Алфред ван Вогт
Светът на не-А (14)

XIII

Едрият мъж спря за малко на прага. Бе същият, какъвто си го спомняше Госейн: с груби черти, орлов нос и силен. Поначало позицията на Торсън беше безпогрешна — човека, агент на Енро, от когото всички се страхуват. Той свъси вежди.

— Още не си облечен! — произнесе рязко.

Погледът му се стрелна из стаята. Очите му излъчваха подозрение. И ето че Госейн внезапно го прецени под друг ъгъл. Беше дошъл от звездите в една чужда слънчева система. Тук, на Земята, ограден от непознати фигури, действащ по указание от някаква далечна власт, той се мъчеше да провежда своите инструкции. Напрежението бе очевидно огромно. По никое време не можеше да бъде сигурен в лоялността на хората, с които си сътрудничи.

— Използваш интересен парфюм — изкоментира новият гост, щом подуши въздуха.

— Не съм обърнал внимание — отвърна Джилбърт. Чак сега долови слаб сладникав аромат. Запита се дали не беше от Патриша. Тя трябваше да бъде осторожна с подобни дребни неща.

Взря се хладно в едрия мъж:

— Какво искаш?

Торсън не направи никакъв опит да влезе по-навътре във всекидневната, нито затвори вратата.

— Само да ти хвърля едно око — каза замислено той. — Просто да те видя. — Накрая сви рамена. — Ето това е то.

Орловоносият се завъртя на пети и излезе. Госейн примигна. Беше се напрегнал за словесна схватка и се усети измамен. Продължи да се облича, озадачен от постъпката на Джим. Забрави за нея, когато от часовника в спалнята разбра, че почти е време да се върне Кранг. Момент по-късно чу да се отваря външната брава.

— Веднага идвам — извика.

Никакъв отговор, нито звук. Върху прага падна нечия сянка. Сепнат, Госейн вдигна поглед. В спалнята влезе Джон Прескот.

— Разполагам буквално с една минута — уточни той.

Джилбърт въздъхна въпреки изненадата си. Неизменната припряност на неговите посетители беше започнала да го уморява. Но не каза нищо, а само се изправи и изгледа въпросително господина.

— Може би се питаш какво е станало с мен — подзе Прескот.

Госейн кимна, обаче съзнанието му бе някак пусто. Той се вслуша мълчаливо в бързото обяснение, което последва. В него беше есенцията. Галактически агент. Таен поддръжник на не-А.

— Естествено — допълни гостът — аз нямаше да ти доверя всичко, ако не трябваше. Разпознах те от снимките, когато ме нападна онзи следобед, и, честна дума, съобщих за твоето присъствие на Венера, приемайки, че ще успееш да избягаш. Бях учуден да те видя в горския дом на Кранг.

Той направи пауза, за да си поеме дъх, и Госейн се почувства разочарован. Неговото единствено предимство пред групировката, че знае за Прескот, сега изчезна. В ретроспекция изглеждаше глупаво, че изобщо е разчитат на това да му помогне, но бе разчитал. Въпросът, който остана, беше каква е целта на чуждата изповед в този час?

— Заради Амелия — каза разтревожен агентът. — Тя е невинна. Подчиних се на фарса да бъда пленник заедно с нея, мислейки, че те ще я задържат само докато бъде извършено нападението на Венера. Е, преди няколко минути Кранг ме информира, че „X“ и Торсън имат нещо наум за нея, свързано с теб…

Той спря. С леко треперещи пръсти измъкна от сакото си малка метална кутийка, отвори я и пренебрежително му я поднесе. Госейн се взря с любопитство в дванайсетте бели хапчета, които съдържаше.

— Вземи едно — настоя Прескот.

Другият изпита някакво подозрение за предстоящите събития, обаче се пресегна послушно и си взе.

— Глътни го!

Тук Госейн поклати глава. Беше обезпокоен.

— Не обичам странни хапчета — реагира той.

— За твоя собствена защита е. Кълна се. Добра противоотрова.

