Алфред ван Вогт
Светът на не-А (1)

Встъпление от автора

Читателю, ти държиш в ръцете си един от най-дискусионните и най-сполучливите романи в цялата научнофантастична литература.

В тези уводни бележки искам да представя някои от успехите и също да изброя подробно какво казаха главните критици за „Светът на не-А“. Позволи ми да избързам и да те предупредя, че туй, което ще прочетеш, не е ожесточена защита. На практика аз реших да приема критиките сериозно и съответно да поправя първото издание на „Бъркли“, като дам и обяснения, които от толкова дълго време смятах, че не са нужни.

Преди да ти разкажа за нападките, предлагам да изложа накратко няколко по-важни сполуки.

Това бе първият фантастичен роман с твърди корици, публикуван от голямо издателство („Саймън и Шустър“) след Втората световна война.

Спечели наградата на Клуба на писателите.

Беше включен от Библиотечната асоциация на Нюйоркска област сред стоте най-добри заглавия за 1948 година.

Французинът Жак Садул от Editions OPTA^[1] заяви, че с превода си „Светът на не-А“ съвсем сам е създал местния пазар на научна фантастика. От първото издание са били изкупени 25 000 екземпляра. Той добави, че дори след 21 години съм продължил да бъда най-популярният писател във Франция по отношение на продадените бройки.

Книгата възбуди и по-специален интерес. Студенти обсаждаха Института по обща семантика в Лейкууд, Кънектикът, за да следват при граф Алфред Корзибски^[2], който си бе позволил да се фотографира как чете моята творба. Днес тази семантика, тогава колеблива наука, се преподава в стотици университети.

„Светът“ беше преведен на девет езика.

Ако оставим това настрана, стигаме до атаките. Както ще видиш, те са твърде забавни, подлудяват авторите и провокират читателите.

Ето какво казва Сам Московиц в своя сборник „Търсачи на утрешния ден“ относно грешките в „Светът на не-А“: „… Объркан, Джилбърт Госейн, мутант с двойно съзнание, не знае кой е той всъщност и жертва цялото произведение, за да открие тайната.“ Първоначално романът беше направен на поредица в „Ъстаундинг Сайънс Фикшън“ и след публикуване на последната му част излезе като отделен том. Господин Московиц продължава: „Започнаха да се сипят писма на тъжно недоумение. Хората не разбираха за какво точно става дума в текста. Издателят Кембъл ги посъветва да изчакат няколко дни. Той предположи, че толкова време ще е необходимо, та смисълът да достигне до съзнанието. Дните се превърнаха в месеци, но изясняване не се получи никога.“

Навярно ще си кажеш, че е последвала безпощадна критика. Просто безкомпромисният Сам Московиц, чиито познания по история на научната фантастика и колекция от книги се превишават само от тези на ненадминатия Форест Акерман… въпреки всичко греши. Читателите, написали „жаловити“ писма до издателството, се броят на пръстите на две ръце.

Московиц обаче може да спори, че няма предвид количеството оплакващи се, а качеството им. И тук той има известно право.

Скоро след като „Светът на не-А“ бе отпечатан на поредица през 1945 година, някакъв запалянко по SF, до момента непознат за мен, помести в едно списание за любители дълга и силна статия, атакуваща романа и моята работа досега като цяло. Материалът завършваше, цитирам само по памет, с изречението: „Алфред ван Вогт е всъщност автор джудже, който използва гигантска пишеща машина.“

Метафорите от началото до края на тази статия, колкото и да са безсмислени тъкмо в това отношение (ако поразсъждаваш върху тях), ме накараха да включа към своя отговор в по-късен брой на същото списание изгубена за идните поколения забележка. Там предвиждах бляскава кариера за младежа, чиято атака бе толкова поетична.

След време свежият талант се преобрази в гения на нашия жанр Деймън Найт, който — сред многото си постижения — обедини преди няколко години американските писатели фантасти. Макар да изглежда невероятно, въпросната организация продължава да бъде жизнеспособна и днес.

За така отдавнашната рецензия на Найт наблюдателят на „Галакси Магазин“ Олджис Бъдрис бе написал в колонката за отзиви през месец декември 1967 година следното: „В сборника (критични есета) ще намерите заедно с разни привлекателни неща от по-раншната версия прочутото унищожение на А. Е. ван Вогт, направило Деймън известен.“

Съществуват ли други нападки срещу „Светът на не-А“? Няма никакви. Това е факт. На 23 и половина години Найт взе тоя роман и по думите на Олджис Бъдрис стана причина за моето „унищожение“.

