Алфред ван Вогт
Светът на не-А (4)

III

Да съществуваш, значи да установяваш връзки.

С. Д. К.

Джилбърт Госейн помогна на спътничката си да слезе от автомобила. Те заобиколиха бързо група дървета, минаха през масивна арка и се появиха пред Машината. Тереза продължи да върви спокойно, господинът обаче спря.

Тайнствената Машина се намираше в далечния край на широка улица. Планинското било беше подравнено, тъй че около нея да има пространство и градини. Бе на разстояние половин миля от сгушените в дървесата порти. Издигаше се нагоре и нагоре с бляскаво метално величие. Представляваше насочен в небето конус и на върха си крепеше звезда от атомна светлина, която бе по-ярка от обедното слънце.

Видът й направо го шокира. Досега не беше разсъждавал за това, но внезапно осъзна, че Машината никога няма да приеме неговата фалшива самоличност. Усети някакво стягане и остана така потиснат. Забеляза, че Тереза Кларк също е спряла и гледа назад към него.

— За пръв път ли я виждаш толкова отблизо? — попита съучастнически тя. — Поразява те, а?

В държането й имаше намек за превъзходство, което предизвика лека усмивка върху устните на Госейн. „Тези градски хитреци!“ — помисли кисело мъжът. Почувства се по-добре и като я хвана за ръка, тръгна отново напред. Увереността му бавно се възвръщаше. Системата със сигурност нямаше да го преценява при такава висока абстракция^[1] като недействителна самоличност. Та нали даже детекторът на лъжата бе установил, че той се е представил невярно, без да влага умисъл?

Тълпите станаха трудни за преодоляване, щом наближиха подстъпите на грамадната Машина.

Нейните размери изпъкнаха още по-очевидно. Закръглеността й придаваше някакъв пригладен аеродинамичен вид, който не се заличаваше от редиците индивидуални игрални помещения, украсяващи и начупващи гигантската основа. Целият първи етаж се състоеше от също такива помещения и съединителни коридори. Широки външни стълбища водеха към второ, трето и четвърто ниво и надолу в три сутерена — общо седем етажа, посветени изключително за заниманията на отделните състезатели.

— Сега, когато съм тук, вече не съм толкова сигурна в себе си — въздъхна Тереза Кларк. — Тези хора изглеждат дяволски интелигентни.

Госейн се засмя на изражението на лицето й, но не каза нищо. Чувстваше се извънредно уверен, че ще може да се състезава чак до трийсетия ден. Проблемът му не беше дали ще спечели, а дали ще му бъде позволено да опита.

Надалеч и неуязвима, Машината се извисяваше над човешките създания, които се готвеше да сортира съобразно тяхното семантично обучение. Никой от живите днес не знаеше точно в коя част от конструкцията й бе разположен нейният електромагнитен ум. Джилбърт Госейн размишляваше върху тая загадка подобно на мнозина други преди него. Къде ли бих го поставил, чудеше се той, ако бях някой от учените-архитекти? Това, разбира се, нямаше значение. Игралната Машина вече бе по-стара от който и да е съвременен човек. Самоподновяваща се и съзнаваща своя живот и своята цел, тя оставаше по-голяма от всеки индивид, имунизирана срещу корупция и теоретически способна да предотврати собственото си унищожение.

— Тя ще ни съсипе! — бяха изкрещели по-емоционалните натури след завършването й.

— Не — възразиха тогава строителите. — Нашата творба не е разрушител, а неподвижен механически мозък със съзидателни функции и с капацитет за добавки към себе си в определени разумни направления.

В продължение на триста години хората бяха идвали да приемат нейните решения кой трябва да ги управлява…

Госейн долови някакъв разговор между мъж и жена, които вървяха наблизо.

— Местността е без полиция — изсумтя жената. — Страхувам се.

— Не виждаш ли — отвърна спътникът й, — това показва как е на Венера, където няма никаква нужда от полицаи. Ако докажем, че сме достойни за нея, ще отидем на планета, на която всеки е нормален. Периодът без ченгета ни дава шанс да оценим прогреса тук, на Земята. Някога това беше кошмар, но аз открих промяна дори в течение на моя живот. Да, този период наистина е необходим.

