Алфред ван Вогт
Светът на не-А (36)

XXXV

„Аз съм лицето на семейството.

Плътта загива, аз продължавам

още да живея —

оставяйки белези и следи

през цялото време анонимно,

скачам от място на място

отвъд забравата…“

Т. Х.

Старецът се закашля. Звукът не бе приятен, защото мъжът се гърчеше в агония. Движението отхвърли гънка обгоряла дреха и показа покрита с мехури плът отдолу. В дясната му страна, високо горе и голяма колкото юмрук, тъмнееше някаква вдлъбнатина. Гъсти струи кръв се стичаха от нея.

— Всичко е наред — изфъфли той. — Научих се достатъчно добре да потискам болките, освен когато ме нападне кашлицата. Автохипноза, ти разбираш.

Раненият вдървено се изпъна.

— „X“ — подзе след кратко мълчание. — Е, да, предполагам, че си прав, ако искаш да представиш нещата под такъв ъгъл. Вкарах сакатия като мой личен шпионин в най-висшите кръгове, но без самият той да знае. Това е хубавото на системата за безсмъртие, която усъвършенствах. Всичките мисли на активното тяло се получават по телепатичен път от други пасивни тела на същата, хм, култура. Естествено аз трябваше да изчезна от сцената, щом се появи ти. Нали схващаш: не би могло да има едновременно двама лавоасьоровци. — Старият човек вяло се облегна назад, сетне въздъхна. — В случая с „X“ търсех някого, чиито впечатления да се връщат към мен, докато съм в съзнание, тъй че аз го повредих и ускорих живота му. Беше наистина жестоко, но пък го преобразих в „по-големия“, а себе си — в „по-малкия“. По този начин ползвах неговия ум. Иначе бе напълно независим. Инвалидът действително беше измамникът, който повярва, че е.

Главата му се отпусна, клепачите се затвориха и Госейн сметна, че брадатият старец е изпаднал в кома. Отчая се, понеже не можеше да реагира никак. Да, играчът си отиваше и Джилбърт продължаваше да не знае нищо за тайните. „Трябва да измъкна насила информация от него“ — реши той. После се наведе и го разтърси.

— Събуди се! — извика Госейн.

Тялото се размърда. Уморените очи се отвориха и го погледнаха замислено.

— Опитвах се — каза басовият глас — да задействам една енергийна чашка, за да унищожа болния си организъм. Не успях да го направя… Ти разбираш, че винаги съм възнамерявал да умра в момента, в който е издъхнал Торсън… Очаквах да бъда убит мигновено, щом отпуших моите защитни… Войниците свършиха лоша работа — той вдигна рамена. — Ех, логично е. Тялото отслабва първо, по-нататък идва ред на мозъчната кора и след нея… — Чертите му се проясниха. — Ще ми донесеш ли някое оръжие от онези пазачи? Чувствам, че вече ми е трудно да надвивам болката.

Джилбърт осигури един бластер, но умът му преценяваше трескаво: „Нима ще принудя тоя безнадеждно ранен човек да остане жив и да страда, докато му задавам въпроси?“ Конфликтът го разстрои физически, но накрая бе разбрал кой е Лавоасьор. Госейн поклати отрицателно глава, щом другият протегна длан. Старецът го изучаваше с остър поглед.

— Искаш информация, а? — промърмори той и се засмя със странен весел смях. — Добре, какво по-точно?

— Моите тела. Как…

— Тайната на безсмъртието — прекъсна го Лавоасьор — включва изолирането на даден индивид от двойните възможности, наследени от неговите родители. Подобно на близнаци или на братя, които изглеждат еднакво. Теоретично еднаквостта би могла да бъде постигната при нормално раждане. На практика обаче подходяща околна среда се създава едва при лабораторни условия. Организмите се държат в безсъзнание чрез автоматични приспивателни лекарства в електронен инкубатор. Там — без каквито и да било собствени разсъждения, — масажирани от машини и хранени с течности, телата се изменят леко от оригинала. Мозъците им пък се оформят само в съответствие с тяхното гъвкаво его, което е извън света. За процеса е необходим деформатор, а устройство от типа на детектор на лъжата се поставя, за да отстрани определени ненужни мисли — в твоя случай бяха блокирани почти всички, тъй че ти да не знаеш прекадено много. Но поради тази умствена щафета на еднаквости, докато смъртта поразява тяло след тяло, същата личност продължава да живее. — Лъвската глава клюмна. — Това е, Госейн. Това е всичко. Директно или по заобиколен път Кранг ти е обяснил по-голямата част от причините. Ние трябваше да отклоним галактичното нападение.

— Ами допълнителният мозък? — запита Джилбърт.

Старецът въздъхна, обаче не повдигна чело.

— Той съществува в зародиш у всеки нормален човек, но не може да се развива при напрежението на съзнателния живот. Точно както интелектът на Джордж, момчето-животно, не би успял да се разгърне при странните условия на съжителство с едно куче. Така че самото активно битие е твърде много за допълнителния мозък в ранните етапи… Разбира се, той става особено силен…

Раненият млъкна. Госейн му даде малко почивка, а неговият разум бързо прехвърляше току-що чутото. Възможности за удвояване. Това би трябвало да е някаква култура от мъжки сперматозоиди. Включената тук наука беше на стотици години. Развитието на белтък в инкубатори — дори още по-древно. Останалото бяха подробности. Най-важното бе да намери къде се съхраняваха телата.

