Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (16) (Спомени на участник)

На юг!

През април 1917 нашата дивизия замина за Битолския фронт. На полка бе даден участък от вечната Черна до починалия Караман. Смяната стана на 1 май вечерта.

Всичко ни е ново. И местността, и позицията, и условията, и животът, и самото време.

Първото ни престояване там е за кратко. Още с пристигането си трета дружина остана временно до 25 полк. А нашата и втора бяха пратени в Завоя на Черна. Но след няколко седмици и трите се събрахме и взехме позицията на 12-и полк за постоянно.

И преди, и след това се учим на новия живот, ставаме щурмоваци — бомби, гранати, телена мрежа. И напълно вече отговаряме на новите изисквания.

В Завоя на Черна влизаме в подчинение на 302 германска дивизия от 61 корпус. Разбира се, само щабовете бяха германски. Пехотните им части се състояха само от една егерска дружина. Артилерията им обаче бе наистина чувствителна и най-разнокалибрена. Имаха и минохвъргачки, и огнехвъргачки.

Неизгладимо впечатление ми направи приемането ни от началника на дивизията генерал Фон Цигезар.

Сутринта бе приета втора дружина. За нашата бе определен 5 часът след пладне.

Строени сме. Потегнати. Великолепно стегнати. На войниците се казва кой и защо ще ни приема. Да не се засрамим. Напълно да се отсрамим.

Командирът на полка ни поздравлява, също говори.

В далечината се вижда малка група. Часовникът показва четири часа, петдесет и пет минути. Твоят колко е? — Пет без пет!

Групата наближава. Само трима. Генералът, преводачът, ординарецът.

Часовникът показва четири часа, петдесет и девет минути и тридесет секунди!

— Мирно! За среща, за почест! Глави наляво! Всички сме мирно и с глави наляво. Но какво става? Къде е генералът?

Генералът си знае работата. Щом командува 302 дивизия, значи има още 301 генерали, които като него си знаят работата. А колко има след него и като него — не зная.

Генерал Фон Цигезар обхожда дружината и се явява от десния ни фланг. А заедно с него очите на колко от войниците също обхождат!

— Здравейте, юнаци!

— Здраве желаем, господин генерал!

Първата бележка, която началникът на 302 дивизия ни направи, бе, че в дружината не се чувствува надлежната стегнатост. (Ако бяха ни учили, ако бяхме ги учили, сега нямаше да ни учат!)

Но с това не се свърши. Първа рота ще постави маските си. Втора ще покаже движение на самостоятелна рота към даден обект. Трета — сгъстен строй. Четвърта — движение на ротата под артилерийски огън. Първа картечна — бързо разтоварване и откриване на огън, както и настъпление с картечниците.

И всичко това едновременно! Пет роти — пет упражнения! Кого да гледам — себе си ли, войниците ли, ротата ли, ротите ли, генерала ли?

Какъв късмет имам! В рота съм, която в тоя миг има най-благодарни моменти за наблюдение. Ротният командува и ни обръща ту на една, ту на друга страна. Виждам и ротите, и генерала! Какъв генерал! Ту туря монокъла си, ту го сваля. Обръща се ту към една, ту към друга рота, и то с такава пъргавина, като че ли е пред лост, паралелка. На самия лост, на самата паралелка!

Обръща се към преводача и му говори, а повиква полковия, дружинния, вика и ги пита. Става нужда и някой от ротните да се повика. Но за това, без да го вади от строя, изтичва сам преводачът.

Всичко бързо, сръчно, енергично. Като че не ние показваме бързина, сръчност, енергия. Като че сам той ни показва себе си. Блестящо, възхитително, отлично, господин генерал!

Номерата са свършени. Номерът е свършен.

Дружината е събрана. Почва разборът.

Генерал Фон Цигезар, който ни отдели час и половина, не се задоволява да ни каже в общи думи кое не му е харесало. Сочи. Въоръжен с бележка, започва. Младши подофицер еди-кой си направи тая грешка, редник еди-кой си — това и това, оня взвод — туй и туй, и като ни зареди!

Тук по най-подчертаващ начин почувствувах: само който знае да импонира, само той знае да се налага!

След туй — хубавото, отличното. А имаше какво да ни каже, защото наистина остана възхитен от нашата дружина. С изключение на грешките, които отбеляза, изпълнението ни бе бляскаво. Най-силно впечатление му направи енергията, с която мъжествено, гранитно ротите мръднаха като че ли в щурм. Да, щурм, тъй се изрази! Сам германецът се възхити!

