Алфред ван Вогт
Светът на не-А (5)

IV

Науката не е нищо друго освен разум и здравомислие.

Станислав Лешчински, крал на Полша, 1763 г.

Както хвърчаха по пустите улици, Джилбърт забеляза, че пред него се движеха две, а отзад — три коли. Наблюдаваше техните черни обтекаеми форми през предното стъкло и в огледалото за задно виждане. Патриша Харди бе в една от тях, ала въпреки че напрегна очите си, не можа да я различи. Не че това имаше значение. Той бе разгледал пленилите го и подозрението му, че те не са улична банда, вече беше по-ясно очертано.

Госейн заприказва мъжа вдясно от себе си. Никакъв ответ. Обърна се към мъжа отляво. Преди да успее да го заговори, оня каза:

— Не сме упълномощени да бърборим с теб.

Упълномощени! Уличните бандити не се изразяваха така. Значително облекчен, Джилбърт потъна отново в седалката. Накрая направиха голям завой и се впуснаха из някакъв тунел. Сега се движеха бързо нагоре през слабо осветена подземна кухина. След около пет минути се провидя изходът. Автомобилите рязко изскочиха в кръгъл модернизиран двор, намалиха скоростта и спряха пред една сграда.

Мъжете започнаха да излизат от купетата. Госейн зърна младата жена, която слезе от най-предната кола, върна се назад и се взря в него.

— Само за сведение — подхвърли му, — аз съм Патриша Харди.

— Да — кимна той. — Зная от този следобед. Намери се кой да ме осведоми.

Очите й се проясниха.

— Проклет глупак — рече тя, — защо не изчезна?

— Защото трябваше да разбера. Трябваше да разбера за себе си.

В гласа му прозвуча странна интонация, нещо като чувството за пустота на човек, който е загубил своята самоличност.

— Жалък идиот — отрони по-тихо Патриша. — Точно днес, когато те събраха кураж за решителната крачка. Имат шпиони във всеки хотел. Всичко казано от детектора на лъжата за теб е било докладвано веднага и просто не искат да рискуват. — Тя се поколеба за момент, после продължи мрачно: — Твоята надежда е Торсън да остане незаинтересован. Баща ми го предума да те изследва, ала той те смята още за маловажен. — Кратка пауза. — Съжалявам.

Ето че жената се обърна и не погледна повече зад гърба си. Вървеше към някаква отдалечена врата, която се отвори, преди да я докосне. За миг се откри много ярко преддверие, сетне тази картина угасна. Изминаха някъде между пет и десет минути. Накрая едър мъж с орлов нос изникна спокойно от друга врата и посочи Госейн.

— Значи това е опасният човек! — произнесе той с ясно изразен сарказъм.

Обидата изглеждаше напразна. Пленникът започна да преценява физическите характеристики на господина и после важността на достигналата до него реплика. Очакваше да бъде помолен да излезе от автомобила. Сега се отпусна озадачен на седалката. Идеята, че го считат за опасен, беше съвсем нова и навярно без никаква структурна връзка с фактите. Джилбърт Госейн бе обучен не-А, чийто разум е бил повреден от тайнствена амнестична бъркотия. Той би могъл да докаже в игрите, че е достоен за Венера, но щеше да бъде просто един от хилядите съперници, постигнали подобен успех. Трябваше да демонстрира друга качествена разлика между себе си и останалите човешки създания.

— Аха, мълчиш — каза провлечено едрият мъж. — Не-А пауза, предполагам. Вече всеки момент твоето настоящо сложно положение ще бъде въведено под контрола на мозъчната ти кора и ще продължат да звучат семантично мъдри думи.

Джилбърт изучаваше с любопитство този господин. Изражението му беше по-малко свирепо, а поведението — не толкова животински страшно.

— Мога само да приема, че си човек, който не е успял в игрите и поради това им се подиграва. Беден идиот! — кимна съжалително Госейн.

— Ела — повика го със смях онзи. — Предстоят ти някои шокове. Впрочем моето име е Торсън, Джим Торсън. Заявявам ти без страх, че ще отида по-далеч от теб.

