Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (29) (Спомени на участник)

Спасение

Една нощ, докато другарите ни чакаха край пътя, за да не образуваме голяма група, само двама влязохме в едно село и почукахме на първата порта. Кучета се разлаяха, шум се вдигна. Но станалото — станало. Чукаме на вътрешната врата. Че като вдигнаха врява! Попаднали сме на куцовласи. Не ни дадоха хляб, макар да им предложихме пари. Нещо повече, вдигат се да ни обадят. В селото имало сърби. Брей че смелчаци били това куцовласите! Трябваше да им пратим по някой куршум за спомен. Но кой ще си цапа ръцете!

Друг път пътуваме през деня и това бе за пръв път по широк друм. Настигаме група пак куцовласи, а също и куцовлахини, пък всички все със здрави крака — нито един куц влах, нито една куца влахиня, — настигаме група с натоварени коне и катъри.

Тоя път инициативата бе наша. Денем, светло, петима. Коланите ни върху мушамите. Коланите не е важно: важни са кобурите. Тия кобури не са грамотни, не пращат писма, при това са и глухи, и неми. Само не са слепи — всичко виждат. Та въпросът бе, че като наближихме, нашите любезни спътници съвсем не се уплашиха от нас — голяма работа, пет души бягат! Но на едного от нас нещо коланът взе да пристяга. Удивително, от солидарност (нали сме една дивизия, един полк, една дружина) и другите колани се почувствуваха нещо пристегнати, та рекохме да ги поотпуснем. Тия няколко поотпускания привлякоха непривлеченото дотогава внимание на невнимателните куцовласи и като се отпуснаха и те — погачи, сирене, кашкавал, нарове, — все едно че бяхме влезли-излезли от някоя пекарна, и после — от магазин с колониални стоки на едро и дребно.

Приехме с благодарност тъй ценните хранителни припаси и, разбира се, извадихме да платим. Отказаха. Настояхме. Пак отказаха. Едно само помолиха и настояха — или ние напред, или те напред. Да не ни видят заедно. Дружини и полкове са минали, постоянно минават най-разнообразни униформени — единични или групови. И не само минават, по селата се застояват.

Разумно. Нямаше защо да им създаваме неприятности.

Разумно. Нямаше защо да си създаваме неприятности.

И хванахме гората!

Какъв хубав израз! Така се изразяват нашите славни хайдути от славното време на идеалистите, които имаха за идеал: както аз тук в гората съм свободен, тъй и вие, мои поробени братя, бъдете свободни и по градовете и селата, и по нивята и полята. Да бъде Свобода!

Когато излязохме на защитено разстояние, хванахме хляба, сиренето, кашкавала и наровете и за да не ни тежат но пътя, унищожихме ги без остатък.

Но срещите ни не бяха винаги тъй невинни. Веднъж се натъкнахме на няколко овчари. И още в първия миг основателно подозрение ни обхвана. Докато ги разпитвахме за пътя, а също кой и кога е минавал, един, когото дотогава не бяхме видели, се метна на кон и… Веднага кобурите… веднага овчарите нададоха такива оглушителни викове, че го спряха. После по наше нареждане го доведоха. Съвсем наблизо имаше село. Тая работа не бе чиста. И той куцовлах, и те куцовласи. Изглежда, че всички куцовласи в Македония бяха се събрали, за да ни се явят по пътя. Не бе ли ясно, че само те съчувствуваха, че само те се чувствуваха?…

Веднага подкарваме всички с нас. Въпреки недоволството им, най-вече на оня с коня, всички вървят, върви и той. Как няма да върви! Кобурите… Когато се отдалечихме на около два километра, едва тогава ги пуснахме. Хайде сега, връщайте се и… все едно че не сме се виждали, ходете бавно, а конят още по-бавно, защото иначе няма да видите, когато кобурите ще ви видят! Разбрано? — Разбрано! — Лек ви път и добра ви пръст!…

От разните неприязнени здрави и куци власи, на които бяхме се натъкнали, тия няколко бяха най-раздразнени. Кой знае каква кариера бе си гласял оня, с коня! Кой знае колко и какви е имало в селото, отстоящо само на неколкостотин метра от нас, щом в кухата му овчарска глава е могла да се роди такава мисъл.

