Алфред ван Вогт
Светът на не-А (13)

XII

Космическият кораб се движеше бързо през необятната тъмнина с една жена и с четиристотин и двама мъже на борда. На втория ден от старта Кранг обрисува положението на Госейн.

— Наредено ми е да не рискувам с тебе — каза му.

Другият не отвърна нищо. Елдред Кранг го озадачаваше. Човекът очевидно възнамеряваше да се закрепи на своя пост в бандата, независимо че вярва във философията на не-А. Това налагаше неприятни компромиси и дори безмилостно отношение там, където бе заложен на карта животът на отделни личности. Но ако той смяташе да използва тази сила за не-А в дългосрочна перспектива, тогава всички временни отстъпки спрямо групата щяха да бъдат компенсирани.

Кранг продължи пътя си по мястото за разходки. Госейн остана замислен да се взира през един от огромните предни илюминатори в междупланетния мрак. Отпред пламтеше някаква божествено ярка звезда. Утре тя щеше да приеме очертанията на Земята. Накрая, след три дни и две нощи из космоса, той ще влезе в официалната резиденция на президента Харди.

Кацането беше истинско разочарование за Джилбърт. Изпарения обграждаха континентите. По целия път през земната атмосфера облаци затулваха сушата долу, а слой гъста мъгла лежеше върху града на Машината и покриваше всичко пропуснато от тях. С мъка зърна атомната светлина от инак заслепяващия фар на Игралната Машина. Изведнъж корабът потъна в пещероподобната вътрешност на гигантска сграда.

Госейн бе отведен набързо в сгъстяващия се здрач. Уличните лампи грейнаха и заприличаха на неясни бледи петна. Дворът на президентския дворец беше пуст, ала оживя от звуците на хора, които се изсипаха от придружаващите коли и го заобиколиха. Тълпата го въведе в голям, силно осветен проход и после нагоре по ред стълби в луксозен коридор. Елдред Кранг вървеше начело до един портал в далечния край.

— Ето че пристигнахме — обяви той. — Това ще бъде твоят апартамент, докато си гост на президента. Моля, останалите да почакат отвън.

Джилбърт надникна във всекидневна, която бе поне двайсет фута дълга и четирийсет широка. Към нея водеха още три врати. Лидерът му ги показа.

— Спалня, баня и заден вход. — Тук се поколеба. — Няма да бъдеш нито заключен вътре, нито охраняван отпред, но на твое място не бих се опитал да избягам. Уверявам те, че не би могъл да излезеш от двореца. — Усмихна се с мила и съвсем дружелюбна гримаса. — В спалнята ще намериш подходящи дрехи. Смяташ ли, че ще се приготвиш за около час? Искам да ти покажа нещо преди вечеря.

— Ще бъда готов — отвърна Госейн.

Той се събличаше, обмисляйки шансовете си за бягство. Не прие твърдението, че е невъзможно да се измъкне, ако наоколо наистина отсъства охрана. Запита се дали те не се мъчеха да го изкушат.

В гардероба висяха няколко костюма и току-що бе избрал един, изработен от тъмна лъскава материя, когато долови шум. Навлече своя халат и излезе във всекидневната. Патриша Харди тъкмо затваряше вратата, която Кранг бе нарекъл заден вход. Тя се обърна с гъвкаво движение и се приближи към него.

— Проклет глупак! — изруга го младата жена без предисловие. — Защо напусна така бързо, щом онези пазачи влязоха в моя апартамент? Не ме ли чу да им казвам, че не позволявам стаите ми да бъдат претърсвани по заповед на Торсън? — Тя направи умиротворяващ жест. — Няма значение. Това е минало. Ти изчезна, бе застрелян и ето те днес отново тук. Ти беше убитият, нали? И не е било просто някаква случайна прилика?

Джилбърт се опита да отговори нещо, ала Патриша го сряза.

— Мога да остана най-много минутка. Повярвай ми, аз съм заподозреният № 1 в твоето бягство през миналия месец и хванат ли ме при теб… — Момичето конвулсивно потрепери. — Госейн, кой си ти? Досега сигурно си разбрал.