Значи това наистина е първа дивизия, за която бях чувал, че помела заедно с други свои и наши части и румъните, и русите, и по Добруджа, и по Румъния! Тогава за тях Завоят на Черна не е нищо! Добре дошли пред Завоя на Черна, светли и светнали герои!

* * *

Завоят на Черна! Току-що бяха се завършили големите, майските боеве, в които 54 полк се отличи. И ние, нашите две дружини, идваме да сменим тези войници, които трябва да си починат, нещо повече — да се видят. Защото французите дадоха големи жертви, но и нашите бяха убийствено разредени. Не зная дали са се почувствували поласкани, че именно части от първа дивизия взеха местата им, но ние се почувствувахме горди, че именно части от 54 полк ни отстъпиха местата си. И каква случайност: дружина от полк, командуван от полковник Тошков, смени дружина, командувана през 1915 г. от същия — тогава подполковник — Тошков!

Завоят на Черна! В живота на всеки от нас настъпва черен завой. Страшни места — позиция, подстъпи, пътища, пътеки. Страшно за тези отпред, за тези отзад.

Завоят на Черна! Противниците ни създадоха множество военни медали за героите при едни или други от най-разнообразните или най-страшните места на фронта. Къде са медалите, нарочно излените медали за тези, които видяха, които виждаха непрекъснато смъртта в Завоя на Черна? А тези, които създадоха величавата Дойранска епопея? А тези, които се понесоха хвърковато и всред грозни несгоди и величествени подвизи сметоха всичко на Север?

Три малки медала. Три големи спомена.

Три велики примера. Три чудеса на Българската Военна Слава!

Или… всяко чудо за три дни! Артилерията стреля денем и нощем. Стреля най-безразборно, най-неуморно, най-разгулно. Не се задоволява с позицията — там има само наблюдатели. Стреля по закритията. Галериите. Стреля назад, в тила ни. Огнени урагани ни смущават нощем при движението. Бризантни, шрапнели, гаубични, тежки. Нали сме „за кратко“? Да не ни скършат хатъра, че не сме видели и чули всичко!

И всеки ден само от артилерията даваме жертви. Няма бой, кой казва, че има? Няма никакви боеве. Никакви сражения. Има само жертви.

Всеки ден няколко убити. Всеки ден няколко ранени. Почти винаги осем-десет-дванадесет. Ако искаме да кажем за някого, че загина, как ще се изразим? Геройски? Не се води никакъв бой! Какъв героизъм е показал?

Боят е миг от войната. Да не си в тила, е вече патриотизъм. Да си на фронта, е вече стоицизъм. Да си в Завоя на Черна, е вече героизъм. Тук пада убит едва-що преведеният от тила в полка ни поручик Михаил Харизанов, адвокат в София. Пада убит, както пише първото писмо до годеницата си в София. Писмото е недовършено, както животът му.

Писмото е недовършено като писмото, което в Добруджа, в самия бой, залегнал, офицерският кандидат Иван Вардев, архитект в София, пише до годеницата си, архитектка в Карлсруе. Предчувствува и пише, пише и се прощава. Мушва писмото и полетява.

Пишейки на годениците си, и двамата се пожертвуваха за Родината. Родината стана вечната им годеница.

Убитите французи са още пред телените си мрежи. Патрулите ни всяка нощ намират още и още неприбрани, непогребани. Не е ли и някой от тях надвесен над писмо до годеницата си? В тоя час те всички имат годеница. Земята ги прибира в сладостните си прегръдки тъй, както само годеница знае да прегръща.

В Завоя на Черна прекарахме черни дни и бели нощи. Бели нощи. Белите ракети осветляват непрестанно. И като почнаха червените… При първия още червен сигнал за помощ засвяткаха оръдията, батареите. Зад нас — 17 батареи, 70 оръдия! Светло. Можеш вече да почнеш писмото си до годеницата!

* * *

Смениха ни. От единия край — на другия. През цялото Битолско поле. От ляво на 1050 — чак зад 1248, гдето заставаме дивизионна поддръжка. Тоя дълъг път правим пеша, да не е с някой Линкълн или Ролс Ройс!

Но да имах и двата, бих ги пожертвувал. Нали и ти, Иване, се отказваш, предпочиташ да поемеш пеша. И не само да поемеш пеша, но и да поемеш въздух, защото тия черни дни и още по-черни бели нощи ни почерниха душите, щом почерниха толкова домове и толкова семейства.

