Мери Хигинс Кларк
Пак ще се срещнем (15)

13.

Моли беше дала на Фран списък на хората, които репортерката можеше да започне да интервюира. На първо място стоеше партньорът на съпруга й доктор Питър Блак…

„След смъртта на Гари той не пожела да разговаря с мен“ — каза тя.

После идваше Джена Уайтхол:

„Спомняш си я от «Крандън», Фран.“

Съпругът на Джена — Кал:

„Когато имаха нужда от пари, за да създадат «Ремингтън», Кал уреди финансирането“ — поясни Моли.

Нейният адвокат Филип Матюс:

„Всички го смятат за невероятен, защото успя да ми извоюва лека присъда и след това да ме освободят условно. Щях повече да го харесвам, ако поне мъничко се съмняваше във виновността ми.“

Една Бари:

„Когато вчера се върнах, всичко беше в идеален ред. Като че ли изобщо не са изтекли пет и половина години.“

Фран я помоли да поговори с всеки от списъка и да им съобщи, че ще ги потърси. Но когато Една Бари й се обади, преди да си тръгне, Моли предпочете да не й споменава нищо.

Накрая отиде в кухнята, отвори хладилника и видя, че на идване госпожа Бари е наминала през деликатесния магазин. Там бяха ръженият хляб с кимион, пушената шунка и швейцарското сирене, за които я бе помолила. Тя ги извади и с наслада си приготви сандвич, после взе любимата си горчица с подправки.

„И туршия — помисли си Моли. — Не ми се е прияждала от години.“ Тя неволно се усмихна, отнесе чинията си на масата, направи си чай, после потърси местния вестник, който още не беше разгръщала.

Потръпна, когато видя снимката си на първа страница. Надписът отдолу гласеше: „Освобождават Моли Карпентър Лаш след пет и половина години затвор“. Репортажът повтаряше подробностите около смъртта на Гари, признаването й за виновна и изявлението й на излизане от затвора.

Най-трудно й бе да прочете материала за семейството си. В статията се разказваше за предците й, стълбове на обществото в Гринидж и Палм Бийч, изреждаха се техните постижения и благотворителна дейност. Споменаваше се и за забележителната кариера на баща й, както и за тази на бащата на Гари, а също и за образцово действащия здравноосигурителен фонд, основан от Гари и доктор Питър Блак.

„Те са добри хора, постиженията им са забележителни, но заради мен всичко е превърнато в злостни клюки“ — помисли си Моли. Вече не изпитваше глад и побутна чинията със сандвича настрани. Както и по-рано през деня, я обзе умора и сънливост. В затвора я бяха лекували от депресия и психиатърът й бе препоръчал да отиде при лекаря, при когото е ходила преди процеса.

— Ти ми каза, че си харесвала доктор Даниълс, Моли. Чувствала си се спокойно с него, защото ти е вярвал, че не си спомняш нищо за смъртта на Гари. Не забравяй, изтощението е един от симптомите на депресията.

Докато разтриваше челото си и се опитваше да предотврати започващото главоболие, тя си помисли за доктор Даниълс и си каза, че е трябвало да включи името му в списъка на Фран. Може би имаше смисъл да се срещне с него. По-важно обаче беше да му позвъни и да му каже, че ако телефонира Фран Симънс, той има разрешението й свободно да разговаря за нея с журналистката.

Моли се изправи, изхвърли остатъка от сандвича в боклукомелачката, взе чая си и тръгна нагоре по стълбището. После се върна обратно. Звукът на телефона беше изключен, но тя реши да провери секретаря.

Вече имаше нов номер. Знаеха го съвсем малко хора, само родителите й, Филип Матюс и Джена. Приятелката й бе звънила два пъти. „Моли, не ме интересува какво ще ми отговориш, довечера идвам — гласеше съобщението й. — Ще донеса вечеря към осем.“

„Щом настоява, с радост ще се срещна с нея“ — призна пред себе си Моли на път за спалнята. Там допи чая си, събу си обувките, легна, придърпа завивката и веднага потъна в сън.