Той я изучаваше, заразен от нейната възбуда. Бе внесла със себе си известна живост, която липсваше в стаята. Интригуваща беше самата й трескавост.

— Кажи ми — настоя властно посетителката. — Бързо!

Беше достатъчно лесно да й разправи своята одисея. Бе се събудил на Венера без спомен как е попаднал там. Нямаше какво да крие от последвалите събития, освен че Прескот е от бандата. Но Патриша Харди го знаеше, понеже до ушите му стигна изречената на висок глас от нея идентификация. Все пак този факт не би могъл да се подметне ей така. Ако техният разговор се подслушваше от диктофони, това бе секрет, който трябваше да споделят мълчаливо.

Е, всичко друго й разказа кратко и ясно. Още преди да завърши, тя се хвърли на близкия стол и прехапа устни, явно ядосана.

— На практика второто ти тяло не знае нищо повече от първото — отсече накрая дамата. — Ти действително си само една пионка.

Госейн стоеше с вперени очи. Не успя да реши дали да бъде отегчен или развеселен. Не беше готов да обсъжда с нея проблема за двете си тела, макар да имаше някои виждания по тоя въпрос. От споменаването, че е пионка, го заболя, защото бе вярно.

— Слушай, къде е твоето място в цялата тази работа? — попита грубо той.

Погледът на Патриша се смекчи.

— Съжалявам — каза тя. — Не желаех да те засегна. Истината е, че самата липса на знание у теб стресна всички групировки. Джим Торсън, личният представител на Енро, отложи нашествието на Венера. Ето на̀! Помислих, че това ще те заинтересува. Но чакай! Не ме прекъсвай. Давам информация, която възнамерявах да ти съобщя преди месец. Ти ще искаш да научиш за „X“. Същото искаме и ние, останалите. Човекът е с желязна воля, обаче никой не се досеща за неговата цел. Изглежда, се трогва главно от своето собствено възвеличаване и се надява, че можеш да му послужиш за нещо. Хората от Галактическия съюз са озадачени. Те още не са решили дали космическият играч на шах, който те движи в тая игра, е техен помощник или не. Всеки опипва в тъмното, чудейки се как да постъпи по-нататък. — Млъкна. Очите й светеха. Бе развълнувана. — Друже мой — продължи тя, — трябва да има някаква възможност за теб в цялото наше объркване. Използвай я. Използвай я, ако ти се предостави, и не прикрепвай към нея невъзможни условия. Остани жив.

Патриша докосна ръката му с приятелски жест и почти изтича към вратата. Отвори я и се спря за малко на прага.

— Желая ти успех! — извика му и затръшна след себе си.

Мъжът си взе душ, размишлявайки: „Откъде Пат знае какво вършат другите хора или в какво вярват? Коя е всъщност тя?“ Когато излезе от банята, видя, че е дошъл нов посетител. Президентът Майкъл Харди чакаше на един от столовете.

Благородното му лице грейна, щом забеляза Госейн. Седнал там, той изглеждаше силен, спокоен и решителен, идеалният вариант на велик човек. Бе фиксирал твърдия си поглед върху физиономията на Джилбърт.

— Приготвих този апартамент за теб — каза вождът, — защото исках да поговорим без страх, че ще бъдем подслушвани. Обаче няма никакво време за губене.

— Така ли? — изсумтя Госейн.

Реагира с умишлена враждебност. Господинът тук бе позволил на някаква банда да го направи президент по начин, който рушеше игрите на Машината. Престъплението беше колосално, непростимо и лично.

Изящните черти на по-възрастния мъж се разчупиха в слаба усмивка.

— Хайде — премига Харди. — Нека не бъдем деца. Ти търсиш информация. Аз също. Ти ще зададеш три въпроса, после аз ще задам три. — Кратка пауза. Сетне рязко: — Ти трябва да питаш, човече.

Враждебността на Госейн рухна. Имаше повече въпроси, отколкото би успял да изстреля за цяла вечер. Наистина нямаше никакво време за губене.