— Мисля, че сега трябва да се разделим — бутна го Тереза Кларк. — Фамилиите, започващи с К, са долу на втория сутерен, а тия, започващи с Г, са точно над тях. Ще се срещнем довечера при пустия парцел. Някакви възражения?

— Никакви.

Изчака я, докато се загуби от погледа му към споменатия сутерен, и я последва. Когато достигна края на стъпалата, зърна, че младата жена бърза към един изход в дъното на дълъг коридор. Тръгна натам. Скоро я видя да катери стълбище, водещо навън. Най-после Госейн го изкачи, пробивайки си път през тълпата, ала Тереза вече не се забелязваше никъде. Замислено се обърна. Възможността тя да не рискува да се подложи на тестовете го бе накарала да я проследи, но потвърждаването на подозренията му беше смущаващо. Проблемът Тереза Кларк бе станал по-сложен.

По-объркан, отколкото очакваше, той влезе в празна изпитна будка в секция Г. Вратата се затвори с щракване след него и веднага от някакъв ъгъл попитаха прозаично:

— Вашето име?

Госейн забрави странната си позната. Дошъл бе решителният момент.

Будката съдържаше удобно въртящ се стол, бюро с чекмеджета и над него — прозрачно табло, зад което електронни лампи светеха с многообразието на цветовете от черешовочервено до огненожълто. В средата на таблото, направен също от пластмаса, лъщеше обикновен високоговорител с аеродинамична форма. Точно оттам бе долетял гласът на Машината.

— Вашето име? — повтори тя. — И, моля, вземете металните контакти.

— Джилбърт Госейн — каза спокойно мъжът.

Настъпи тишина. Някои от черешовочервените електронни лампи замигаха несигурно.

— Засега ще приема това име — произнесе Игралната Машина с безличен тон.

Госейн потъна по-дълбоко назад в стола. Кожата му се загря от вълнение. Почувства се на ръба на откритието.

— Знаеш ли моето истинско име? — запита той.

Последва нова пауза. Човекът имаше достатъчно време да си състави мнение за колосалния механизъм, който в същия миг провеждаше с лекота десетки хиляди разговори с индивидите в своята вътрешност.

— Във вашето съзнание липсва друг запис по повдигнатата тема — отвърнаха му. — Е, сега да оставим това. Готов ли сте за теста?

— Н-но…

— Без повече отклонения в този момент — каза Машината по-официално. Когато се обади отново, тонът й беше приятен: — В едно от чекмеджетата ще намерите материали за писане. Въпросите са отпечатани на всяка страница. Използвайте времето си. Имате на разположение половин час и няма да можете да напуснете помещението, докато той не изтече. Късмет.

Въпросите бяха според предвижданията на Госейн: „Какво е не-аристотелизъм? Какво е не-нютонизъм? Какво е не-евклидизъм?“

Всъщност не бяха лесни. Най-добрият метод бе да не опитва подробни разяснения, ами да покаже усещане за многоординалността^[2] на думите и за факта, че всеки отговор би могъл да бъде само някаква абстракция. Започна с нанасянето на познатите съкращения при термините — не-А, не-Н и не-Е.

Завърши за около двайсет минути, после се облегна назад в напрегнато очакване. Машината бе казала: „Без повече отклонения в този момент.“ Изглежда, че тя щеше пак да разговаря с него. В края на двайсет и петата минута гласът й се появи отново:

— Моля, не се изненадвайте от простотата на днешния тест. Запомнете, че целта на игрите не е да подмамва голямото мнозинство от участниците към загуба. Напротив, задачата е всички индивиди да се обучат така, че да използват възможно най-правилно сложната си нервна система. Това може да бъде реализирано едва при оцеляване след пълните трийсет дни на турнира. А сега ония, които не издържаха първия тест, вече са уведомени. Те няма да бъдат допуснати като състезатели през другите игри от текущия сезон. На оставащите — с удоволствие съобщавам, че те са повече от 99 процента — желая добър късмет за утре.