Но срещите ни не се ограничиха само с местно, балканско, чуждо на народа ни население. Срещахме се и с истински, и то униформени сърби, гърци и французи.

Първата среща стана с брачата. Както вървим една сутрин — имаше мъгла, която, ако малко пречеше, много помагаше, когато бързо, почти внезапно се вдигна. Какво е това горе, на двеста метра?

Окоп, разбира се, окоп, толкова е ясно. А това? — Човек. Веднага бинокъла. Ясно — и човек, и сърбин. Докато усетим, окопът се зае. Веднага без команда: кобурите. Петте револвера се изваждат. Няма къде нито да се скрием, нито да се подслоним. Да залегнем? Прекрасни за противника обзор и обстрел.

В такива минути само спокойствието помага, при условие че психологията не е вече помогнала. Добре, сърбите ще стрелят. Но нали и ние ще стреляме? Те ще убият, но нали и ние може да убием? Войната за мен се свърши, си мисли този, който ги командува. Стават грешки. Я моего Пера, я ниегова Джура. Що ми трябва от мечка ремик!

И става най-неочакваното. Обърнали надясно, в колона по един вървим успоредно на окопа им с вдигнати револвери. Ако желаете, стреляйте! Ние няма да почнем. Почнете вие. А те не почват. И така се свърши. На сто-сто и петдесет крачки влязохме в една горичка и от нея надолу гора, голяма, чудесна гора! По пътеката надолу право и бързо през гората, хайде още малко през гората, а гората не се свършва — към широко поле, което се откри пред нас.

Във всеки случай този сръбски офицер или подофицер, който командуваше предварително още „Предпазител“, е първият пехотен пионер на сръбско-българското сближаване. Ако си жив, брате, ела да се видим. Сближаването става не чрез разни прости и сложни кръчмари, а чрез хора като нас — веригари. Дай с нашата обща верига да вържем ръцете и краката на нашите и на вашите кръчмари, за да не стане нужда някой ден да ни продават от своите общи и за нас, и за вас спиртологии. Пък доколкото мога да предполагам, и ти като мен не пиеш. Ха, тъй де, то добре стана, дето се казва!

Втората ни среща стана с гърци. Движейки се по тясна пътека, в гъста гора, точно на един завой, край огън — десетина. Ние ги видяхме. Те ни видяха. И тук психологията се приложи. Но имаше и нещо друго. Срещу един изстрел от пушката — осем изстрела от револвера. На десет — четиридесет. Калимера, калиспера!

Леко се покатерихме из гората, гдето изчезнахме. А птичета зачуруликали, Да не ти се насити душата!

Най-после се сетих, че имаме душа. Досега имахме и крака, но не ни останаха. А кобурите ни останаха и патроните не се свършиха.

Мъкнем си душата в краката, краката на раменете и тъй по-леко понасяме. Душата ми загоря за французи. Ето ти и французи.

Цял ден спахме край една вадичка, в поле, между дървета. Спахме и се наспахме. Станахме и загризахме царевицата. А по пътеката срещу нас един френски войник, с пушка, разбира се. Видя ни. Бе французин, но постъпи като англичанин. Върви спокойно и не гледа, като че началството още не му е изкомандувало нито глави наляво, нито глави надясно.

Минава покрай самите нас, а ние като да сме мухи. Браво бе, англичанин, екскюз ми — пардон, мон сержан! Но ако той изчезна, ние офейкахме!

На едно място правим четвърта униформена среща. Но с каква радост я правим и с каква радост се срещаме. Срещаме избягали като нас другари.

Новаков, Димитров, Будевски, Занков и Вл. Куртев, възползувани (не казвам окуражени, макар че за това се иска истински кураж), избягват в тъмнината само няколко часа след нас. Един от полка ни пее гласовито край часовоя, до самата река и когато оня опиянен и в захлас слуша как на самия пост „родна реч слухът ми гали“, в тая съща реч се вмъква и едно „хайдее!“ И залегнали, нашите нацапват реката. Ето ги сега пред нас.