И тъй, какъв е проблемът? Кое ме кара да поправям сега „Светът“? Нима го върша само заради една критика?

О, да.

Но защо? — питаш ти, читателю.

Ами на тази планета човек трябва да познава къде е силата.

Найт имаше ли я?

Найт я имаше.

В някакъв по-дълбок смисъл, разбира се, аз правя защита на книгата си и даже я преработвам, защото общата семантика е световен предмет с реални заключения не само през 2560 година от новата ера, когато се развива моят разказ, а също тук и днес.

Въпросната семантика, както я определя покойният граф Алфред Корзибски в своя прочут труд „Наука и здрав разум“, е една повтаряща се фраза за не-Аристотеловата и не-Нютоновата система. Не се оставяйте на тия сложни думи да ви спрат. Не-Аристотелова означава не според мисълта, обединяваща последователите на древния грък в продължение на близо 2000 години. Не-Нютонова пък се отнася в основата си за нашата Айнщайнова вселена, преценявана от съвременна позиция. Не-Аристотелова се съкращава на не-А.

Ето как се стига до заглавията „Светът на…“ и „Играчите на не-А“.

Общата семантика се занимава със същината на значението. В това отношение тя излиза извън обичайния обсег и включва новите тенденции на лингвистиката. Важна идея на семантиците е, че някое значение може да бъде разбрано само когато му бъде позволено да премине през нервната и възприемаща система на разумно създание, през която бива филтрирано.

Поради ограничените си възможности индивидът вижда едва част от истината и никога цялата. При описанието на тези ограничения граф Корзибски въвежда термина „стълбица на абстракцията“. Абстракцията, както я използва той, няма възвишено или символично допълнително натоварване. Това ще рече „да отделиш от“, тоест да вземеш нещо от многото. Ученият приема, че при запознаването с даден естествен процес човек е в състояние да извлича, сиреч да усеща само част от него.

Ако бях писател, който просто представя идеите на другиго, тогава се съмнявам дали бих имал проблеми с моята публика. Смятам, че съм нарисувал картината на общата семантика така добре и тъй умело в „Светът на не-А“ и в неговото продължение, че читателите да си кажат — ето всичко, което е трябвало да се направи. Истината обаче е, че аз, авторът, съм забелязал един по-дълбок парадокс.

От Айнщайновата теория за относителността насам ние включваме схващането за наблюдателя, който следва да бъде взет предвид. Когато и да дискутирах върху повдигнатия въпрос, откривах, че хората не умеят да оценят висотата на подобно схващане. Те, изглежда, мислеха този наблюдател за някаква алгебрична единица. Без значение каква личност е той.

При такива науки като химия и физика методите са толкоз прецизни, че очевидно няма значение кой е наблюдавал. Японците, германците и руснаците, католиците, протестантите, индусите и англичаните — всички те са стигали до едни и същи безпогрешни изводи, заобикаляйки своите частни, расови и верски предразсъдъци. Но онези, с които съм говорил, считаха, че веднага щом представители на тия многобройни националности или религиозни групи напишат история… ах, тогава от всеки индивид ще се получи вече различно описание и, то се подразбира, инаква история.

Ако по-горе споменавам, че това „очевидно“ не е било от значение при физическите или точните науки (нали често ги наричат така?), истината впрочем е, че там то също има тежест. Отделният учен е ограничен в собствените си способности да извлича данни от природата чрез промиването на мозъка, което е наследил от родителите или пък в училище. Както би казал общият семантик, научният деец „създава своя история“ във всеки изследователски проект. И тъй, някой физик с по-малка образователна и лична устойчивост може да реши даден проблем, останал извън възможностите (за извличане) на друг колега.

Накратко, наблюдателят винаги е и всякога трябва да бъде едно „аз“… една определена фигура.

Съобразно със сюжета в „Светът на не-А“ моят герой Джилбърт Госейн разкрива, че не е този, за когото се мисли. Той просто смята, че е фалшив.

Сега да предположим по аналогия, че същото важи за всички нас. Само че ние сме навлезли толкоз дълбоко във фалша, до такава степен сме приели нашата ограничена роля, че изобщо не се съмняваме в нея.