— Кой си ти? — запита остро той.

— Съжалявам — отвърна Майкъл Харди, поклащайки бавно глава, — но аз или съм този, който изглеждам, или не съм. Ако ти призная, че съм последният, това би ме поставило под твоя власт. Един детектор на лъжата като нищо ще изсмуче информацията от теб. — После добави: — Не отнемай ценно време с теми, които биха могли да ме унищожат. Е, побързай.

— Знаеш ли друго за мен освен казаното досега?

— Да — кимна президентът и трябва да бе забелязал изражението, появило се върху лицето на Госейн, понеже веднага уточни: — Честна дума, не много. Няколко дни преди да излезеш на сцената, получих някакво писмо в моята лична кореспонденция. То бе доставено тук, в града на Машината, и показваше, че авторът му е запознат с всичките подробности около нещата, които смятахме за най-добре пазената тайна в Слънчевата система. Например той знаеше за замисленото нападение срещу Венера. След като предаваше цялата история накратко, продължаваше с изявлението, че ти ще останеш в хотел „Тропикъл Парк“ и че ще предотвратиш атаката на втората планета. В писмото имаше и определена информация, която не бях длъжен да споделям с други, тъй че го изгорих и те накарах да дойдеш по известната ти сложна процедура. И ето те пред мен. Очаквам въпрос номер три.

— Две — поправи го Госейн.

— Три. Ако ти задам такъв въпрос, че ти откажеш да ми отговориш, той ще се брои в моя вреда. Това е честно, нали?

Протестът му прозвуча машинално. Съзнанието му бе заето с чутото от Харди. Не се съмняваше в разказа. Действителността можеше да е нещо подобно. Ала какво се криеше зад думите му, беше, разбира се, съвсем отделна работа.

Впечатлен, Джилбърт огледа изпитателно по-възрастния мъж. Президентът бе само един от разнородната група твърде способни затворници, всеки от които със свои собствени цели. Обаче негово лично постижение е било убеждаването на хора, също големи егоисти, да му дадат най-високия формален пост. Характерът на този човек, върху който той едва ли се бе замислял преди, изведнъж се очерта по-богат.

— Госейн, твоя следващ въпрос!

Госейн беше забравил, че бързината е важна. Пък и вече се увери, че няма да научи много. Тия люде не знаеха достатъчно.

— Какво ще ми се случи по-нататък? — попита.

— Ще ти бъде направено предложение, но още не са ми известни подробности. Торсън и „X“ разсъждават върху него. Каквото и да е то, аз мисля, че засега ще е добре да го приемеш. Помни, че си в силна позиция. Теоретически погледнато, щом можеш да живееш в две тела, защо да не получиш и трето? — Той се намръщи. — Все пак това е една хипотеза.

Джилбърт бе престанал да вярва, че някога е имал две тела. Отвори уста да го каже и после отново я затвори. Присви очи. Тези хора сигурно преследваха някаква цел, като се опитваха да пробутат подобна идея. Цялата работа изглеждаше мътна и безсмислена, ала не трябваше да забравя, че на практика въобще не е излизал от контрола на бандата. Дори робопланът, който обясни, че е агент на Игралната Машина, може да е бил грижливо подготвен, за да създаде нужното впечатление. По-умно бе да изчака развоя на събитията.

— Да, ти изложи една хипотеза — подчерта високо той, докосвайки Харди.

— Моят първи въпрос — каза президентът — се отнася до човека или групировката, която стои зад теб. Свързвал ли се е с теб някой, който да твърди, че е представител на такива сили?

— Определено не. Освен ако е работа на Машината, но тогава аз съм абсолютно в неведение.

