Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (28) (Спомени на участник)

Бягство

В кантината, която продоволствуваше тези, които имаха пари, намерих три-четири екземпляра от една книжка на Меркюр дьо Франс. С останалите гологани…

Разхождах се по двора на лагера. Тясна пътека, дълга тридесет крачки. Разгърнах книжката и в нея — неиздадено стихотворение от голям поет. Прочетох, препрочетох го и почнах да го уча наизуст. Но се спрях. Моментът бе за поезия, не и за стихотворения.

Не зная как съм ходил, какво съм изразявал. Зная само, че при мен се приближи картечният поручик Велчев.

— Разбрах какво кроиш. С теб съм. От Балканската имам ревматизъм и съм слабосилен. Ти току-що излезе от болницата и още се клатиш. Ще се разберем в ходенето.

Погледнахме се и се разбрахме за ходенето. Веднага отидохме да потърсим Стефанов и Митаков. Намерихме ги заедно.

— Ние бягаме. Хайде с нас!

— Съгласни!

Потърсваме Бобчев. Прие радостен, остана просто трогнат, че за да закръглим петорката, на него именно сме се спрели.

Всичко това стана за няколко минути. Колко е часът? — Единадесет. Следобед в пет бягаме. А в пет е съвсем светло! Разполагаме с шест часа, а тъй много работа ни предстои.

Изработва се планът. Общо се предлага, общо се приема. И всеки получава назначение. И всеки бърза да го приведе в изпълнение. Въпросът е за нашето избавление. Няма време нито за съмнение, нито за стеснение. Необходимо е да се изпълни взетото решение.

Веднага се дават пет платнища и петимата ни ординарци почват пет раници.

Съобщава се в лагера, че продаваме багажа си. Струпват се множество офицери. Ние петимата изваждаме всичко, което имаме. Моето не е много: два сандъка с книги, големият ми сандък с дрехи и прочие загина още по-рано. Продавам това, което имам в най-лекия си багаж. А то е почти нищо.

На тая продажба не присъствува нито един от нашия полк, нито един от бригадата, значи нито един от дивизията. Който може, ще разбере. Обкръжават ни съвсем непознати или такива, чиито лица бяхме случайно забелязали, смътно запомнили.

Почва спазаряването. Никакво спазаряване. Просто — имам нужда от 150 лева. Един дава 120. Съгласен. Изважда и подава 90. Поглеждам го, а той: „Че нали за толкова се спазарихме?“ И се усмихва, и досега не мога да забравя усмивката му. Но не мога да забравя и друго.

Поручик Иван Тошев от 42 полк, който не зная откъде се яви (тая първа дивизия, която се явява винаги и навсякъде), улови тоя момент. Направи крачка към мен и като се спря с едрата си внушителна фигура, каза още по-внушително:

— Георгиев, ти предприемаш дълъг и опасен път, чийто изход не се знае. Имаш нужда и от пари. Аз имам само двадесет лева. Да ги разделим. Заповядай половината!

Със стоте лева отидох в кантината. Там вече ме чакаха другари. Голямата покупка не трябваше да направи впечатление. Петима ще купуваме и то много. Ето, влизаме мнозина, купуваме лебервурст, кутии кондензирано мляко, шоколад, захар. Всеки взема по 200–300 грама захар и кутия едно или друго или шоколад. Вън вече цялата ми покупка се струпва: пет-шест кутии мляко, толкова шоколада и кило и половина захар.

Отиваме при заведующ прехраната Методи Василев. Има италиански открит лист за свободно влизане и излизане. Предлагаме му, съгласява се. Също — за хляб и кашкавал. Веднага ни дава по четири-пет хляба и но 200 грама кашкавал, като за днес на другарите ни дажбата се намалява.

Намираме старшия на лагера. Съобщаваме му, че бягаме. Благодари. Да бъдем спокойни. Може да стане проверка. Като предупреден, ще знае как да постъпи.