Тая среща, когато едните почиват и другите ги настигат, ни бе още по-радостна, защото нашите пристигнали другари са се настигнали по пътя с наши, от нашия полк, подофицери и войници, благополучно избягали от своя лагер, през телената мрежа, покрай часовите, макар също да знаят, че могат да бъдат заловени и най-жестоко наказани като няколкото, които преди тях, преди нас избягали, бяха заловени, като няколкото, които бяха избити в подножието на Каймак Чалан. Войната се свърши, а и подофицери, и войници без никакво оръжие, без никаква храна, без никакви пари предприемат бягство! Вие заслужавате най-голяма награда. Но вие я вече получихте: бяхте и оставате в първа дивизия!

Нашата група стана голяма. Движениетой е затруднително. Особено сега, когато вече наближаваме Вардара. Добра среща! Добро виждане!

Към нашата група се присъединява един подофицер с образование и от София, и от моя набор — Асен Ягодин. От нашата дружина е, строевак, кавалер на два ордена за Храброст. Познаваме се.

— Добре, Асене, заповядай!

Шестимата поемаме. Пристигаме.

Тук за няколко часа се изнизват едни от най-романтичните и най-трагични минути на живота ми.

До самата река е село Смоквица. Край него се сгушваме на закрито и решаваме. Трябва да се потърси човек, за да ни прекара с лодка или поне да ни се посочи брод. Кой ще иде?

— Хайде, върви ти — казват другарите. Ставам.

— Чакайте, и аз ще дойда!

Става Ягодин, става и кривакът му. Това е всичкото му оръжие. Откачам ножа си, с него ще се чувствува по-сигурен.

Влизаме в селото. Ти, читателю, не се поддавай, не излизай с половин глава напред, не ставай без време любознателен, защото в селото е настанен цял френски конен полк. Той може да надтича и мене, и тебе, и не с половин, а с цяла конска глава!

Надникнахме. Тук десет-петнадесет коня вързани, там петнадесет-двадесет коня неотвързани. На първото място, в двора или под заслон, но пак на открито, десет-петнадесет французи легнали, там петнадесет-двадесет французи блажено се изтегнали. Полека, какво е това? — Часовой!

На всеки три-четири къщи — часовой. Ние го виждаме. Добре че той не ни вижда. Тъй, от къща на къща, не със смелост, не с безстрашие, а с безумие и за нас, и за другарите си вървим ние. Задачата ни е да намерим човек за реката. Задачата трябва да се изпълни. Отдавна е минала полунощ. Утрото трябва да ни завари на отвъдния бряг. Ако това мислят другарите ни, толкова повече го мислим ние. Защото те предполагат, нещо повече, уверени са, че селото е с население и все пак далеч, по-далеч от селото, а ние виждаме, че селото е пълно с войска!

Продължаваме безумни и наистина светъл лъч ни води. Никъде никой не ни вижда. Нито човек, нито куче. Нямат ли кучета? Защо пък да имат? В селото няма ли кучета? Може ли село без кучета?! Но никъде, никъде никакъв лай. Дори и родолюбивите кучета от това родолюбиво село ни съдействуват. Браво, български кучета, вие сте вече хора, защото показахте човешка душа, когато през и след войната мнозина, наречени хора, се показаха по-лоши и от най-лошите, по-зли и от най-злите кучета!

Обиколихме множество къщи, минахме през толкова улици! Но освен кучетата, които са се скрили, съдействува ни и луната, която е изгряла, за да ни осветлява пътя. Пълнолуние. Сухо. Не е студено. Напротив — приятно. Прекрасна есенна нощ. Очарователна, романтична. Обиколката ни е вече към края. Никъде не се мярна селянин. Всички са по домовете си, спят. А във всички дворове войници. Как да влезем в стаята, без да се уплаши било той, било жената, било децата? И както сме влезли невидимо двамата, да излезем още по-невидимо тримата?