Хубаво нещо е да ходиш пеша… Но по-добре да не бяхме тръгвали. Защото… попаднахме от трън на глог. Кой да знае, да бяхме си седели в Завоя — на Черна или на Живота.

Драгаринският дол е известен на цялата дивизия. Коя дружина не е била там дивизионна поддръжка!

Драгаринският дол край село Драгарина. Колко хубаво и звучно „италианско“ име! А друго? Секирани. А трето? Беранци — съвсем италиански! Хайде сега френски! От Беранци — Беранс, там бяха замъците ни — Шато д’Беранс! Ами немски? — Лизолай! Почти Лорелай!

Стига си се закачал с тия имена! Каква е тая Драгарина! Съвсем не ми е драга твоята Рина!

Тоя пусти Драгарински дол, в който толкова страдахме. Юний. Обзавеждаме се. Нямаме още туй, което с материалите отпосле, със здравите си мишци с течение на времето създадохме.

А французите шибат! И ние по дола — ту надолу, ту нагоре! Нали е дол, хайде сега нанадол!

Светна ни, когато заехме „старата“ си позиция. Старата метла мете по-добре. При това, като си у дома си, господар си. Копаеш, плетеш, дълбаеш, въобще правиш и за после мислиш. А тия люшкания на изток и на запад! От червената пръскачка край 1050 — по посока към Червената стена! Благодарим.

Добре сме. Укрепяваме си позицията здраво, с радост и любов, редим си къщата и един ден ще каним, но не сега, рано е още. Макар че и по-късно, когато всичко бе вече готово, имайки на няколко пъти гости, които бяха принудени от обстоятелствата да нощуват, без, естествено, да мигнат, на другия ден с най-голяма сериозност изявиха не само желание, но и настойчиво искане да бъдат наградени с ордена за Храброст!

Ако за всеки отделен случай, за всяка нощ на позицията бихме получавали ордени, къде щяхме да ги закачаме? Не си ли даваха сметка? Нали щеше да стане нужда да искаме назаем и от техните дрехи? Как щяха да ходят без дрехи? Ей че съм прост! Ами забравих ли наборната комисия? Ами че нали някои от тях имаха нужда само от палта!…

И тъй, почнахме живота си на позицията. Тъй обикновен вече за нас, тъй необикновен за необикновените, които по кафенетата в София не можеха да се начудят как е възможно първа дивизия да е само на пет километра (някъде много по-близо) от Битоля и още да не може да я превземе. Мълчи, че като дигна дъската!

Тук, на тая позиция, оставаме почти година и пет месеца. Петстотин дни!

Как прекарахме тия „еднообразни“, тия тъй „скучни“ дни?

Но преди всичко малко радост.

След производството още в Румъния на майор Димитър Петров (23 випуск) и на поручик Петър Мутафчиев (завършил Школата преди Балканската война и участвувал в нея) тая година донесе производство на всички.

Командирът стана полковник „за изслужено време и на ваканция“. Този бляскав офицер, този незаменим началник, този удивителен храбрец трябваше да чака времето и ваканцията. Той, който не знаеше що е ваканция…

Нашата, Софийската, и Скопската школа — двадесет и осем души в началото на март бяхме произведени подпоручици. В това число влизаха и пристигналите от първа бригада Никола Дойчинов, Методи Василев, Иван Богданов и Тодор Създанов, както и причакалите ни в София съшколници, обучавали 41 набор, Борис Николов, Георги Василев, Никола Коцев, Диню Харбов, Апостол Апостолов и Атанас Кацаров.

Нашето производство повлече и други. След три месеца — в края на май — ново голямо: в поручици бяха произведени завършилите Школата през 1914 — Страшимир Димитров, Крум Митаков, Панайот Колев, Лазар Петров, Крум Паспалев, Асен Агопов, Неделчо Бенчев, Хаик Хайребедиян.

След други шест месеца — в началото на декември — също в поручици, завършилите Школата през 1915 — Никола Арнаудов, Борис Гъргоров, Дечо Чалъков, Тодор Тодоров, Владимир Георгов, Маню Начев, Съби Дундов.

Заедно или междинно и другарите ни — в капитани — Цветан Стоянов, Никола Халачев, Младен Игнатов, Хаим Аструк.

В поручици — преди всички други — Никола Недялков, Христо Хвърлев.

В подпоручик — Стефан Дончев.

Ето и производството по випуски макар също на разни дати и не випуск след випуск.