Приключването беше бързо. Той просто бе пъхнал своя лист в съответния процеп. Едно телевизионно око бе прегледало отговорите му, беше ги сравнило по много гъвкав начин с верните и после вписало, че бариерата е премината успешно. По подобен метод бяха преценени изпълненията и на останалите двайсет и пет хиляди участници. Скоро нова група хора щеше да повтори преживяването.

— Искате ли да зададете още въпроси, Джилбърт Госейн? — попита Машината.

— Да — отвърна възбудено той. — Имам насадени в съзнанието си няколко фалшиви представи. С някаква цел ли са поставени там?

— Да.

— Кой ги е поставил?

— Във вашия мозък няма запис за това.

— Тогава откъде знаеш, че съществуват?

— Логично разсъждение на базата на информация — произнесе механизмът. — Фактът, че илюзията ви е свързана с Патриша Харди, е доста показателен за мен.

Госейн се поколеба, сетне изказа мисълта, която го занимаваше напоследък:

— Голям брой психоневротици имат еднакво силни вярвания. Такива хора обикновено се отъждествяват с прочути личности: „Аз съм Наполеон“; „Аз съм Хитлер“; „Аз съм Тарг“; „Аз съм женен за Патриша Харди.“ Към тази категория ли спада моята фалшива вяра?

— Определено не. Твърде важни убеждения могат да бъдат възбудени и чрез хипнотични средства. Вие също попадате под тяхното влияние. Ето защо успяхте да отхвърлите чувството за изненада, когато узнахте, че тя не е мъртва. Вашето възстановяване обаче все още не е пълно. — Последва пауза, след която Машината заговори отново, а в думите й витаеше някаква странна тъга. — Аз съм само един неподвижен разум, слабо усещам какво става в отдалечените части на Земята. Какви планове се кроят, засега просто гадая. Ще бъдете изненадан и разочарован да научите, че не съм в състояние да ви кажа нищо повече по този въпрос.

— Как да го разбирам? — попита Госейн.

— Че вие сте много дълбоко замесен, но не умея да реша вашия проблем. Искам от вас да отидете на психиатър и да направите снимка на своята мозъчна кора. Струва ми се, че в мозъка ви има нещо… ех, не мога да определя какво е то. И това е всичко от мен. Довиждане до утре.

Откъм вратата се чу щракване, когато тя автоматично се отключи. Мъжът излезе в коридора, подвоуми се за момент и после си проби път през забързаната тълпа.

Озова се на непознат павиран булевард. На около четвърт миля северозападно оттук започваха други сгради. Те бяха геометрично подредени на групи от двете страни на магистралата, в чийто далечен край, сред цветя и дървета, се издигаше дворецът на Машината.

Той не беше висок. Внушителните му очертания се бяха потопили в ярката зеленина и великолепието на близката околност. Ала не това завладя Госейн. Съзнанието му се повлияваше, представяше си, разбираше. Там живееха Харди и неговата дъщеря Патриша. Ако той бе дълбоко замесен, тогава същото се отнасяше и за тях. Кое ги беше накарало да насадят в мозъка му убеждението, че е бил женен за някаква мъртва Патриша? Този ход изглеждаше безполезен. Детекторът на лъжата във всяка хотелска група щеше да го разкрие, дори Нордег да не бе подръка, за да го обвини.

Джилбърт се обърна и заобиколи основата на Машината, отправяйки се обратно към същинския град. Обядва в малък ресторант недалеч от реката, после започна да прелиства жълтите страници на дебел телефонен указател. Знаеше името, което търсеше, и го намери почти веднага:

ЕНРАЙТ, ДЕЙВИД ЛЕСТЪР, психолог

709 Медикъл Артс Билдинг

Енрайт беше издал няколко книги. Те се препоръчваха задължително на всички, които се надяваха да преминат отвъд десетия ден в игрите. Бе удоволствие да си спомниш кристалната яснота на написаното от учения, внимателното семантично съображение, вложено във всяка използвана многоординална дума, широтата на разума и разбирането на човешкото тяло и съзнание като едно цяло.