Ако не намерихме водач, няма ли поне нещо за ядене? Всички, както са яли, тъй са наслагали под главите си кобурите и торбичките. Една ми се видя май малко по-открая. Докато Асен гледа с двете си очи по четирите страни на света, аз доиздръпвам торбичката. Толкова сме гладни и тъй свикнахме сред тия заспали дворове, пълни със заспали войници и заспали коне, че отваряме торбичката още там — шест царевици и в копринена кърпичка парче сирене.

Връщаме се при другарите си, силно обезпокоени от голямата ни забава.

Тръгваме омърлушени и на двадесет крачки от реката прилягаме край шубраците. Чакаме. Чакаме провидението, само то може да ни спаси.

На това чудно лунно осветление виждаме силуети… няколко, още няколко. Принизяваме се още повече зад шубраците, а сенките идат, идат и то към нас. Лек говор, формата — наши. Наши другари — я избягалите подофицери. Че като скочихме, че като се стреснаха пък те! Станахме квит.

И те се настаняват по близките шубраци и чакат. Какво?

Когато се запитвам днес какво собствено чакахме, оставам учуден и от наивността, и от надеждата, и от куража ни! Кого чакахме когато нямаше никого! Какво чакахме, когато имаше цял полк!

От другарите си подофицери научихме, че намерили от другата страна на селото мост, широк, удобен, но с буден часовой и събуден пост.

От нас другарите научиха, че и да биха се решили по някой начин да очистят и часовоя, и поста, конният полк от селото тях щеше да очисти.

Обхванати сме от безизходна нервност. Гледаме часовниците — наближава три. Коя дата сме? Тринадесети. Това пусто число! Днес ли намери да дойде по реда си, тъкмо когато имаме тъй голяма нужда и от помощ, и от сполука?

Всред тая тежка напрегнатост чуваме оглушителен писък и отгоре съвсем близо до нас боси крака цапат вече вадата край реката. Пляскат краката, пискат устата и право към нас, които сме в шубраците, само на двадесет крачки от реката.

Млад селянин тича, гонен с камшици от двама френски войници. Точно пред нас — пляс, пляс и нагазва Вардара. Ето го до половината, а войниците се връщат, още малко… и той изчезва, и войниците изчезват.

Като хипнотизирани вдигаме се и… право след него! На самия бряг хвърляме раници, дрехи, оръжие — всичко. Правим вързопи, вземаме ги в лявата си ръка и право по посочения от провидението брод.

Но моите ботуши не щат да се събуят. Дърпам с ръка, натискам с крак, не щат. Свалям мушамата, шинела, куртката и отново залавям ботушите — не щат. Невъзможно. А един зад друг другарите изчезват. Гледам, до мен само Митков и Ягодин. Митака, славният другар! Завършилият в Женева право и пение поручик Крум Митаков хваща ботушите, не щат. Ягодин ме залавя здраво под мишниците, Митака с единия си крак натиска единия мой и дърпа здраво ботуша на другия — добре че и крака не измъкна. Хайде сега — другия ботуш. Станах вир-вода. А от другарите — нито следа. Всички са вече на отвъдния бряг. Там ни чакат… Спокойно правим три вързопа, нареждаме се и нагазваме.

С лявата си ръка държа високо дрехите, с дясната тоягата и нагазвам, ето стъпвам на брода, една, две, три крачки и краката ми са вече в реката. Под тях нищо — едва успях да извикам. Митака ми подава дългата си тояга, която успявам да хвана. Но и той попада в течението. Тогава третият и последен — Ягодин, протяга третата и последна тояга и ни спасява.

Изтегляме се отново на брега. Организираме се. Пак в същия ред, но прилепени един зад друг. А първият — една стъпка с крака и отново шарене с тоягата. Стъпих вече здраво на здравия брод. Сега — усилена крачка. Водата покрива раменете. Добре че никой, дори Ягодин, който е малко по-нисък, не е нисък — не би могъл да мине. А чувствуваме, че тежките ни багажи са натопили водата, натопили и вече още повече тежат! А Вардарът е широк!

Няма ли някой отнякъде да запее: „Как ще да мина реката Вардар!“ Ела да видиш, щом си толко мераклия!