— Торсън! — повтори като ехо пленникът и млъкна. Без нито дума повече последва орловоносия през някакъв богато украсен вход в двореца на Машината, където живееха президентът и Патриша Харди.

Започна да обмисля необходимостта от решителен опит за бягство. Не, още не. Бе странно да чувства ситуацията така силно, да знае, че да научи за себе си е по-важно от всичко останало.

Вървяха по дълъг мраморен коридор, който свършваше при отворена врата. С усмивка, изкривила продълговатата му физиономия, Торсън задържа дъбовото крило за Госейн. После влезе вътре и затвори зад себе си, отпращайки крачещите отзад пазачи.

В стаята чакаха трима души — Патриша Харди и двама господа. Единият от тях беше 45-годишен, с приятна външност и седеше зад бюро. Но вниманието на Госейн бе привлечено от втория мъж.

Явно претърпял злополука, той представляваше скърпено чудовище. Имаше пластмасови ръка и крак, а гърбът му бе обхванат от пластмасова клетка. Главата му изглеждаше сякаш изваяна от непрозрачно стъкло. Нямаше уши. Две живи очи надничаха иззад гладкия като лед купол от медицински заместител. Беше късметлия в известен ограничен смисъл. От слепоочията надолу лицето му стоеше непокътнато. Носът, устата, брадичката и шията бяха човешки. Инак приликата му с всичко нормално зависеше отчасти от мисловните отстъпки на наблюдателя. В момента Джилбърт Госейн не бе готов да направи никакви. Избра да постъпи на едно равнище на абстракция — дързост.

— Какво, по дяволите, е това? — попита той.

Съществото се захили с басово задоволство. Когато заговори, гласът му отекна дълбок като сол-струна на виола.

— Нека приемем, че съм величината „X“ — предложи сакатият.

Вниманието на Госейн се прехвърли от „X“ към младата жена. Тя издържа хладно погледа му, макар че оттенък за подсилване на цвета изби по бузите й. Бързо се беше преоблякла в нова дреха, някаква вечерна рокля. Това бе придало на външния й вид тон, необичаен за Тереза Кларк.

Странно трудно му беше да се съсредоточи върху другия мъж. Даже за неговия трениран мозък нужната преориентация да възприеме президента на Земята Харди като заговорник издигна твърде високо препятствие, за да го преодолее леко. Но накрая изобщо не можеше да се отдръпне от установяването на самоличността.

Бяха предприети незаконни действия. Хората не правеха такива неща, каквото сториха на него, или, да речем, каквото Патриша и Торсън бяха казали. Освен ако то не означаваше, че… Дори Машината намекна за предстояща неприятност. А тя на практика бе изсипала толкоз много думи относно забъркването на фамилията Харди.

Президентът, видян от тъй близко разстояние, притежаваше твърдия поглед на умел защитник на дисциплината и усмивката на човек, който трябва да бъде тактичен и любезен с голям брой граждани. Устните му бяха тънки. Имаше вид, сякаш умее да прекъсне дадена беседа или да поддържа упорито главната тема. Напомняше опитен администратор, бдителен и привикнал да упражнява власт.

— Госейн — заяви той сега, — ние щяхме да бъдем осъдени на лоши позиции, ако бяхме приели управлението на Машината и философията на не-А. Високоинтелигентни сме и способни на всякакво уважение, но крием в своята природа определени безскрупулни качества, които нормално биха ни попречили за солиден успех. Деветдесет и девет процента от световната история е написана от хора като нас и можеш да бъдеш сигурен, че отново ще е така.

Джилбърт се взря в управника. Нещо започна да стяга сърцето му. Беше му казано доста много. Или заговорът се готвеше да излезе наяве, или неясните заплахи, дето вече бяха отправени към него, имаха най-смъртоносни значения. Харди продължи:

— Съобщавам ти това, за да подчертая следващите инструкции. Госейн, няколко оръжия сочат към тебе. Ти съответно ще отидеш безропотно до онзи стол — той махна с дясната ръка, — там ще ти бъдат поставени белезници и ще бъдеш подложен на някои други малки унижения.

Погледът му се премести зад жертвата.

