Алфред ван Вогт
Светът на не-А (23)

XXII

Кой тогава е нормален?

Хораций, „Сатири II“, около 25 г. пр.н.е.

Патриша седеше в кревата и с разтриване възвръщаше кръвообращението в ръцете си. Тя не говореше. Просто се масажираше, наблюдавайки го със слаба усмивка. Това озадачи Госейн. Той я изгледа остро и видя, че усмивката й е цинична, разбираща.

— Значи ти не успя! — възкликна дамата.

Гостът я изучаваше втренчено.

— Когато си влязъл днес в двореца, ти си очаквал, че ще бъдеш убит, нали? — продължи тя.

Джилбърт отвори уста да каже: „Не бъди глупачка!“, но премълча. Представяше си своето търпеливо приближаване към резиденцията, точното изпълнение на намеренията си и после разочарованието. Наистина човек можеше да се заблуди. Гласът на младата жена се появи пак. Сега жилеше:

— Ето причината, поради която си дошъл да вземеш деформатора. Знаел си, че трябва да умреш, за да проправиш път на Госейн III. Следователно си се надявал, че опитът да се добереш до апарата ще те постави в смъртна опасност.

Той вече ясно усети това. Никой нормален индивид не би решил да извърши самоубийство или да позволи на друг да го унищожи, без да се съпротивява. И така, неговото подсъзнание се мъчеше да намери изход.

„Вярвам ли в този Госейн III? — запита се мъжът. — Вярвам. — Чувстваше се шокиран, защото си повтаряше непрекъснато, че ситуацията е нелепа. — Мога ли да се убия? Все още не! Но има някакъв начин. Има някакъв начин.“

Извърна се безмълвен от младата дама и се запъти към вратата.

— Къде отиваш? — извика след него Патриша.

— Прибирам се в хотела си. Ако искаш, ще ме намериш там по всяко време. — Той спря за малко на прага. Почти бе забравил, че на нея също не й липсват проблеми. — По-добре докарай тук двама мазачи, които да възстановят стената на мястото й. А пък какво друго трябва да правиш… смятам, че знаеш отлично своето положение, така че оставям ти да решиш. Довиждане и късмет.

Гостът излезе и се спусна по булеварда. В центъра на града влезе в голяма аптека да поръча шише приспивателно лекарство.

— Почвате да се тренирате отрано за игрите през идната година, м-м? — предположи аптекарят.

— Нещо подобно — отговори кратко Госейн.

След това отиде до близката фирма, занимаваща се със звукозаписване. Вътре каза:

— Бих желал да наема някоя от вашите машинки за едноседмични повтарящи се текстове.

— За собствени записи ли става дума?

— Да.

— Дължите ми четири долара и петдесет цента.

В хотела, където бяха вещите му, Джилбърт поиска ключа от своя сейф и извади остатъка от парите си. После се върна на рецепцията.

— В първия ден на игрите — уточни — аз бях изхвърлен оттук поради чудновато объркване на моята самоличност. Сега ще ме приемете ли за една седмица?

Чиновникът не се поколеба. След масовото заминаване от града на хората, неуспели да спечелят в състезанията, етажите трябва да бяха на практика празни. Подир две минути любезен пиколо водеше Госейн нагоре към просторна стая. Той заключи вратата, направи планираните записи и ги постави на безкрайно възпроизвеждане. Сетне изпи приспивателното и легна. „След двайсет и четири часа — помисли си — ефектът ще изчезне. Тогава…“ Върху масичката до леглото си сложи малкия лъскав пистолет, който бе взел от Патриша Харди.

Но сънят не дойде. Почувства апатия, тежка умора, през която се филтрираха впечатления, по-специално шум. Беше непрестанен виещ звук — звукът от записания му собствен глас.

„Аз съм никой. Не струвам нищо. Всеки ме мрази. Каква е ползата да живея? Никога не съм постигнал успехи. Никое момиче няма да се омъжи за мен. Аз съм съсипан… никаква надежда… никакви пари… да се убия…

Всеки ме мрази… мрази… мрази…“

Имаше милиони неинтегрирани хора, които разсъждаваха непрекъснато за подобни работи, без да изпадат до самоунищожение. Това, което се случваше на онези, строполяващи се от височината на интеграцията в бездната на отчаянието, бе въпрос на продължителна напрегнатост и коварно дебалансиране.