При това е ноемврий. Три часа сутринта. А ние съвършено голи, едничкото ни облекло — както преди година и половина — е фуражката. А тя топли, та цели ручеи текат!

Слава Богу, минахме. Гледаме. Не виждаме. Нито следа от другарите. Но оглеждайки се внимателно, забелязваме, че нещо насреща… да, наистина нещо насреща блести, блести и както сме още под вардарско настроение, вървим и наистина така излиза — втори Вардар. За наш късмет тук реката се двои. Значи, още един път. Газим. Минаваме. Вече сме на брега, на истинския бряг. Свърши се.

Бързо вързопите! А дрехите измокрени. Търся чорапите… изпаднали. Мъча се да обуя ботушите на бос крак — невъзможно.

— Дай ножа, Асене!

И прас, прас — и двата ботуша станаха на турски емении^[1]. На бос, мокър крак обувам мокрите модерни полупантофи. Хайде сега трите мокри ризи върху трите мокри тела. И върху мокрото и останалото мокро.

Презрамките ми… какво значи в бързината, несъзнателно да ги откача и отзад… останали на отвъдния бряг. Коланът с револвера не върши работа, широк е. Просто да се отчаяш. Тръгваме.

Едва изминали няколко минути, и чуваме звънци. Отново звънци — стадо. И един безкрайно любезен говедар, който с гордост ни заяви, че е български войник и че едва преди няколко дни се е уволнил, ни сочи и говори.

— Ей сега минаха други като вас. И на тях посочих. Виждате ли оная звездичка? Право по нея. Ни наляво, ни надясно. Звездичката ще ви изведе на Костурино. Мръднете ли — загинахте. Тук са на лагер три гръцки дивизии. Ето, ще вземете тоя овраг и — по него. Той ще се свърши, звездичката ще остане!

Нямаме думи да благодарим на бойния си другар. Стискаме му ръката, и — по оврага!

А луната залязва, а вятърът заиграва, а студът залудява.

Мокрите дрехи се лепят на мокрите тела, които леденият вятър ледени. Готова пневмония.

Уморени, изтощени, гладни, мокри, измръзнали вървим, вървим. Спрем за малко, защото… панталоните ми трябва да се държат. Правени по-нашироко — нали има презрамки, — сега ръката се уморява, а мокрият шинел и мократа мушама създават и без това непоносим товар. А нали бях болен? Нали не бях оздравял?

Но трима сме. Колкото по-малко са хората в такъв момент, толкова по-добре. Моите другари се показаха другари. Все едно че някому от тях бе се случило подобно двойно-тройно нещастие.

Разсъмва се. Звездичката, нашата славна пътеводна звезда изчезна, но Костурино се появява. За това село бяха се водили боеве. Пусто е. Минаваме го и над него, в балкана спираме. Каква умора! Какво изтощение! От Вардара дотук сме направили цели двадесет километра! Добиче не би издържало!

Събираме съчки, вейки, клони и какво щастие, не целият кибрит е овлажнял. Едновременно печем царевица и сушим край огъня ризите и куртките си. А сами се пляскаме, правим си масажи, преборваме се, за да се стоплим. Колко хубаво слънце грейнало! Не ни сгрява, но ни оживява.

В краката ни, напълно ясно за просто око — парад. Трите гръцки дивизии парадират. Ясно се отделят дружините, полковете. Тук, пред нас тримата, парадират три дивизии. По една дивизия на човек — благодарим за честта. Изпарадирахте ли се вече? (Внимание, словослагателю! Да не ми сбъркаш някоя буква в тая дума, че дорде съм жив, не моа са опраа!)

Айде, парадирайте и се изпарадирайте, та се прибирайте, че от вас не можем да си турим ризите!

Седим, а в това време към нас се задава един гръцки войник с брадва. Само преместихме револверите, които бяха извадени, за всеки случай преместихме ги от дясно на ляво, отгдето бе се задал гъркът. Той видя жеста и сам направи жест, прави се, че не ни вижда. И той иска да мине за англичанин! Отмина и малко настрана зацепи едно дърво, пък го остави. И ние се облякохме преждевременно, оставихме огъня и заминахме.