— Торсън, донеси тук необходимите машини — нареди властно.

Пленникът беше достатъчно благоразумен, за да не се надява да избяга от тази стая. Пристъпи напред и позволи да свържат с гривни китките му и страничните облегалки на стола. После наблюдаваше с напрегнато любопитство как едрият мъж дотъркаля маса на колелца с голям брой дребни, изящни на вид апарати върху нея. Торсън прикрепи с лепенки дузина чашкообразни устройства към кожата на Госейн — шест от тях към главата и лицето му, а другите шест към гърлото, рамената и горната част на гърба.

Той разбра, че не е единствената вълнуваща се личност в това помещение. Двамата мъже, Майкъл Харди и чудовището, се наведоха в креслата си. Влажните им сини и жълто-кафяви очи светеха жадно. Патриша кротуваше свита. Бе изтеглила нагоре крака връз седалката и с едната ръка държеше неподвижно цигара до устните. Смукваше автоматично от нея, ала не гълташе дима. Просто го поемаше зад зъбите си и бързо го изхвърляше навън. Тя правеше същото отново и отново.

Джим Торсън бе най-спокойният от квартета. С уверени движения на пръстите изпипа някакви последни нагласявания върху част от машината, която Госейн не успя да види, сетне погледна очаквателно президента Харди. Но тъкмо Госейн пръв наруши тишината и рече с пресипнал тон:

— Мисля, че трябва да ме изслушате за момент.

Той направи пауза не защото беше свършил, а понеже внезапно се почувства отчаян. „В името на здравия разсъдък, какво става тук? — запита се мислено той. — Това не може да се случва на едно почтено човешко създание върху мирната Земя през 2560 година от н.е.“

— Усещам се — подхвана Джилбърт и гласът му прозвуча дрезгаво в собствените му уши — като дете в лудница. Вие искате нещо от мен. Ако уважавате логиката, кажете ми го ясно и аз ще се постарая по най-добрия начин за вас. Естествено — продължи пленникът — ценя скромния си живот повече от всички факти, които бихте могли да пожелаете от моя милост. Със сигурност никой индивид в този не-А свят не е от значение за степента, с която неговите идеи, открития или личност ще се използват във вреда на човечеството. Отделни машини не влияят на равновесието срещу натрупаната научна маса, щом тя служи на решителни смели мъже при защитата на цивилизацията. Туй е било доказано. Не с уникална наука се печели война. — Сега погледна въпросително Майкъл Харди. — За нещо подобно ли става дума? За някакво изобретение от моите дни преди амнезията?

— Не. — Гласът беше на „X“. Инвалидът изглеждаше развеселен. Ето че добави: — Ох, наистина е интересно. Тук седи човек, който не осъзнава нито своята цел, нито своите предимства и все пак появата му в този период не може да бъде съвсем случайна. Невъзможността на хотелския детектор на лъжата да проникне в неговата същинска самоличност е безпрецедентно явление.

— Но той говори истината — възрази Патриша Харди, като спусна краката си на пода и остави ръката с цигарата да се люлее свободно. Видът и тонът й бяха твърде сериозни. — Нали детекторът каза, че съзнанието на Госейн не знае самоличността му?

Една пластмасова длан махна покровителствено към нея. Басовият глас беше толерантен:

— Мила моя млада лейди, нека не забравяме, че машините лесно се повреждат. Великолепният господин Кранг и аз — очите му блеснаха важно — доказахме това, за да удовлетворим доста хора, включително твоя баща. — Тук спря за малко. — Не мисля, че каквото и да е твърдение, излязло от Госейн или направено за него от обикновени апарати за тестване на мозъка, трябва да бъде прието от нас.

Президентът Харди кимна.

— „X“ е прав, Пат. Мъж, който погрешно вярва, че е женен за дъщеря ми, може да бъде просто още един психоневротик. Самата поява обаче на такъв човек точно в този момент следва да бъде проучена. А неспособността на хотелския детектор на лъжата да установи самоличността му е толкова необичайна, че, както виждаш — той простря ръка, — даже Торсън се заинтересува. Според мен агентите на Галактическия съюз ни го подхвърлят, за да го прегледаме. Е, ние възнамеряваме да свършим това. Какви са твоите планове, Джим?

