийски мортири! Тая бригада бе тъй отлична, че излезе песен: „Трендафилът мирише, бригадата боде…“

Тая същата бригада, която по-късно, едва след два дни, можахме да видим, и то съвсем отблизо.

— Встрани от шосето!

Всички се отдръпваме, за да направим път на германците, които се пренасят с камиони. Пижо гледа, звери се, пък пооправи раницата, подръпне пушката и продължи. Не е като да му е за пръв път. Краката му са пребродили целия полуостров. Носят го сега бодро и по Добруджа.

Но ако германците се стоварваха почти на самото място неуморени, имаха да благодарят на нашите „уморени“, на самия полк.

Същия тоя ден противникът бе отстъпил по посока към Кубадин и Черна вода, които обаче отстояха далеч и негови части се укрепяваха по гребените и височините пред нас.

Срещу бригадата се насочват силни неприятелски части, които я поставят в крайно опасно положение. В тоя именно момент командирът на полка заповяда на втора дружина да обърне веднага наляво и се яви във фланг на румъните. Допринасяйки напълно за облекчаване на положението, тая изненада обърна противника в страхотно бягство. Освен втора дружина взеха участие и две роти от нашата.

Въпреки че всичко бе вече наред, един германски офицер пристигна, за да помоли командира да не изтегля още ротите си. А по-късно, привечер, офицерът за свръзка благодари на полка от името на подполковник Боде за тая тъй навременна и тъй ценна помощ!

След обяда, сега вечеряхме за пръв път на бойното поле. С каква храна ни подслаждаше Добруджа! Изобилна, разнообразна, богата! Имаше всичко: кокошки и прасенца, сушени и пресни плодове. А дини, пъпеши!

Денят отиваше на почивка, без да може да възпре палавата игра на съдбата. Нашият набор освети тоя първи ден. Заяков бе ранен — първата жертва на кандидатите ни в дивизията.

Първата нощ, която трябваше да прекарам на бойното поле, настъпи. Тя бе за мен първата целувка на Богинята на войната, защото Богът бе ме вече поздравил!

* * *

Настъплението продължава. Край нашата рота бяха залегнали германски минохвъргачи. Войниците гледаха с какво безгрижие лежаха дойчовците и как спокойно дигаха машините си, щом се дадеше заповед за движение напред.

Настъпваме в област с множество вятърни воденици, които създадоха такава прекрасна картина, че просто човек да съжалява, загдето не се е родил художник. Всичко наоколо ми се видя изпълнено с поезия. Липсваха само няколко деца с дървени обувки и широко отворени шапки, за да имаме изглед от Холандия.

Край тия мелници, в царевицата, германците бяха принудени да се отдръпнат, като не можаха да приберат ранените си. Когато настъпиха отново, намериха всичките си другари с надупчени от ножове тела, с разбити от приклади глави. Между жертвите бе и принц Фридрих Вилхелм Хесенски. Спомням си страшното негодувание, с което нашите съюзници посрещнаха вестта за това модерно варварство.

Дните се сменяха при разнообразна обстановка. Не зная дали някой от войниците е ял през живота си за тъй късо време толкова много дини и пъпеши. Бяхме залегнали в бостани. А те се разстилаха на голямо разстояние. Забравил за противника, всеки бе извадил ножа си и се разправяше бодро и сръчно с тоя, другия противник! Горещината бе тъй голяма, че жаждата можеше да се утолява само с тия, попаднали тъкмо на място, разхладителни приспособления. Но ако разхлаждаха, те и разстройваха. Току-виж някой взел необичайна за момента поза, под гръм от… насмешки на другарите си бърза да се придвижи към по-удобна позиция… някоя друга диня, почти винаги два пъти по-голяма от главата му!

Румъните бяха и днес откъртени. Във взводна колона ротите ни продължиха бързия ход напред. На заник картината бе величествена. Догдето достига окото по тая равна, безкрайна, златна Добруджа, се движат наши части. Не вече роти, а дружини и полкове, в победен марш, като при величав парад, на разгърнал се фронт. На залязващото слънце лицата на войниците са стоманено-бронзови и тежката умора е отстъпила пред бодрия вид и надежден поглед.

Каква незабравима гледка, която сетните лъчи на умиращото днес слънце ни завещаха!

* * *

Същата вечер, на 18 септемврий, нашата рота получи заповед да заеме създалата се голяма празнина между първа и четвърта дивизия и да пази фланговете им, които бяха на застрашително разстояние. Задачата ни бе извънредно отговорна.

Позицията ни бе до с. Кокарджа. Пристигнахме по тъмно и започнахме окопи в цял ръст. Късно през нощта всичко бе готово и свободните от патрули, постове и секрет заспаха.

Ранното утро на 19 септември не предвещаваше нищо. Само гробовното мълчание на противника говореше знаменателно.

Донесоха ни храна. Прасенце и стафиди. Не зная защо, но не ми се ядеше. Не бях обладан от предчувствие. Просто тъй, храната остана на окопа.