… Да продължа с разказа за „Светът“. Независимо че не знае кой е, главният ми герой постепенно се запознава със своята самоличност. Следователно той поема значимото от събитията, разгръщащи се в романа, и им дава власт над себе си. Скоро започва да чувства, че осъзнатата от него част е всъщност цялото.

Това е проследено във втората книга „Играчите на не-А“. Именно в нея Джилбърт отхвърля всякакви опити да бъде някой друг. Тъй като не се отделя ярко в тази област, той остава пионка. За фигура, която се свързва устойчиво с идентификации, както може да бъде наречен шумът на вселената, светът е богат и колоритен, а не тя. Нейната същина изглежда нещо, понеже записва огромен брой въздействия от околната среда.

Общата сума извлечения на Госейн от заобикалящата го реалност включва възприемането на собственото му тяло от сетивата му и представлява неговата памет.

И така, в моите романи аз вплитам мисълта, че паметта е равна на самоличност.

Но не го казвам, ами го драматизирам.

Да речем, в една трета от пътя през „Светът“ Джилбърт Госейн е насилствено унищожаван. Ала него отново го има в началото на следващата глава, само че в друга обвивка. Той приема, че е същото лице, защото притежава спомените от предишното си тяло.

Нека да дам и обратен пример. В края на „Играчите“ основният противник, който вярва в определена религия, убива своя бог. Тази действителност е твърде смъртоносна за героя, за да й се противопоставя, тъй че се налага да я забрави. Но ако иска да игнорира нещо толкова всеобхватно, трябва да изтрие всичко, което някога е знаел, и той забравя кой е всъщност.

Накъсо, не-памет е равно на не-аз.

Докато четеш „Светът“ или „Играчите“, ти ще видиш колко последователно двата романа се придържат към тая идея и, както вече ти бе обърнато внимание, колко точно е развитието и в тях.

В момента не мога да си спомня книга, създадена преди „Светът на не-А“, с по-дълбок смисъл от показания на повърхността. Сама по себе си научната фантастика е така сложна, когато е изложена откровено, без намеци и неуловими загатвания на повече от едно ниво, че направо изглежда жестоко от страна на даден писател да добавя допълнителни скрити измерения. Неотдавнашен образец за такъв фантастичен роман на две равнища е първият от жанра, сътворен от британския философ Колин Уилсън и озаглавен „Паразитите на съзнанието“. Главният персонаж в „Паразитите“ принадлежи към Новите хора или накратко — той е екзистенциалист.

В „Светът“ ние срещаме не-А (не-Аристотелов) човек, който оценява реалността по постепенна скала, не само в черно и бяло, без обаче да става бунтар, циник или заговорник в което и да е съвременно значение на тези думи. По малка частица от това в комунистическите йерархии, в най-общи линии в Азия и Африка, в нашата собствена Уолстрийт и други гранични области на мислене… и ние бихме имали една по-прогресивна планета.

Доскоро авторите на SF бяха много заети с характеризиране на образи в нея. Няколко души даже успяха да съобщят, че тяхната литературна продукция притежава подобно безценно качество.

За да изясня къде стоя в такъв спор, ще кажа, че в не-А историите аз собствено характеризирам човешката самоличност.

От по-голямо значение, отколкото която и да е разправия между някой писател и критиците му, е, че… общата семантика носи смислено послание към сегашния ни свят.

Чел ли си навремето в пресата как С. И. Хаякава се справи с бунтовете в щатския колеж на Сан Франциско през 1968–69 година? Те бяха сред първите и най-сериозните — извън контрол и, разбира се, опасни. Директорът на колежа си подаде оставката. Хаякава бе определен за временен негов заместник. Добре, какво беше сторил той? Ами професор Хаякава е самият днешен не-А, избраният шеф на Международното дружество по обща семантика. Ученият се зае с този бунт със сигурното усещане, че ключът за излизане от аналогични ситуации е общуването. Но ти, читателю, трябва да общуваш по правилата на другата страна.

Честните искания на хората с искрено недоволство бяха мигновено преодолени чрез промяна на решението. Ала дори днес заговорниците не знаят кое точно им нанесе удар и защо изгубиха своя устрем напред.

Същото се случва във фантазията за Джилбърт Госейн^[3] в „Светът на не-А“.