— Не съм поемал нищо отровно — отвърна търпеливо Джилбърт.

Агентът затвори с щракане кутийката. Пусна я обратно в джоба, отстъпи назад и същевременно извади бластер със свободната си ръка.

— Госейн — произнесе със спокоен глас. — Аз съм един отчаян човек. Или гълтай веднага, или ще те изгоря.

Опасността бе нереална. Домакинът погледна миниатюрното бяло кръгче, после Прескот.

— В съседната стая забелязах детектор на лъжата. Би уредил нещата много бързо.

Така и стана. Джон каза на апарата:

— Това хапче е противоотрова, която ще защити Госейн в случай, че предприема определено действие. Би ли проверил твърдението?

Отговорът беше светкавичен:

— Да, вярно е.

Той лапна беличкото и за момент застина, очаквайки влиянието му. Когато не се случи нищо, подметна:

— Надявам се, че с твоята съпруга всичко ще бъде наред.

— Благодаря — рече Прескот и излезе забързан през вратата, водеща към главния коридор.

Госейн приключи с обличането и със свито сърце седна да чака Кранг. Бе по-разтревожен, отколкото искаше да признае. Всеки от хората, дошли да го видят, преследваше индивидуална цел. Но те имаха много общо помежду си: вярваха сериозно в неизбежността на близка криза.

Венера трябваше да бъде нападната, но от кого — не беше ясно. От някоя велика галактическа империя ли? Хм, бе необичайно лесно да си го представи човек. По този начин една раса се свързваше със своето слънце и планетите й се подчиняваха. Тайнствени агенти, безсмислени действия, инфилтрация и накрая неотразима атака от незнайно къде. Честите споменавания за някакъв съюз на космически сили, противопоставящ се на нашествието, изглеждаха неясни и несъществени пред присъствието на Торсън и вече направените стъпки. Убийство. Предателство. Завладяване на Земята.

— И от мен се очаква да спра това? — запита се на глас Госейн, а после късо се изсмя, чувствайки се нелепо.

За щастие проблемът около него самия бавно се разплиташе. Един от най-опасните му периоди бе частичното приемане на пропагандата, че е оживял отново в друго тяло. Поне логиката му полека-лека се отърваваше от потресението. Можеше да посрещне вечерта с по-трезво съзнание.

Стъпки на входа го извадиха от тези тревожни размишления. За негово облекчение беше Елдред Кранг.

— Готов ли си? — извика той.

Госейн кимна.

— Тогава тръгвай с мен.

Те слязоха по няколко реда стълби, сетне минаха по тесен коридор до някаква врата. Кранг я отключи и разтвори. През нея Джилбърт зърна мраморен под и машини.

— Трябва да влезеш сам, за да видиш тялото.

— Какво? — попита с любопитство Госейн. После разбра. Тяло!

Забравил за придружителя си, хлътна вътре. По-широкият изглед към помещението разкри още машини, стенни шкафове, наредени с бутилки и стъкленици, и в един ъгъл — продълговата форма, лежаща върху маса и загърната с бял чаршаф. Той се взря в нея, при което значителна част от останалото му спокойствие взе да го напуска. Бе слушал в продължение на много дни да се говори за другото му тяло и ако словесната картина, призовавана така често, го беше вълнувала, сега имаше съществена разлика.

Това бе разликата между мисъл и събитие, между думи и реалност, между смърт и живот. Тя изглеждаше толкова голяма, че неговите органи почувстваха дълбока метаболична промяна, а нервите му, неспособни да овладеят новите реакции, започнаха лудо да трептят.

Жизнената уравновесеност се върна бързо. Госейн пак усети натиска на пода върху стъпалата си и въздуха в помещението, хладен и сух като пепел, в белите дробове и устата. Погледът му се премрежи. Бавно, отчитащ отново своето човекоподобие, но все още не съвсем нормално, той позволи на разума си да отплува към тази застинала мъртва форма. И макар да не правеше никакво съзнателно движение, отиде до масата. Протегна ръка, с върховете на пръстите повдигна чаршафа и го свлече на пода.