Хапнали малко от шестте „пленени“ царевици, движим се бодро макар от два дни и една нощ да не сме мигнали нито минута. А за яденето през това време — да не говорим. За ядене не се говори, когато се яде. Как може да се говори, когато не се яде!

Най-после! Ето старата граница! Следите, караулката, още няколко крачки и вече сме в България! Урааа!

Слизаме по шосето към първото, съвсем на границата, село и тримата пеем. Това краката, това емените — и те пеят. Ревем, та и кучетата да ни чуят. Хайде, лайте, посрещнете ни! Шарко, какво си се зазяпал, не си ли виждал бос офицерин? Голяма работа! Хайде, следвай Мурджа! Лай! Тъй де! Браво! Благодарим!

Спираме първите двама и ги питаме къде е кръчмата, кафенето. И те ни водят, но… нито в кръчма, нито в кафене.

— Какво е това — питаме, — каква, чия е тая къща?

— Вие не сте за кафенето, вие сте за кметската къща.

На отворената врата ни посреща стар турчин и ни кани най-гостоприемно. „Добре дошли, добре дошли.“ И не само ни кани, но и говори на български.

Влизаме и — веднага край огъня. А турчинът и домашните му носят хляб, яйца, сирене, кашкавал, сушени сливи.

Хляб! Хляб! И се нахвърляме върху хляба, черния, селски хляб. Благодарим сърдечно, а той, старецът, само: „Вие сте мои гости. Аз съм кмет, значи представител на българската държава (какви думи), добре дошли, добре дошли, хапнете си, починете си.“

Хапнахме си и неотпочинали, докато е още светло, продължаваме.

Но времето се променя. Отново завалява. И вали, вали. Шосето се разкалва. И болезненото състояние, в което напуснах болницата, което през цялото време на пътуването се проявяваше и едва удържаше, сега се прояви напълно. Ако по-рано на няколко пъти капнах и пак тръгвах, сега вече не можех да ходя. Митака само ми каза: „Не бързай, и един километър да направим на час, пак не е малко.“ Ягодин запазва същото другарско търпение. Въпросът е да се домъкнем до някое село.

Късно през нощта пристигаме и за пръв път от шест дни и седем нощи непрекъснат ход пеша — двеста и тридесет километра, при невъзможни, от нас откривани пътища — и непрекъснато спане и неспане на открито, спим на закрито…

Сместваме се всички: ние, бащата, майката и трите деца, от които едното — момиче за женене. Осем души от двата пола в една стая.

На сутринта пием горещо, не е шега, горещо мляко, хапваме здраво здрав хляб и поглеждаме през прозореца — какъв сняг паднал през нощта! Спазарявам едно магаре, мятам се и господарят му с нас, хайде на път! След няколко километра сме в Струмица.

Там заварваме няколко познати, все софиянци, на разни служби в града. Ядем вече градски. Вмъкваме се в малка гостилница. „Дай, дай!“ Всеки от нас изяде по седем порции. Бихме изяли още по една, но… изядохме цялата гостилница! После отидохме за банички. Добре че бяхме похапнали, защото иначе щяхме да изядем и баничарницата!… Спим на креват. А той мек, та не можем да заспим. И с едва останалите пари си купувам чорапи и презрамки.

На другата сутрин пристигнаха нашите другари, с които бяхме тръгнали, които бяха минали Вардара преди нас. Заблудили се. Закъсняха цяло денонощие. Малко наказание. И друго още по-малко. Като минали реката, облекли се и продължават. Ето ръкава, втори път се събличат и после — втори път се обличат. В злополуката си ние излязохме по-честити.

Продължихме с теснолинейката от гара Генерал Златарев до Радомир.

Там ни качиха в отворени конски вагони и всред небивал студ, пътувайки цял ден, Радомир-София цял ден, най-после пристигнахме.

На другия ден отидох в полка да се уволня и — до университета. После, върнал се, седнах да чета. Дотук всичко бе известно. От сега нататък всичко ми ставаше неизвестно. Пред мен се възправи безстрастният и неумолим живот.

Какво ли ми готвеше?