Алфред ван Вогт
Светът на не-А (19)

XVIII

Джилбърт се отпусна по-дълбоко в седалката на робоплана и погледна към Лорен Кейр. Очите на психиатъра продължаваха да бъдат отворени, ала той изглеждаше доста сънлив.

— Докторе, какво представлява Венера — имам предвид градовете й? — попита Госейн.

Семантикът изви глава настрана, без да помръдне тялото си.

— О, много приличат на земните, но са пригодени към вечно мек климат. Защото високите облаци изобщо не стават твърде горещи и никога не вали освен в планините. Всяка нощ обаче върху огромните зелени равнини пада обилна роса. Искам да кажа, достатъчно обилна, за да се погрижи за цялата буйна растителност. Това ли желаехте да узнаете?

Не беше това.

— Мислех за науката — намръщи се Госейн. — Различна ли е? По-висша ли е?

— Ни най-малко. Всичко открито на Венера се представя незабавно на Земята. На практика изследванията на третата планета изпреварват венерианците за някои неща. Защо да не е така? Тук има повече хора и специализацията помага на умовете от средната интелигенция — дори на лудите умове — да се разгръщат и изобретяват.

— Разбирам — Джилбърт беше вече съсредоточен. — Кажете ми тогава, изхождайки от вашите познания за науките на Земята и на Венера, какво е обяснението за две тела с една и съща самоличност?

— Възнамерявам да помисля над въпроса тази сутрин — отвърна уморено Кейр.

— Помислете сега — настоя другият. — Дали пък няма известно обяснение на базата на информацията за Слънцето?

— Никакво, доколкото знам. — Психиатърът сви вежди. — Господин Госейн, вие сте достигнали до същността на тая загадка. Кой е открил такива абсолютно радикални процеси? Не се съмнявам, че в Слънчевата система са били предприети няколко мощни експеримента от семантично обучени биолози. Но… две тела и нов мозък!

— Отбележете — каза тихо Госейн, — че и двете страни имат в случая по нещо. Чудото на необикновената ми безсмъртност е продукт на някой, който се противопоставя на групировката, притежаваща деформатора. И друго, докторе. Моята страна — сиреч нашата — се бои. Сигурно се бои. Стига да разполагаше със сравнима сила, тя не би подхванала подобна скрита игра.

— Хм-м, тук виждам зрънце логика.

— Доктор Кейр — подчерта Джилбърт, — ако бяхте човешко създание, достатъчно могъщо, за да взема свои собствени решения от планетарна важност, какво бихте направили, щом откриете, че коварна галактическа империя организира завладяването на цялата Слънчева система?

— Бих вдигнал хората на борба — изсумтя по-възрастният мъж. — Силата на не-А трябва още да бъде изпробвана в битка, но нямам представа дали ще действа ефективно.

Изминаха десетина минути, преди Госейн да заговори отново:

— И все пак къде отиваме?

Ето че спътникът му се оживи.

— На един усамотен бряг на Лейк Съпериър ни чака хижа, в която преди три години прекарах два месеца. Мястото изглеждаше толкова идеално за спокойни размишления и изследвания, че го купих. После някак си изобщо не се върнах. — Усмихна се кисело. — Уверен съм, че за известен период ще бъдем в безопасност там.

— О! — възкликна Джилбърт.

Той седеше на стола и преценяваше времето, изтекло от началото на техния полет. Реши, че е минал половин час. Не беше лошо в определен смисъл. Човек, който можеше за трийсет минути да осъзнае, че съблазнително лесният път не е за него, се бе приближил към доминиране над своята околна среда. Беше изкусително да мисли за лежане с часове на някой пясъчен плаж, без да върши друго, освен бавно да упражнява ума си под ръководството на велик учен. Единственият недостатък в картината бе изключително голям. Въобще нямаше да се случи нищо такова.

Представи си хижата-убежище на Лорен Кейр. Наблизо сигурно имаше село, няколко ферми и домове на риболовци. Преди три години с ясно съзнание, воден от собствените си намерения, психологът почти не бе усетил тия допълнения наоколо. Вероятно е бил увлечен от четене и погълнат от мислите си, е правил разходки по идиличния бряг, а случайно срещаните кореняци са били личности, които е виждал, но в действителност не им е обръщал внимание. Това не означаваше, че самият доктор не е бил забелязван. И шансовете на двама мъже, поели към тази хижа непосредствено след убийството на Харди, да не бъдат наблюдавани отблизо бяха… ех, бяха равни на нула.

Госейн въздъхна. Не можеше да си позволи да заседне в подобно кътче, където да живурка, докато обитаваните светове из Слънчевата система се люлеят под ударите на армии нашественички. Той хвърли скришом още един поглед към психиатъра. Рошавата му глава беше отпусната върху облегалката, очите — затворени. Гърдите му се повдигаха и спускаха равномерно.

— Докторе! — извика го тихо Госейн.

Спящият човек не помръдна.

Другият изчака минутка, после се плъзна към лостовете за управление. Нагласи ги да направят широк полукръг и да насочат робоплана обратно в посоката, от която бяха дошли. Сетне се върна на мястото си, извади своя бележник и записа:

Драги доктор Кейр!

Съжалявам, че ви оставям в това положение. Ако бях ви събудил, щяхме вероятно да спорим. Аз съм много нетърпелив да предприема тренировки на съзнанието си, но най-напред имам да върша по-неотложни неща. Следете колонката „Лично“ във вечерните вестници. Търсете обява, дадена от „Клиент“. Щом е нужен отговор, подпишете го с „Безгрижният“.

Той пъхна бележката в командното табло и си сложи един от гравитационните парашути. Двайсет минути по-късно атомната светлина на Машината се показа през мъглата. Госейн нагласи още веднъж системата за управление за полукръг, така че робопланът да заеме първоначалния си курс.

Почака, докато ослепителният фар на Игралната Машина заприлича на буен огън под него и после малко отзад. Точно пред себе си видя неясно очертаните постройки на президентската резиденция. Когато апаратът беше почти над двореца, Джилбърт изтегли резето на изхода и мигновено почна да пада през мъгливия мрак.