Сънищата й бяха разпокъсани. Намираше се в къщата. Опитваше се да разговаря с Гари, но той не можеше да я познае. После се разнесе шум. Онзи шум. Какво беше това? Само да успееше да разбере и всичко щеше да се изясни.

Събуди се в шест и половина и откри, че по лицето й се стичат сълзи. „Може би е добър признак“ — помисли си тя. По време на разговора с Фран плака за пръв път от онази седмица в Кейп Код преди близо шест години. Тогава плачеше през цялото време. Когато научи за смъртта на Гари, като че ли нещо в нея завинаги пресъхна.

Моли неохотно стана, наплиска лицето си с вода, вчеса се и се преоблече с бежов пуловер и спортен панталон. После реши да си сложи обеци и лек грим. Когато идваше на свиждане в затвора, Джена я караше да се гримира. „Недей да забравяш девиза ни, Мол! Винаги една крачка напред.“

Тя слезе в дневната и запали газовата камина. Когато си бяха вкъщи, двамата с Гари обичаха вечер да гледат заедно стари филми. Колекцията му от касети все още изпълваше лавиците.

Замисли се за хората, на които трябваше да телефонира, за да ги помоли да окажат съдействие на Фран Симънс. Не беше сигурна в един от тях. Не искаше да търси Питър Блак в службата му, но все пак трябваше да го накара да поговори с Фран, затова реши да му се обади вкъщи. При това тази вечер. Не, още сега.

През последните години почти не се беше сещала за Педро, но когато чу гласа му, я връхлетяха спомените за вечерните събирания на Питър. Често бяха само шестимата — Джена и Кал, Питър и тогавашната му жена или приятелка, тя й Гари.

Не го обвиняваше за това, че не желае да има нищо общо с нея след случилото се. Знаеше, че самата тя навярно би реагирала по същия начин, ако някой убиеше Джена. Старите приятелства бяха най-здрави.

Почти очакваше икономът да й каже, че Питър го няма и се изненада, когато й отговори. Макар и колебливо, Моли набързо му предаде каквото трябваше:

— Утре ще ти позвъни Фран Симънс от НАФ-ТВ, за да си уреди среща с теб. Готви предаване за смъртта на Гари. Ще го излъчат по „По истински случай“. Не ме интересува какво ще й кажеш за мен, Питър, но те моля да се срещнеш с нея. Трябва да те предупредя за нещо. Фран спомена, че щяло да е най-добре, ако й помогнеш, в противен случай щяла да мине и без теб.

Моли млъкна и зачака.

— Мислех, че ще проявиш благоприличие и ще оставиш мъртвите на мира, Моли — след продължително мълчание тихо отвърна Питър Блак. Гласът му звучеше напрегнато, макар че едва доловимо заваляше думите. — Не смяташ ли, че доброто име на Гари заслужава да не изваждат от килера онази история за Анамари Скали? Ти плати нищожна цена за деянието си. Предупреждавам те, че накрая ти ще си губещата, ако някакво евтино телевизионно предаване отново разчепка престъплението, и то в национален ефир…

Звъненето на вратата почти заглуши изщракването на слушалката.

През следващите два часа Моли се чувстваше така, като че ли отново живее нормално. Джена донесе не само вечеря, но и бутилка от най-доброто „Монтраше“^[1] на Кал. Двете пиха вино в дневната, после вечеряха на малката масичка. Джена почти не я остави да говори и й разказа плановете, които бе замислила за приятелката си. Моли трябвало да отиде в Ню Йорк, да прекара няколко дни в тамошния им апартамент, да обходи магазините и да посети новия модерен козметичен салон, който наскоро открила, и където за нула време щели да я превърнат в нов човек.

— Коса, лице, нокти, тяло — всичко! — триумфално изреди Джена. — Вече съм решила да си взема отпуска и да те придружа. — Тя се усмихна. — Кажи ми честно, изглеждам доста добре, не мислиш ли?

