Мери Хигинс Кларк
Пак ще се срещнем (90)

88.

Доктор Питър Блак стоеше до прозореца в спалнята си с чаша скоч в ръка и със замъглен поглед проследи двата непознати автомобила, които спряха пред къщата. Нямаше нужда да забелязва деловия вид на четиримата едри мъже, които слязоха от тях и закрачиха по павираната алея, за да знае, че всичко е свършило. „Кал Всемогъщия най-после е повален — иронично си помисли той. — За съжаление, повлича със себе си и, мен. Винаги трябва да имаш резервен план — това беше един от любимите му девизи. Чудя се, дали има и сега? Всъщност, аз обаче никога не съм го харесвал, така че не ме интересува.“

Той се приближи до леглото и отвори чекмеджето на нощното шкафче. Взе от там кожен калъф и извади вече пълната с течност спринцовка.

После с внезапно любопитство я разгледа. Колко пъти със съчувствено изражение бе забивал иглата, знаейки, че доверчивите, очи, които гледат към него, скоро ще помътнеят и завинаги ще се затворят?

Според доктор Лоу, този медикамент не само не оставяше следи в кръвта, но и не причиняваше болка.

Педро вече чукаше на вратата на спалнята, за да му съобщи за неканените гости.

Доктор Питър Блак се изпъна на леглото. Той отпи последна глътка от скоча и заби иглата в ръката си. И въздъхна, когато за миг си помисли, че доктор Лоу имаше право поне за болката.