— Твоята вяра, че е така, не твори истина. — Вождът се засмя. — Накара ме да направя не-А изявление. Забелязал съм да го вършат и други. Точно когато замисляме да унищожим не-А философията, ние използваме нейната логика. „Картата не е територията.“ Убеждението ти, че не знаеш нищо, е частичен извод от действителността, без да е самата действителност. — Той оформи пауза, поседя спокойно известно време, усмихвайки се весело, и после рече: — Въпрос номер две. Имаш ли някакво усещане, че си различен от останалите човешки същества? — Сетне вдигна рамена. — Признавам, че въпросът е несемантичен, защото само от собствени наблюдения научаваш какво представляват околните хора, а твоите впечатления може би не съвпадат с чуждите. Живеем в лични светове. Все пак не мога да опиша това по-добре. Е, слушам те.

Този път Госейн намери темата за приемлива и дори много любопитна. Тук бяха облечени в думи неговите съкровени мисли.

— Не чувствам никаква разлика в себе си. Предполагам, че говориш за откритието на Джим Торсън относно моя мозък. — Той спря напрегнат. — Какво е то?

Госейн се наведе напред. Обливаха го ту студени, ту топли вълни. Въздъхна, щом Харди каза:

— Чакай си реда. Имам още своя трети въпрос. Интересува ме как разбра за убежището на Кранг?

— Бях закаран до него от един робоплан, който ме принуди да се кача.

— Чий е този самолет? — трепна президентът.

— Това е мой въпрос, благодаря — отвърна Джилбърт.

— Мисля, че може би ще е по-разумно всеки да пита само по веднъж. Какво има в мозъка ми?

— Допълнително вещество. Изобщо нямам представа за естеството му. Торсън се отнесе скептично към неговите възможности.

Госейн кимна. Беше склонен да се съгласи с орлово-носия мъж. Още тогава не бе усетил ни най-малка „разлика“.

— Чий е този самолет? — повтори Харди.

— Загатна, че представлява Машината.

— Загатна ли?

— Мой ред е — настоя другият.

Президентът се навъси.

— Не отговаряш пълно на въпросите — подхвърли той.

— Даде ли ти някакво доказателство?

— Знаеше няколко неща, които знае и Игралната Машина, обаче ме накара да капитулирам. Сметнах положението за подозрително.

— Разбирам твоята логика — проточи замислено Майкъл Харди. — Но не мога да го изясня добре за теб. Напоследък Кранг доминира над Торсън и аз съм на тъмно по много проблеми. Боя се — човекът се усмихна печално, — че съм понижен.

Значи ето защо беше тук, предлагайки факти на базата на равностойна размяна. Госейн внезапно си представи живо картината на тия земяни, започващи да осъзнават, че са били пионки. Преди да продължи, Харди му рече дрезгаво:

— Не съжалявам за нищо, ако мислиш това. Машината ми отказа правото на по-нататъшно напредване, а аз не се съгласих да приема каквито и да било подобни рамки.

— Хм, защо ти отказа тя?

— Понеже видяла в мене потенциален диктатор. Тъй се мотивира. Проклетото нещо беше нагласено да отстранява хора като мен по време, когато все още е съществувал законен страх от такава възможност.

— И ти не се умори да доказваш, че тя е била права, а?

— Шансът се появи и аз го използвах. При същите обстоятелства отново бих постъпил по сходен начин. В галактическата йерархия трябва да има място и за моя милост. Сега, в този критичен момент, Торсън просто залага на сигурно.

Мрачното изражение изчезна от лицето му. То се разведри.

— Започваме да се отклоняваме от нашата тема и…

Тук ги прекъснаха. Един униформен мъж влезе бързо и затвори след себе си.

— Сър — обърна се към Харди, — господин Торсън се качва по стълбите. Току-що получих сигнала.

Президентът се надигна. Изглеждаше отегчен, но спокоен.

— Ех, значи край на разговора — промълви той. — Мисля, че научих онова, което исках да узная. Опитвах се да взема решение за теб. Ясно ми е, че ти не си окончателният Госейн. Довиждане и помни какво казах. Засега прави компромиси. Оставай жив.

Двамата с пазача хлътнаха във вратата, през която петнайсет минути по-рано бе изчезнала Патриша. От излизането им бяха минали само няколко секунди, когато на главния вход се почука. После нахлу Джим Торсън.