— Искам да преодолея блокировката на неговата памет и да открия кой е — отвърна Торсън, свивайки рамена.

— Аз не смятам, че информацията, която получаваме, трябва да се знае от твърде много хора — забеляза „X“. — Госпожице Харди, напуснете стаята.

Младата жена стисна устни.

— Предпочитам да остана — тя предизвикателно тръсна глава. — В края на краищата поех рискове.

Никой не каза нищо. Получовекът й хвърли поглед, който се стори на Госейн непреклонен. Дамата се размърда неловко, после се обърна към баща си сякаш за подкрепа. Големият управник отбягна очите й, въртейки се неспокоен на своя стол.

Тя стана, свъси вежди и подчерта саркастично:

— Значи той също те смути. Ех, не вярвам, че ще уплаши и мене. Някой ден ще пусна в него куршумче, което никой хирург няма да успее да компенсира с пластмаса.

Патриша излезе и затвори с трясък вратата след себе си.

— Мисля, че не е нужно да губим никакво време — настоя президентът.

Не последваха възражения. Джилбърт видя пръстите на Торсън да посягат към превключвателя на машината върху масата. Пръстите мощно се завъртяха. Чу се щракване и бръмчене.

Отначало не се случи нищо. Той се напрегна, за да противостои на енергийните потоци. Но такива липсваха. Госейн безучастно наблюдаваше съоръжението. То жужеше и пулсираше. Подобно на тъй много апарати, имаше собствени специални електронни лампи. За пленника бе невъзможно да разбере дали те контролират скоростта на невидими двигатели, дали усилват някой смътен звук в тялото му, преобразуват енергия, определят времето за промени в незрим процес или пък участват във всяка от стотина други задачи.

Няколко от лампите надзъртаха весело през отворите на закръглен пластмасов кожух. Останалите, той знаеше, бяха твърде чувствителни, та да се излагат на нещо така яростно като обикновената температура и светлина на една стая. Те трябваше да бъдат скрити дълбоко в своите тесни гнезда — само някаква мъничка частица от техните лесно възбудими и гладки форми бе свързана с външната повърхност.

Наблюдението дразнеше очите на Джилбърт. Започна да мига и получените в резултат сълзи замъглиха погледа му. С усилие го отмести настрана от масата и машините й. Движението бе доста внезапно за неговите опънати нерви. В черепа му хлопна удар и пламна остро главоболие. Със сепване осъзна, че точно това му причиняваше машината.

Получи усещането, сякаш потъва към дъното на басейн с вода. Изглеждаше като че ли върху него се упражнява силен натиск от всички посоки, включително и отвътре. Мъжът чуваше, някак от голямо разстояние, спокойния глас на Торсън да обяснява на своята публика:

— Тази любопитна машинка произвежда една разновидност нервна енергия. Потокът се поглъща през дузината разклонения, които свързах с главата и рамената на Госейн, и протича равномерно по каналите, предварително установени в тялото му. Самата апаратура не създава нови конфигурации. Трябва да мислите за нея като за импулс, способен на мига да избяга и от най-малката бариера. Отдръпва се от препятствия, изменящи се приблизително с един процент от онова, което е нормално в работата й. Тя е най-ревностен привърженик на физическата школа по пътя на най-слабото съпротивление.

Трудно беше да се разсъждава върху фона на гласа. Госейн не можеше да оформи завършена мисъл. Той се напрегна срещу замъгляващата сянка на звуковете и срещу енергията, която протичаше в него. Нищо не долови освен смътно избликнали идеи и думите на Джим Торсън:

— Интересната от медицинска гледна точка характеристика на този изкуствен поток от нервна сила е… че е фотографируем. След малко, веднага щом лъчението проникне до най-отдалечените лесни пътища, аз ще получа няколко негатива и ще извадя известно количество снимки. Когато бъдат увеличени на части през проектор, те ще ни покажат в кои области на мозъка е съсредоточена неговата памет. Тъй като науката отдавна знае естеството на разума, складиран във всяка група клетки, тогава ние ще решим къде да умножим наляганията, които ще принудят исканата от нас специална памет да попадне на словесно равнище. Една по-нататъшна употреба на тая машина чрез използването на по-голяма мощност и комбинация със сложна лексикална формула ще извърши фактическата операция. — Той изключи апарата, измъкна от фотокамерата лъскав филм и кимна: — Наблюдавайте госта!