Мнозина ще си спомнят, че пред големи боеве, вписващи имената си завинаги, се забелязва особено чувство, което мъчно може да се определи, толкова повече да се опише. Все пак има случаи, при които бъдещето само се изпреваря.

— На 12 септемврий през нощта — разказа ми по-късно ротният — седях на малка могилка с храбреца и вечен охотник подпоручик Донев. Подпрял глава, той седеше през цялото време мрачно замислен, потиснат от най-злокобни предчувствия: „Тук ще сложа костите си!“

„Напразно го разсейвах. Донесоха ни халва. Донев не я и побутна даже. Мисълта го гнетеше, непрестанно повтаряше тежките си предчувствия като че сам вдъхваше на съдбата текста на утрешната си присъда.“

И на следния ден, при атаката на паметния 13 септемврий, Донев бива убит.

Нищо подобно не ме смущава. Но към липсата на желание за ядене се прибавя и оставеният настрана шинел, който в предишните дни, препасан през рамо, е неотлъчно от мен.

Още отрано противникът напъна упорито и с жар. По всичко личи, че оттук е решил да почне победното си настъпление. И първите му силни напъни с голямо числено превъзходство успяват. Части от четвърта дивизия отстъпват. Пристигналите три роти от нашата дружина, настъпили между същите 16 и 47 полк, гдето сме ние, се натъкват също на извънредно силен противник. Въпреки това спират настъплението му и продължават. Но самите те, притиснати, се отдръпват. Към пладне и 16 полк почва да отстъпва. Подпомогнат обаче от две наши роти, отново заема позицията си. Сега, всред самия бой, към нашите четири се вляха и други роти от полка.

Вдясно една се люшка като от вятър.

— Напред!

Нашите се вдигнат, противникът бяга. Противникът се повърне, нашите бягат.

Съседна рота им дава спасителен флангов огън, и ротата се вдига отново.

Ето, тъй близо и тъй ясно, поручик Боян Дацов повежда отново ротата си, но бива ранен. Офицерският кандидат Венелин Янев го замества, но и сам бива повален. Командуването поема отличният фелдфебел Стойко Донков.

Вляво офицерският кандидат Иван Момчилов е също ранен, пада пред очите ми.

Противникът изнася шест картечници и освен с тях жари с пехотния си и с артилерийския си огън. Боят е в пълния си разгар, а нашата артилерия мълчи. Защо? После научавам, че е останала без снаряди?!

Голямото упорство ни прави силно впечатление. По-късно узнаваме, че срещу нашия полк и срещу един от съседните действува и известната вече „сръбска“ (славянска) дивизия, съставена от сърби, хървати, чехи, поляци, словенци и руси. Ами че така, да се разберем! Атаките на тая дивизия са отчаяни и едва сега ни става обяснима тъй голямата съпротива и на румъните.

Положението на фронта ни е тежко.

Но защо пиша за полкове и дивизии, когато мълча за това, което е най-близо до мен, в което съм сам аз, за ротата например?

Книгата ми не е история на полка, в която да се изнесе истината (поне официалната, при все че често тя представя просто… частната неистина) по действията на всяко, дори и най-малко поделение.

Боят е върховен момент, в който са изпънати всички струни на човека за съкрушаване съпротивата на противника, за превъзмогването му, за изграждане на Победата, която повече от веднъж може да бъде осенена и от Славата.

Да се описват бойни действия, значи да не се пропуснат и тия, засягащи близки, приятели, да не се отмине и този, който описва, колкото и скромен да е. Значи човек да става собствен съдия. Освен това да се обсъждат действия и бездействия, разпоредби и заповеди със съдбоносни отрицателни последици. Да се посочват имена.

При това и преди всичко боят е миг от войната. А тя е огромна огнева пещ, в която всичко гори… и се калява или изгаря. Тя е бляскав лъч от радости и възторзи, подвизи и слава. Но и тъмен облак от патила и скърби, терзания и страдания.

Гърмежите заглъхват, защитниците остават.

Боят свършва, войната продължава.

Ето как многобройните епизоди извън боя при разни случаи, в разни положения, на разни места, по фронт и в дълбочина се изплъзват от книгите за тоя или оня полк.

А те трябва да бъдат нарисувани. Затова очакващ, че може би полковата ни история ще бъде написана, ограничавам се с това, което всеки участник би могъл да направи — макар без дневник, без бележки, само с наложени справки да се остави на спомена. Да опише мненията, впечатленията и преживяванията си. С това да възкреси и спомена на другарите си. Може би по форма разказът не ще бъде напълно еднакъв. Причината ще се крие във възприемането и отразяването. Колкото погледи — толкова гледки. В зависимост от огледалото предметите не изглеждат еднакви.

Всяко семейство е история, поема дори за този, който знае да я прелисти. Ламартин.

Какво да кажем тогава за нашето голямо — военно семейство?

Настоящата изповед е страница от книгата, която се нарича Бойният живот на българската войска, и глава от живота на славния 41 полк.

В нея няма нищо измислено, украсено. Действителността е по-чудновата от фантазията, казват англичаните.

Но за да бъде удобно на автора да разказва, нека читателят види в спомена му само един от многото. Един от първа дивизия.