Джилбърт зададе въпроса с напрегнат тон и след като не получи отговор, сграбчи играча за раменете. При неговото докосване торсът падна отпуснато напред. Стреснат, той го положи внимателно на пода. Сетне коленичи с рязко движение и се вслуша в притихналото сърце. Подир няколко секунди бавно се изправи на крака. Разсъждаваше, а устните му образуваха неизречените думи: „Но ти не ми каза достатъчно. Аз съм в неведение по всички главни въпроси.“

Мисленият вопъл неохотно се спотаи. Госейн осъзна, че преживява самия живот, в който никога нищо не е обяснено докрай. Беше свободен и това бе победа.

Той клекна и започна да претърсва джобовете на брадатия господин. Те бяха празни. Готвеше се да стане отново, когато отекна глас:

— Боже мой, човече, дай ми този бластер!

Мъжът замръзна като в ням филм. Скоро с въздишка на облекчение установи, че не е чул никакъв звук и че улавя посланието на един мъртвец. Отначало колебливо, после с по-голяма решителност взе леко да разтърсва стареца. Клетките на човешкия мозък бяха изключително тленни, ала не угасваха веднага след спирането на сърцето. Щом дадена мисъл се беше появила, тогава би трябвало да има налице и други. Минутите тежаха. „Сложният процес на умирането причинява подобно забавяне“ — съобрази той накрая. То вече бе разрушило донякъде част от еднаквостта, която Лавоасьор успя да създаде между тях.

„Ти можеш да останеш жив за известно време, Госейн. Следващата група тела е на възраст около осемнайсет години. Почакай, докато навършат поне трийсет — тоест…“

Ето всичко, а Джилбърт тръпнеше от вълнение. Сигурно бе стимулирал мъничко количество клетки. Оловните мигове почнаха да се нижат пак и след малко възприе:

„… Наистина се оказа, че паметта е някаква забележителна… Обаче връзката между твоята група и моята беше нарушена. Инцидентът с мен обърка доста много положението. Да… получи се твърде лошо. Но въпреки това ти вече си преживял очевидното оцеляване като индивид, така че знаеш напълно…“

Този път имаше само съвсем кратка пауза, подир което дойде нова мисъл:

„… Обикновено се питах дали няма още някой. Смятах себе си за най-важната фигура в шаха — при такова подреждане ти би трябвало да си пионка на седмия ред, готов всеки момент да се превърнеш в царица. Ех, тогава аз станах равнодушен, защото царицата, независимо колко е силна, крие просто един символ. Кой всъщност е играчът? Откъде започва всичко туй?… Още веднъж… кръгът се затваря, а пък ние не сме отишли по-напред…“

Джилбърт се бореше отчаяно да задържи връзката, но се получи някакво размазване и после — нищо. Докато се напрягаше за допълнителни мисли, той осъзна фантастичната ситуация. Представи си как стои в тази разбита, украсена със скъпоценни камъни сграда, опитвайки се да чете съзнанието на брадатия мъртвец. Без съмнение беше уникален случай за цялата вселена. Чуждите послания изчезваха, понеже… А, ето нов контакт:

„… Госейн, преди повече от петстотин години… аз отгледах не-А… на която някой друг бе сложил началото. Търсех място за установяване и нещо, по-надеждно от обикновена връзка. Стори ми се, че именно не-аристотелецът е това нещо… Нашата тайна за безсмъртието не можеше, разбира се, да бъде предадена на неинтегрирания, който, подобно на Торсън, я възприема като средство за върховна власт…“

Неяснотата се появи отново и през следващите минути стана очевидно, че клетките губят личностното си единство. Оставаха безконтролни мембрани, смутени групи, множества от неврони — те крепяха своите отделни картини неустойчиво върху фона на приближаващата се гибел. Накрая той долови сетната отчетлива мисъл:

„… Аз открих галактическата база и посетих вселената… Върнах се и надзиравах построяването на Игралната Машина: отначало само компютър би могъл да управлява живеещите на Земята недисциплинирани орди. И тъкмо аз избрах Венера като планета, където хората от не-А да бъдат свободни. Тогава въпреки моята загуба на памет… моето нараняване… пак бях в състояние да отглеждам разни тела освен онези на собственото ми поколе… поколе…“

Това бе всичко, което успя да получи. Миговете течаха тревожно, без да разбулват случайните неясноти. Най-после Госейн се изправи на крака. Чувстваше изгарящото вълнение на човек, триумфирал над самата смърт. Беше обаче твърде лошо, че тъй важната информация за телесното удвояване не изплува. С изключение на нея и на още нещичко той бе удовлетворен. Установи, че е позволил да му се изплъзне основно значение. Но сега то мина на преден план със своите заключения: „… Връзката между твоята група и моята беше нарушена…“

Странно как през тези драматични минути не го разбра истински. Идеята за връзка бе толкова далечна в съзнанието му, а пък по-раншното отхвърляне на сакатия „X“ — така пълно. И все пак приемствеността трябваше да се отнася единствено до… паметта. Освен това кой друг би могъл да бъде той?

Мъжът трескаво отиде да потърси крем за бръснене. Намери шарена туба в умивалнята в дъното на коридора. С треперещи пръсти натърка брадата на неподвижния мъртвец.

Космите паднаха лесно върху пешкира. Джилбърт Госейн коленичи там, взирайки се в голото лице, което бе по-старо, отколкото мислеше — седемдесет и пет, а току-виж и осемдесетгодишно. То не можеше да бъде сбъркано с ничие друго и само по себе си отговаряше на много въпроси. Тук, отвъд всякакъв спор, дойде видимият реалистичен край на търсенията му.

Лицето беше неговото собствено.