После изчезна през най-близката врата.

Наблюдението не се оказа необходимо. Джилбърт не можеше да стои стабилно на стола си. Мозъкът му се обръщаше бързо в странна илюзия за въртене. Трябваше да се „развърти“ като дете, което е кръжало доста бързо около оста си. Торсън се върна, преди да се бе възстановило напълно нормалното му зрение.

Влезе бавно и пренебрегвайки „X“ и Харди, отиде при Госейн. В ръката си държеше две снимки. Спря за момент право пред своя пленник и се взря в него.

— Какво откри? — попита президентът.

Оня му махна нетърпеливо да млъкне. Жестът бе стряскащо неучтив и което ги изненада особено, сякаш не осъзнаваше, че го е направил. Торсън остана там и изведнъж личността му не беше просто тази на още един индивид. Той я задържаше вътре. Под студената външност имаше чудноват изблик на нервна енергия, някакво изключително мощно човешко създание. Госейн забеляза, че поведението му не е на служител с почтително отношение към по-висшестоящ. То бе заповедно, уверено, окончателно и ясно. Когато се съгласяваше с другите, беше, защото така е пожелал. Ако пък не се съгласяваше, решаващо бе неговото мнение.

„X“ прекара инвалидната си количка до Джим Торсън и дръпна снимките от пръстите му. Подаде една на Харди. Двамата мъже изследваха фотографиите с отчетливи и различни емоции.

Сакатият почти слезе от количката. Движението разкри няколко неща за това комбинирано тяло. То показа ръста му. Беше по-висок, отколкото смяташе Госейн. Хм, най-малко пет фута и десет или единайсет инча^[1]. Видя също как неговата пластмасова ръка бе прикрепена към пластмасовата клетка около средната част на торса и че лицето му може да изразява учудване.

— Добре ще направим, ако не му позволим да се срещне с онзи психиатър — промълви той. — Улучили сме подходящия момент в началото.

— За какво говориш? — попита Майкъл Харди, който изглеждаше разстроен. — Не забравяй, че съм в сегашното си положение благодарение на твоята способност да управляваш игрите на Машината. Никога не бих могъл да схвана цялата тая не-А материя относно човешкия мозък. Виждам само плътно светло петно. Предполагам, че са схемите на нервните линии и че ще бъдат разплетени при увеличението на екрана.

Този път Джим Торсън го чу. Приближи се, посочи нещо върху снимката и прошепна някакво обяснение, от което лицето на Харди бавно побледня.

— Ние ще трябва да го убием — каза мрачно. — Веднага.

— Защо? — сопна се Торсън, поклащайки раздразнен глава. — Какво ще успее да направи той? Да предупреди света ли? — После стана по-сериозен. — Забележи, че изобщо липсват ярки линии близо до това.

— Но ако допуснем, че открие начин да го използва? — Отново беше президентът.

— Ще са необходими месеци! — възкликна „X“. — За двайсет и четири часа не можеш дори да си помръднеш малкия пръст.

Имаше още шушнения, на които орловоносият Торсън отговори яростно:

— Разбира се, вие не очаквате от него да избяга от нашия затвор. Или сте чели Аристотеловата измислица, в която героят винаги побеждава, а?

Накрая нямаше никакво съмнение какъв ще бъде неговият път. Дойдоха мъже и отнесоха Госейн, стола, белезниците и всичко останало четири реда стъпала надолу в затвор от солидна стомана. Щом прислужниците се изкачиха обратно на по-горния етаж, двигател вдигна цялото стълбище през люк в тавана на височина двайсет фута. Масивна врата прилепна с дрънчене върху отвора и тежки решетки се спуснаха с трясък. Настана тишина.