Всичко — раниците, храната — се внася незабелязано в намиращия се също в дървена постройка край самите ни дървени помещения лазарет. Никому не нрави впечатление. И без това там се влиза, излиза. Под шинела, под мушамата — всичко е вече в лазарета.

Раниците са натъпкани.

Андрей Заяков, който е болен от пневмония, ми изказва дълбокото си съжаление за пълната невъзможност да се присъедини към нас. Не е необходимо да говори. Достатъчно е да го погледна. Погледнах го и просто го съжалих.

Дава ми леген. Измивам се, може би за последен път. Довиждане в България!

Линейката е пристигнала. Планът продължава да се изпълнява като по часовник. От лазарета се изнасят и мушват в нея незабелязано петте ни раници, покриват се с платнища. После се изнасят забелязано на носилка двама от ординарците ни, на които въпреки отличното здраве е поръчано да охкат. Поставят се легнали върху раниците.

Фелдшерът в бяла престилка излиза, говори нещо на Бобчев, който е определен да седне до каруцаря, дава му „болнични“ книжа и линейката под погледите на италианските часови, които не изпускат от очите си нищо, защото всичко е направено, за да бъде забелязано от тях, тръгва.

Целият стан е на крак — 239 офицери, 238 ординарци са вече вън от помещенията. Нищо не е в състояние да ги прибере. Затова трябва да се бърза. Излишно е, всичко върви по плана.

Линейката се тресе, болните… не охкат, а реват, като че някой ги коли, ето наближават часовоя пред пътя, още няколко метра и… за най-голямо изумление този часовой вдига ръка: „Стой!“

Застинах. Пръснати всред навалицата, следим всяка стъпка и всеки жест. Бягството пропадна. Заловени сме.

Но часовоят дава знак и линейката продължава. Какво се е случило?

Забелязвайки как изкусно двама от другарите му се изплъзват, един ординарец се затичва и иска да се метне при тях. „Назад, ти, който искаш да бягаш, назад, ти, който искаш да се възползуваш и спасиш!“

Малките удари свалят големите дъбове. Франклин.

На Косово поле малко, нищожно камъче спъва коня на крал Лазар. Кралят пада. Кралят убит! Сметение. Бягство. Поражение.

Ето как тоя незначителен случай едва не провали бягството ни.

Като привлечен от магнит излизам. От разни места излизат и другите трима. Групата ни е вече образувана. Хайде по същия път, напред! Насочваме се към същия часовой, който от своя страна тръгва към нас. Извадил предварително още открития лист и съгласно уговореното, Митаков го подава наопаки и казва на италиански: „За четирима е.“

Часовоят гледа листа продължително и без да го мръдне с пръсти, отвръща: „Да, за четирима.“ Честта на италианския мундир е спасена. После, отмервайки ни един след друг, преброява ни. Да, четирима! Италианските войници, които ни охраняваха, бяха неграмотни. Това знаехме. На това разчитахме. Да, за четирима!

И пред погледите на 235 офицери, на 238 ординарци и на всички часови, които опасват лагера, четиримата излизаме от него.

Всичко обаче не е свършено. Малко съмнение, че бягаме, и един или друг часовой би могъл да ни спре.

Затова едва направили десетина крачки, спокойно и без команда, пред 235 офицери, 238 ординарци и пред часовите, които опасват лагера, единодушно като всички българи в подобен тържествен миг, оросяваме и без това оросената от дъжд земя.

Сега напред! От тук нататък няма вече спиране!

На няколко десетки крачки има голям каменен мост. Наближаваме го, а по шосето отдалеч една кола лети в кариер. Какво ли има? Вече сме на моста. Колата — наша, продоволствена — наближава и без да намали хода, явно да не създаде подозрение, лагерът е съвсем наблизо, всичко се вижда, съобразителният каруцар реве: „Издадени сте. Комендантът иде! Спасявайте се!“ И профучава като пожарникар.