„Каква е ползата да живея? Каква е ползата… няма надежда… да се убия!“

През първия час го посещаваха голям брой натрапващи се в момента мисли. „Пълни глупости! Моят мозък е твърде стабилен дори за да бъде повлиян от… Никаква надежда… Всеки ме мрази… Не струвам…“

Към края на втория час изведнъж се вклини гръмотевичен рев от много далеч. Той продължаваше, издигайки се често до такова кресчендо, че заглушаваше виещия глас до леглото. Накрая яростната настойчивост на този шум изтръгна от Госейн едно смътно изненадващо признание: „Оръдия! Артилерийски огън! Нима са дръзнали да атакуват Земята?“

Сега Джилбърт Госейн осъзна ужаса. Без спомена, че е решил да стане, мъжът беше станал. Колко бе уморен! „Не струвам… съсипан… никаква надежда… да се убия…“

Пропълзя вяло по пода до прозореца. Взря се навън в отсрещната сграда. Тук тътенът от оръдията бе по-силен и звучеше по-диво. Проумя, че идва от посоката на Машината! В момент на огромен страх замайването се вдигна от съзнанието му. Тя беше нападната!

„Аз съм никой… Да се убия… Всеки ме мрази… Каква е ползата да живея?“

Игралната Машина, с деформатора в свое притежание и под контрол, трябва да бе започнала да предава по ефира предупреждения за нашествието на Венера! А бандата се опитваше да я унищожи.

Радиопредаване! Радиото в хотелската стая! Примъкна се до него. Наистина беше безумно уморен. „Да се убия… Никаква надежда!“ Най-после го достигна и включи.

— Проклет… способен на убийства… невероятен… престъпник…

Думите стреснаха Госейн, макар и през обзелата го апатия. И тогава той се намръщи разбиращо: пропагандната война също бе в ход. Навсякъде, където завърташе копчето, гърла ревяха своите заплахи и обвинения. Машината! Подлата Машина! Механическо чудовище, предателско, нечовешко! Венерианските заговорници, които бяха натрапили нейната отровна чужда воля на хората. Усмирителна риза… убиец… клане…

И през цялото време, като фон на лъжливите възгласи, се чуваше тътенът на оръдията, техният дивашки непрекъснат тътен. Джилбърт почна да задрямва. По-добре да легне на кревата. Изтощен. Толкова изтощен.

— ГОСЕЙН!

Внезапно всички други гласове бяха заглушени. Радиото се обръщаше директно към него:

— ГОСЕЙН, ГОВОРИ МАШИНАТА. НЕ СЕ САМОУБИВАЙТЕ.

„Да се убия! Аз съм никой. Всеки ме мрази. Каква е ползата да живея?“

— НЕ СЕ САМОУБИВАЙТЕ. ВАШЕТО ТРЕТО ТЯЛО Е УНИЩОЖЕНО ОТ БАНДАТА. АЗ НЯМА ДА ИЗДЪРЖА ОЩЕ ДЪЛГО. ПРЕЗ ПЪРВИЯ ПОЛОВИН ЧАС В МЕН БЯХА ИЗСТРЕЛЯНИ НОРМАЛНИ СНАРЯДИ. НО НАПОСЛЕДЪК АТОМНИ ТОРПЕДА ПЕРИОДИЧНО БОМБАРДИРАТ МОИТЕ ОТБРАНИТЕЛНИ СЪОРЪЖЕНИЯ. ПРИТЕЖАВАМ ВЪНШНА ДЕВЕТДЕСЕТФУТОВА СТОМАНЕНА БАРИЕРА. ЗА СЪЖАЛЕНИЕ ПРЕЗ НЕЯ ВЕЧЕ ПЕТ ПЪТИ СА ПРОНИКНАЛИ УДАРИ, КОИТО ИДВАТ ОТ ВЕНЕРА.

И след малко:

— ДЖИЛБЪРТ ГОСЕЙН. НЕ СЕ САМОУБИВАЙТЕ. ВАШЕТО ТРЕТО ТЯЛО Е УНИЩОЖЕНО. ТРЯБВА ДА СЕ НАУЧИТЕ ДА ИЗПОЛЗВАТЕ ДОПЪЛНИТЕЛНИЯ СИ МОЗЪК. НЕ МОГА ДА ВИ ДАМ НИКАКЪВ СЪВЕТ ОТНОСНО ТОВА, ЗАЩОТО…

Тряс!

Имаше известна пауза, а после:

— Лейди и джентълмени, току-що Игралната Машина бе извадена от строя с пряко попадение. Нейната злонамерена предателска атака на двореца сега…

Щрак!

Той възнамеряваше да изключи записа за няколко минути. Боже, ама че беля. Казваше му нещо за… Нещо… Какво?

Обратно в леглото мъжът разсъждаваше върху чутото. Нещо за… за… Колко бе уморен! „Да се убия. Всеки ме мрази. Аз съм съсипан. Каква е ползата да живея? Да се убия…“