Затвори указателя и излезе на улицата. Чувстваше се спокоен. В душата му се надигаше надежда. Самият факт, че се сети за психолога и неговите трудове така подробно, показваше колко леко стои в паметта му натрапената амнезия. Това нямаше да отнеме много време, щом прочутият мъж веднъж почнеше да работи върху него.

Служителят в приемната на докторския кабинет каза:

— Господин Енрайт може да бъде посетен само с предварително записан час. Ако искате, ще ви дам такъв подир три дни, тоест в четвъртък, в два следобед. Трябва обаче да оставите депозит двайсет и пет долара.

Госейн плати, взе разписката и си тръгна. Беше разочарован, но не особено. Добрите специалисти сигурно бяха заети хора в света, който все още беше далеч от придобиването на не-А съвършенство.

Отново на улицата, той забеляза как една от най-дългите и най-мощни коли, каквито бе виждал, мина покрай него и закова до бордюра на разстояние сто фута. Лимузината блестеше на следобедното слънце. Прислужник в ливрея скочи пъргаво от мястото до шофьора и отвори вратата.

Насам живо се приближаваше Тереза в следобедна рокля от скъпа материя. В общи линии не изглеждаше по-малко стройна, но тъмният цвят на дрехата правеше лицето й леко по-пълно и поради контраста — не тъй загоряло. Тереза Кларк! Името оставаше сякаш без значение пред такова великолепие.

— Коя е тя? — попита Госейн един мъж, спрял наблизо.

Човекът го погледна изненадан и после изрече онуй, за което Джилбърт вече се досещаше.

— Ами това е Патриша, дъщерята на президента Харди. Чувам, че е истинска невротичка. Вижте например тази кола. Прилича на прекалено голямо бижу, сигурен признак за…

Госейн се обърна, отклонявайки очи от лимузината и нейната неотдавнашна обитателка. Нямаше смисъл да бъде разпознат, докато не обсъди всичко внимателно. Изглеждаше му странно тя да се върне същата нощ на едно тъмно място, за да бъде сама с някакъв чужд мъж.

Но Патриша бе там.

Той стоеше в сенките и гледаше замислено призрачната й фигура. Джилбърт дойде на срещата много ловко. Жената бе с гръб и комай не усещаше присъствието му. Беше възможно, въпреки неговото грижливо изследване на целия парцел, да е вече в коварна клопка. Ето риск, който изобщо не се поколеба да поеме. Нали у тая дама се криеше единственият ключ към тайнствеността около собствената му личност? Наблюдаваше я с любопитство, доколкото можеше, в спускащия се здрач.

Отначало тя седеше с лявото си стъпало, подпъхнато под десния крак. В течение на десетина минути промени пет пъти положението си. Два пъти по време на смените се полуизправяше. В промеждутъка очевидно чертаеше с пръст разни фигури в тревата. Сетне извади своята табакера и я прибра отново, без да вземе цигара. Половин дузина пъти тръска главата си като че напук на някаква мисъл. Два пъти скръсти ръце и потрепери сякаш от хлад, три пъти въздъхна шумно, цъкна нетърпеливо с език и около цяла минута стоя съвсем неподвижна.

Предишната вечер не беше толкоз нервна. Въобще не бе такава освен в краткия период, когато се преструваше на уплашена от мъжете, които я били преследвали. Госейн реши, че причина за промяната й е чакането. Просто е свикнала да се среща с хора и да работи с тях. Сама губеше всякакво търпение.

Какво каза човекът този следобед? Невротичка. Да, без съмнение. В детството си трябва да е била лишена от това ранно не-А обучение, тъй необходимо за развиването на определена интелигентност. Загадка бе как то е могло да бъде пропуснато в дома на така цялостно изградена личност като президента Харди. Независимо от обстоятелствата, Патриша беше човешко създание, чийто таламус винаги е контролирал напълно действията й. Той си я представи изпаднала в нервна криза…

Продължи да я наблюдава в почти плътната тъмнина. След десет минути тя стана и се протегна. После седна пак, събу обувките си и претъркулвайки се към него, легна върху тревата. Видя го.