21-ви. В подполковник — Спиро Михайлов.

25-ти. В майор — Иван Дипчев.

31-ви. В капитани — Ангел Николаев, Тодор Тенев, Радомир Стефанов.

32-ри. В капитани — Ерусалим Василев, Димитър Тропчиев.

33-ти. В капитани — Петър Колев, Димитър Иванов, Григор Писарев.

35-ти. В поручици — Панайот Антонов, Христо Новаков.

36-ти. В поручици — Кирил Грашев, малко по-късно — Иван Иванов.

Всички тия повишения се налагаха. Идваха нови хора и те трябваше да вървят напред.

В София ни бе дочакал 38 випуск — офицерските кандидати Борис Бобчев, Атанас Атанасов, Борис Попов, Иван Пожаревски, Крум Куртев, които в началото на август бяха произведени в подпоручици.

В края на април пристигнаха офицерските кандидати от 41 набор — Иван Трифонов, Никола Николов, Христо Бърков, Янко Антонов, Йото Денков, Георги Петров, Сава Дойнов, Васил Пейчинов, Иван Жеков, които в началото на ноември бяха също произведени в подпоручици.

След тях пристигнаха офицерските кандидати от 42 набор — Христо Лютов, Георги Йотов, Кирил Иванов, които в края на май 1918 бяха също произведени в подпоручици.

В началото на май 1918 г. пристигна единствен от 39 випуск офицерският кандидат Никола Чалъков и тези от последната школа — Константин Бойчев, Владимир Куртев, Григор Цеков, Михаил Манчев. Производството им в подпоручици стана след свършване на войната. Тогава стана и нашето — на Софийската и на Скопската школа — в поручици.

В разно време в полка бяха преведени още поручик Стефан Велчев от 34 випуск и подпоручик Александър Илиев от 40 набор. А фелдфебел Петко Божилов бе произведен в подпоручик за бойно отличие.

Но с идването на нови хора полкът ни се лиши от мнозина от другарите ни. Тропчиев, Грашев, Павлов и Дойнов станаха минохвъргачи. Бораджиев, Дацов, Паспалев, Дундов, Царвулков, Георгов, Сарафов и Станков бяха преведени. Иван Кючуков, Петко Велков, Коста Чилингиров, Борис Газибаров, Венелин Янев, Александър Василев, Алекси Савов, Владимир Мавродиев, Ради Медникаров и други, някои от които тежко ранени, не се завърнаха вече при нас. И колко още!

Голям брой, участвували в състава на полка само през войната срещу Сърбия, бяха отдавна вече преведени в други полкове, на други служби или тежко ранени, бяха също освободени от строя.

Те бяха: първият командир на полка подполковник Петър Рачев, дружинните командири Константин Шингаров и Велчо Стоянов, ротните и взводните командири Пейчо Пейчев, Тодор Савов, Никола Вълчев, Любомир Сарафов, Леополд Биндер, Иван Рулевски, Делчо Илчев, Ангел Благов, Йордан Кравчев, Димитър Стойчев, Симеон Гърков. А колко бяха убити!

С дошлите от първа бригада и от други части (в числото им бяха няколко души преди нашия набор; имената им също влязоха в общия брой произведени), с пристигналите от допълняющите дружини, Военното училище и Школата полкът се оживи още повече. А оживелите по болниците още няколко души не закъсняха да оживят и без това оживения ни живот. Че като го ударихме на живот…

Как прекарахме тия петстотин дни? Само като си помисля, че бяха петстотин (когато отида сега на кино, не мога да издържа час и половина), не искам да вярвам нито на паметта, нито на календара си. Да не би вашият да е по-точен?

Но тогава бяхме млади, идеалисти. Идеализма си не загубихме. Младостта си загубихме. Идеализмът ни не изчезна. Младостта ни изчезна. Когато човек дойде до средата на живота, както казваше Данте, много по-близо вижда края, отколкото началото, както не казваше Данте.

Как прекарахме тия петстотин дни? На позиция, на позиция и в поддръжка. Много скучно… Много еднообразно…

Но както поддръжката бе разнообразна — ту полкова, ту бригадна, ту дивизионна, ту корпусен резерв, и то на пет-шест места — в разни сезони, разни местности, пресечени и неотсечени, на открито и на закрито, с дъжд по керемидите и дъжд през керемидите, със селски топли пещи и „модерни“ студени печки и прочее, и прочее, тъй и позиционната ни война бе разнообразна. Имаше всичко.