Пожар! Главите ни горят. Всички мълчат и все пак всички крачат по шосето, по което комендантът трябва да дойде. Ето отдалеч файтона му. Няма грешка. Няма и време за губене.

Не сме ли една дивизия? Не сме ли един полк? Не сме ли една дружина? Предлагам, всички са съгласни, никой не е против.

Ще го посрещнем. Във форма е. Полковник. Старши. Ще му отдадем чест. Поиска ли да ни спре, ще стреляме.

Четири мушами се разкопчават. Четири кобура се преместват. Четири кобура се откопчават. Върху четири корема четири дръжки светват.

Денят е още буден. Сам той е пленен, опиянен. И за него такива зрелища са рядкост. „Всичко гледам, всичко виждам. Продължавайте, браво!“

Файтонът на коменданта наближава. Ето черните едри коне, които познаваме. Всички минаваме в лявата страна на шосето. Един зад друг. Мушамите са заметнати. Ръцете — отзад. И слепият може да види, че четири дяволски машинки са на позиция. Доста е да мръдне дясната ръка и да трепне показалецът.

Какво мисли комендантът? Сигурно си спомня първо отделение — 4 x 8 = 32; 32 : 2 = 16. Шестнадесет куршума ще поздравят адютанта, който е до мен. Дали поне един от останалите шестнадесет не ще попадне в мен, на място, което ще ме остави на място? С тия българи шега не става. Разбиха ми полка, разбиха ми кариерата, разбиха ми живота. Остава само да ми го вземат.

Четири ръце се вдигат. Две ръце отговарят. Пред самия крал господин полковникът не е отдавал тъй чест. Това е честта, която отделя живота от смъртта. Това е честта, която създава от смъртта — живота.

И тук победихме!

Когато след малко се обърнахме лагерът представляваше пленителна гледка: всички строени. Комендантът е там. Адютантът е там. Сигурно всички сериозни. Само един се хили, потърква ръце и не може да се нарадва на това царско зрелище, само той се смее и прерадостен отива на почивка. Денят ни благодари и пожелава „Лека нощ!“

* * *

Когато след завръщането на дивизията се видяхме с другите, разказаха ни и тоя последен епизод. Старшият на лагера заповядва веднага петима ординарци да се строят с офицерски шинели. Комендантът проверява. Вместо 240 излизат 241. В бързината вместо петима ординарци обличат се шестима!

Но в оня момент не ни е до шега. Слизаме от шосето и в лепкавата кал се снишаваме, за да изчезнем в напуснатите посеви, за да бъдем закрити и от мрака, който — хайде, по-скоро — не бърза да настъпи.

Вляво от шосето има френски и сръбски полкове. Ще се движим вдясно и ще стигнем болницата.

В тъмнината ни причаква единият ординарец. Задна, закована врата, която не се охранява, се е отковала вече за нас. Бързо влизаме. Ето лекарят, наш, български лекар, предупреден, който ни даде и продължава да ни дава пълно съдействие. Ето и Бобчев. Водят ни в едно противоаеропланно закритие, гдето са раниците ни.

Тъмно. Тихо. Всички мълчат. Всеки влиза в закритието, взема раницата си и бързо излиза. Пипам, гледам, търся — никаква раница. Подават ми свещта по-насам — нищо. Да би била игла, пак бих я видял.

Измъквам се. Какво да правя? Има само един изход.

В тъмнината едва виждам силуети.

— Стойте, чакайте!

— Шт, тихо, полека!

С неимоверни усилия ги настигам. Ужасната, едра, лепкава кал от нивите, по които вече газим, тежи, откъсва краката.

Едва тук се проверяваме — всички сме. На добър час! Сега, бързо! Безспир, напред, да се измъкнем колкото може по-бързо на по-голямо разстояние!

Митака е до мен.

— Къде ти е раницата?

— На гърба!

Бързаме. И тая бързина става още по-бърза, защото Бобчев ни разказва полугласно.

По шосето го посреща една… шт, тихо… нищо, продължавай… една продоволствена кола — същата, която посрещна и нас. Какъв досетлив, смел, достоен войник, който отива да спасява петима офицери!