— Ти си жива реклама на диетата, която спазваш — съгласи се Моли. — Някой ден ще последвам съвета ти. Но не сега. — Тя остави чашката си с кафе. — Джен, днес тук беше Фран Симънс. Сигурно си я спомняш. Бяхме съученички в „Крандън“.

— Баща й се самоуби, нали така? Защото беше задигнал парите за библиотеката.

— Точно така. Сега е репортерка в НАФ-ТВ. Ще направи предаване за смъртта на Гари по „По истински случай“.

Джена Уайтхол не се и опита да скрие стъписването си.

— Моли, не!

Моли сви рамене.

— Не очаквах да ме разбереш дори и ти. Зная, че няма да одобриш и друго. Джена, решила съм да се видя с Анамари Скали. Знаеш ли къде е?

— Ти си полудяла! Защо, за Бога, искаш да се срещнеш с онази жена? Като си помислиш… — Гласът на Джена секна.

— Като си помислиш, че ако не се беше сваляла на съпруга ми, той все още можеше да е жив ли? Това искаше да кажеш, нали? Съгласна съм, но просто трябва да се срещна с нея. Още ли живее тук?

— Нямам представа къде е. Доколкото разбрах, приела е предложението на Гари да напусне града и оттогава никой не я е виждал. Щяха да я призоват да свидетелства в съда, но след като ти се призна за виновна, вече нямаше нужда.

— Джен, искам да помолиш Кал да накара хората си да я открият. И двете знаем, че Кал може да направи всичко или поне да намери някой, който да го свърши вместо него.

От години се шегуваха с тази дарба на съпруга й, но сега Джена не се засмя.

— Това не ми харесва! — с напрегнат глас откликна тя.

Моли си помисли, че разбира причините за неохотата й.

— Трябва да ти кажа нещо, Джена. Аз платих цената за смъртта на Гари, независимо дали съм виновна за нея. Смятам, че съм си заслужила правото да зная какво всъщност се е случило онази вечер и защо. Трябва да се опитам да проумея собствените си постъпки и реакции. Може би после ще съм в състояние да продължа нататък. Трябва да се помъча да си изградя нещо, което поне да прилича на нормален живот.

Тя се изправи, отиде в кухнята и се върна със сутрешния вестник.

— Сигурно вече си го видяла. Такива публикации ще ме преследват до края на дните ми.

— Видях го. — Джена бутна вестника настрани и стисна ръцете на Моли. — Виж, и болниците, също като хората, могат да изгубят репутацията си заради скандали. Всички истории за смъртта на Гари, включително за връзката му с млада медицинска сестра, последвани от процеса, нанесоха страхотен удар на болницата „Лаш“. Тя е полезна за обществото и „Ремингтън Хелт Мениджмънт“ процъфтява в момент, в който много други здравноосигурителни фондове затъват все по-надълбоко. Моля те, заради самата теб, заради болницата, разкарай онази Фран Симънс и забрави за Анамари Скали.

Моли поклати глава.

— Просто го обмисли, Моли — настоя Джена. — Знаеш, че независимо от всичко, ще продължа да те подкрепям, но моля те, поне го обмисли.

— Отиваме в града и аз се подлагам на пълен ремонт в онзи салон. Нали?

Джена се усмихна.

— Чудесно. — Тя се изправи. — Е, най-добре да си тръгвам. Кал ме чака.

Хванати за ръка, двете се насочиха към вратата. Вече стиснала бравата, Джена се поколеба и каза:

— Понякога ми се иска да можем да се върнем в „Крандън“ и да започнем всичко отначало, Мол. Тогава животът беше много по-лесен. Кал не е като нас с теб. Не играе по същите правила. Всеки, заради когото губи пари, се превръща в негов враг.

— Включително и аз ли? — попита Моли.

— Боя се, че е така. — Джена отвори вратата. — Обичам те, Моли. Непременно заключи и включи алармената система.