— Всичко е наред — увери я тихо Госейн. — Тук съм единствено аз. Помислих, че ме чу да идвам.

Не си бе казал нищо подобно, но Патриша Харди се надигна рязко и това сякаш бе най-добрият начин да се успокои.

— Ти ме стресна — заяви тя, а гласът й, подходящо приглушен, прозвуча равно. Разбира се, имаше здрави таламусни реакции.

Той се отпусна в тревата до нея и позволи булото на нощта да пропълзи върху него. Втората нощ без полиция! Беше трудно за вярване. Долавяше градските шумове — слаби, безлични и съвсем неподтикващи към размисъл. Къде бяха бандите и крадците? Те изглеждаха нереални, изследвани от безопасността на туй тъмно убежище. Вероятно годините и чудесните образователни системи ги бяха отсели, оставяйки само страшните легенди и шепа отрепки, които се прокрадваха в мрака, за да търсят безпомощни жертви. Не, това не можеше да бъде истина. Хората ставаха по-смели, щом техните съзнания се интегрираха със структурата на вселената наоколо. Някъде се замисляше или извършваше насилие. Някъде ли? Навярно тук.

Госейн погледна момичето. Сетне започна да говори шепнешком. Описваше собственото си положение — начина, по който бе изхвърлен от хотела, амнезията, която покриваше паметта му, и странната илюзия, че е бил женен за Патриша Харди.

— А после — приключи тежко той — тя се оказа дъщеря на президента и абсолютно жива.

— Вярно ли е, че тия психолози — подзе Патриша, — подобни на човека, при когото ще ходиш, са спечелили в игрите пътешествие до Венера и са се върнали на Земята да практикуват своята професия? И че в действителност никой друг не може да изучава психиатрия или свързаните с нея науки?

— Ами да — реагира Джилбърт Госейн, без да се съсредоточи. — Други, разбира се, също се подготвят по тази специалност, обаче…

Той бе усетил остър, внезапен копнеж час по-скоро да дойде моментът за интервюто с доктор Енрайт. Колко много би могъл да научи тогава! После нахлу предпазливостта. Запита се защо дамата бе задала такъв въпрос, вместо да коментира неговия разказ като цяло. Потърси я с поглед в мрака. Но нейното изражение беше обгърнато от нощта. Гласът й се появи отново:

— Искаш да кажеш, че нямаш ни най-слаба представа кой си? Как изобщо стигна до хотела?

— Имам смътен спомен — отвърна сериозно Госейн, — че взех автобус от Крес Вилидж до летището в Нолендия. И отчетливо виждам присъствието си в самолета.

— Яде ли на борда?

На мъжа му бе нужно известно време, за да се сети. Това беше един интенсионален свят, в който той се стремеше да проникне, и толкова несъществуващ, колкото всички сродни му светове. Споменът никога не е запаметеното нещо, но поне при повечето хора, когато в ума свети някаква следа, обикновено има и факт с подобна структура. Неговото съзнание не съдържаше нищичко, което би могло да бъде свързано с физическата реалност. Не бе ял, определено и недвусмислено.

— Наистина ли нямаш дори най-малка представа каква е цялата тази работа? — питаше Патриша. — Нито намерение или план да се справиш с нея? Просто се движиш в огромна тъмнина, така ли?

— Именно — отвърна Госейн и зачака.

Мълчанието трая дълго. Твърде дълго. А щом дойде отговорът, не беше от младата дама. Някой налетя отгоре му и го повали. Други фигури изскочиха от храста и посегнаха да го сграбчат. Той бе отново на крака, отхвърляйки първия мъж. Силен страх го накара да се бори, даже след като плетеница яки ръце го задържаха достатъчно здраво, та да не може да избяга.

— Отлично — чу глас. — Сега ги напъхайте в колите и да се махаме оттук.

„Дали тези хора са дошли по сигнал от момичето или пък са гнусна банда?“ — запита се Госейн, докато седеше вързан върху задната седалка на просторен седан.

Рязко дръпване напред временно прекрати тревожните му размишления.