Пресреща го и му казва, че току-що научил, че един грък-подофицер на италианска служба (знаехме го, защото миналите дни бе се навъртал, а бе откраднал и един бинокъл, как да не забележим тоя тип днес?) издал бягството ни. Веднага се нарежда да се приготви голяма група войници за охрана вън и вътре в болницата и както пристигаме като в клопка да ни заловят! Нямайки друг начин да ни предупреди, нашият боен другар се качва в колата, като предварителной нахвърля хляб, за да не възбуди подозрение, ако бъде спрян, и лети! Далеч от болницата спира линейката и Бобчев (какъв великолепен план, който предвиждаше офицер да придружава раниците) съобразява, решава и изпълнява. Веднага вдясно, за да не срещне коменданта, веднага вдясно, за да не се натъкне на часовите! Браво на Бобчев!

По ужасен, дори не и междуселски път той пристига съвсем отдалеч, отзад болницата, оградена с телена мрежа и без да се натъкне на нито един часовой — и това е изкуство, — се вмъква. Лекарят, санитарите напълно на разположение. На същия лекар предадохме открития лист, който трябваше да се предаде на Методия.

Утре е Димитровден. Тая нощ сърбите, чиито лагери бяха тъй близо до болницата, които имаха и постове напред, които бяха избили в полите на планината избягалите от войнишкия пленнически лагер наши войници, тая нощ сърбите ще празнуват! И на това разчитахме.

Нощта е тиха. Отникъде никакъв огън, светлина. А кал, кал… чудесна кал, както казваше старшията Георги. Просто ужас. Краката ни се измориха в първите километри. А като нагазихме в мочур ли беше, разляна река ли беше, пороища от поройните дъждове ли беше — просто непоносимо. Мокро, тежко, неизгазимо.

Всред тоя неизразимо тежък път се спираме да отдъхнем. Гледаме се и се познаваме по лице. Всичко вече се очертава.

— Къде ти е раницата? — питат другарите.

Тук изпитах същото чувство, което ме посети в момента, в който открих, че раницата ми липсва, а същевременно, съветвайки се със себе си, че трябва да вървя. Попипах револвера, стои на колана. Пълен е. В джоба още — всичко четиридесет и седем патрона. В представата ми те заместиха четиридесет и седем хляба.

Наближаваме местата, гдето по сведения бяха избити нашите войници. Силуетът на планината се очертава, посоката ни е правилна. И тук разчитаме на днешните гуляи за утрешния ден.

Нивите се свършиха. Калта се свърши. Вече пълзим по балкана. Тоя балкан, на който станаха едни от най-големите, най-кръвопролитни боеве. Каймак Чалан, 2100 метра над морското равнище. Вече сме на върха. На самия, истинския връх. Няма никакво съмнение. Ето издигнатия от сърбите паметник мавзолей. Поизясни се, а сме и на високо, при това снегът е покрил всичко.

Всичко се вижда ясно. Всички сме въоръжени. Всички вкуп. А нито един не се решава да отвори вратата на мавзолея. Чувство като това, което войниците изпитаха при гробищата на Скорцарул Вехи.

До паметника има голяма и дълга дървена постройка. В нея — маси, столове. Тук се е празнувало Изсъхналите гирлянди още висят. Има и тенекиени печки.

С ножовете си правим трески и за да се сгреем, запалваме една печка. И да се съвземем от убийствения всред ужасната кал път — тридесет и пет километра, — сядаме да починем.

Димитровден, рано сутрин, първите, малките часове. Едва осми ноември. А такъв сняг и студ! Излизаме, вземаме чист сняг и в канчета си сваряваме чай. Ей че мирише водата! И уморени, насядали край печката, която, натъпкана добре с дъски, пращи, без охрана заспиваме.

Нещо ми припари, скачам! Единият ми крак опрял до печката и тя разгорещена почва да гори, докато усетя.

Тоя ботуш, по-добре само гьонът, защото по-късно ще разкажа цялата история на ботушите си, ми остана задълго спомен с изгоряла дупка — спомен от Каймак Чалан.

Събуждам другарите си. Закусваме и тук вкусвам сладостта на хляба.

Спускаме се от Каймак Чалан. Снегът ни помага в осветлението, трябва да бързаме да се изтеглим от това място. Студено.

От тук нататък почва истинското ни жално страдание по тая страдалческа земя, по която тъй много са страдали цели три години страдалците.

Минаваме по самите окопи, телени мрежи, землянки, закрития, бетони. Бараки, постройки и други приспособления на едни или други прехрани. Движим се по позицията и минаваме Добро поле, Мъгленско, Яребична, Нънте, Хума, Конско и все продължаваме, и продължаваме.

Видяхме и преживяхме и трагедия, и драма, и комедия. Със собствените си очи можахме да видим укрепени и полуукрепени позиции, широки и тесни телени мрежи, копане и лежане. Ако бях дивизионен… ординарец, можеше да не мине, но все щях да кажа… ординарската си дума. Нямаше ли контрол за тия, които не контролираха? Нямаше ли камшик, бич? Нямаше ли някой да почне поне с думи да бичува?

Така се движим, използувайки пътеки, неулегнали пътища, избягваме шосетата, хората, пътуваме обикновено нощем. Но тръгваме още по светло и можем много да видим. Продължаваме с часове от ранния ден, докато замръкнем нейде, за да намерим сън. Понякога решаваме и пътуваме и през деня, а краката ни се клатят. Но винаги спим без охрана. Тъй сме уморени, изтощени от тия кестерме пътища, че ако поставим едного на пост, нему самия трябва да поставим часовой. После часовой на часовоя. Я по-добре всички да спим! Кой ни пази? Един Бог знае. Сигурно за себе си тая служба запази.

Пътуваме. Почиваме. Седим. Спим. Разбира се, на открито. Разбира се, всред сняг, дъжд, мъгла, кал, влага. Мокър от дъжд не се бои. А ние не се боим, дори и когато не сме мокри.

Почиваме и ядем. Тънкото ножче реже тънки парченца. Тънкият студ реже дебели шинели. Студ на кутийки, глад на филийки.

Да са живи необраните градини. В първата, в която попаднахме — чушки. Тъкмо за моя празен стомах! Хвърлих се и яж, бай Георги! А те лютиви, от арнаутин по-арнаутски. Къде сол. Другарите имат захар. Че като се хвърлих, както правят жадните и ожаднели коне или биволи към някоя река, езерце, или… гьол, и като залочих първата течност, която ми се мчрна! Не ме хвана никаква болест. Досега поне не се е обадила!

По-нататък намерихме гулии^[1]. Яж гулии и не се бой! Намерихме и зелки. Тия градини като че ли за нас необрани. А като навлязохме в царевицата и като си направих на бърза ръка торбичка и я напълних със сурова царевица, осигурих си за цели шест дни прехраната. Подслаждан с най-естетични филийки, шест дни съм гризал сурова царевица. Млади хора, здрави стомаси. С друго богати, откъм хляб — сиромаси.

Най-печалното бе, че от всички аз бях се снабдил с най-много продукти, които именно на път са тъй необходими на човека. И тъкмо с моята раница такова нещастие! Другарите бяха купили малко мляко, шоколад, лебервурст и захар. Въпреки това върху някоя царевица ще ми изстискат малко от кондензираната захаросана затвърдяла млечна течност. Чудно — всякакви зеленчуци по градините, а нито на едно място лук. Но нали има гулии? Или след някоя изядена гулия ще ми поднесат бучка захар. Ние другари ли сме или гулиева глава?

И тъй, като изключим хляба, който и на другарите се свърши, защото надеждата започна, другите продукти бяха в незначително количество. А дори и с пари няма откъде да си купим. Кой ни е крив, като избягваме населените места?