Мери Хигинс Кларк
Пак ще се срещнем (56)

54.

Една Бари веднага разбра, че предишната вечер Моли е имала гости. Въпреки че кухнята беше разтребена и на съдомиялната машина светеше надписът „ЧИСТО“, разликите бяха очевидни. Солта и пиперът бяха на лавицата, вместо на плота, фруктиерата беше върху дъската за рязане, вместо на масата, кафеварката стоеше до печката.

Перспективата да възстанови обичайния ред в кухнята й подейства успокоително. Работата й харесваше, помисли си тя, докато закачаше палтото си в гардероба до вратата. Нямаше да й е приятно отново да се откаже от нея.

Но нямаше избор. Когато бе научила, че скоро ще я освободят, Моли накара родителите си да наемат госпожа Бари. Сега обаче имаше проблеми с Уоли. Той почти не споменаваше за нея, докато тя беше в затвора, но завръщането й задейства нещо в него. Постоянно приказваше за Моли и за доктор Лаш. И всеки път побесняваше.

„Ако не идвам тук три пъти седмично, той няма да си мисли само за това“ — каза си Една, докато си завързваше престилката. Беше я избрала сама. Майката на Моли винаги изискваше униформа, но Моли й бе казала: „О, Една, това не е необходимо.“

Тази сутрин отново нямаше признаци Моли да си е правила кафе, всъщност, нищо не показваше, че се е събудила. „Ще се кача горе да проверя — реши икономката. — След всичко, което и се струпа на главата, може още да спи. Наистина й се събра много. Откакто идвах в понеделник, пак я арестуваха за убийство и после я освободиха под гаранция. Също като преди шест години. Колкото и да не ми харесва, може би ще е по-добре да я приберат в лудница… Марта мисли, че трябва да напусна тази работа, защото Моли била опасна“ — каза си Една, докато се изкачваше по стълбището, което й напомни за артрита в коленете.

„И ти се радваш, че смята така — прошепна в главата й някакъв глас. — Нека полицията се занимава с Моли. Така Уоли ще остане в сянка.“

„Но тя винаги е била толкова мила с теб — обади се друг глас. — Би могла да й помогнеш, но няма да го сториш. Уоли е бил тук онази вечер — знаеш го. Навярно той ще й помогне да си спомни какво се е случило. Но ти не можеш да рискуваш. Просто не знаеш какво ще й каже.“

Когато стигна горе, Моли тъкмо излизаше изпод душа. В дебелия си хавлиен халат и с увита в хавлия коса, тя напомни на Една за момиченцето от едно време, винаги толкова любезно, което я поздравяваше с тихия си приятен глас „Добро утро, госпожо Бари“.

— Добро утро, госпожо Бари.

Икономката се сепна и осъзна, че това не е отглас на стар спомен — говореше й Моли, вече зрялата жена.

— О, Моли, кълна се, че за миг те видях като десетгодишна! Май съм се побъркала, нали?

— Не вие — отвърна Моли. — Може би аз, но не и вие. Съжалявам, че трябваше да се качите, за да ме потърсите. Не съм толкова мързелива, колкото изглеждам. Легнах си рано, но успях да заспя едва на разсъмване. — Това не е на добре, Моли. Не можеш ли да накараш доктора да ти даде нещо за сън?

— Онази вечер взех сънотворно и ми помогна. Проблемът е, че доктор Даниълс не вярва в лекарствената терапия.

— Аз имам от онези хапчета, които докторът ми даде за Уоли. Не са много силни. Искаш ли дати оставя, за да ти са под ръка?

Моли седна на тоалетката и понечи да вземе сешоара. После се завъртя и погледна Една Бари право в очите.

— Да, госпожо Бари — бавно отвърна тя. — Можете ли да ми оставите едно шишенце?

— О, не ти трябва цяло шише. Вътре са около четирийсет таблетки.

— Тогава да си ги разделим, какво ще кажете? Както се очертават нещата, може да ми потрябват през следващите няколко седмици.

Една не знаеше дали й каже, че знае за арестуването й.

— Ужасно съжалявам за всичко, което се случи, Моли. Нали разбираш…

— Разбирам. Благодаря ви, госпожо Бари. А сега, ще ми донесете ли чаша кафе, моля? — Тя взе сешоара и го включи.

Когато се увери, че икономката е излязла, Моли изключи сешоара и остави влажната коса да падне върху тила й. Допирът й я накара да потръпне от студ.

„Нали не възнамеряваш да се самоубиеш с хапчета — запита се тя. После погледна към лицето в огледалото. Струваше й се почти непознато. — Все едно че си попаднала на чуждо място и търсиш изхода, просто в случай, че се наложи бързо да излезеш, нали?“ Моли се наведе напред и се вгледа в очите, които виждаше пред себе си. Не знаеше отговорите на тези въпроси.

Един час по-късно тя седеше в кабинета и преглеждаше кашоните, които беше донесла от тавана. „От прокуратурата на два пъти се занимаваха с тези книжа — помисли си Моли. — Конфискуваха ги след смъртта на Гари и ги върнаха след процеса. Вчера пак ги преровиха. Предполагам, че вече са се отказали да търсят нещо интересно в тях… Но какво търся аз? Търся нещо, което може да ми помогне да разбера какво е имала предвид Анамари Скали с това, че Гари не си струвал цената, която съм платила за убийството му. Изневярата му вече изобщо не ме вълнува.“

В кашона имаше няколко поставени в рамки снимки. Тя извади една от тях и внимателно я разгледа. Двамата с Гари, снимани на благотворителния бал на Асоциацията на кардиолозите в годината на сватбата им. Баба й казваше, че Гари й приличал на Тайрон Пауър, кинозвездата, карала сърцето й да се разтуптява шейсет години преди това.

„Предполагам, че не съм успяла да проникна по-надълбоко от красотата и чара му. Очевидно само Анамари е разбрала що за човек е той. Но как? И какво е научила?“

В 11:30 позвъни Фран.

— Моли, бих искала да се отбия за няколко минути. Там ли е госпожа Бари?

— Да.

— Чудесно, След десет минути съм при теб.

Когато пристигна, Фран направо отиде при Моли и я прегърна.

— Разбрах, че вчера си прекарала прекрасен следобед.

— Страхотен — успя да се усмихне тя.

— Къде е госпожа Бари?

— Сигурно е в кухнята. Изглежда е решила да ми приготви обяд, макар да й казах, че не съм гладна.

— Ела, с мен. Трябва да поговоря с нея.

Когато чу гласа на Фран Симънс, сърцето на Една Бари се сви. „Помогни ми, мили Боже — помисли си тя. — Не й позволявай да ме разпитва за Уоли. Той не е виновен, че е такъв.“

Фран пристъпи директно към въпроса.

— Госпожо Бари, доктор Мороу е лекувал сина ви, нали?

— Да, точно така. Уоли ходеше и на психиатър, но доктор Мороу беше неговият домашен лекар — като се мъчеше да не проявява нервността си, отвърна Една.

— Онзи ден вашата съседка госпожа Джоунс ми каза, че Уоли бил много разстроен от смъртта на доктор Мороу.

— Да, така е.

— Разбрах, че тогава кракът на Уоли е бил гипсиран, така ли е? — попита Фран.

Икономката се вцепени, после сковано кимна.

— От ходилото до коляното — рече тя. — Свалиха му го една седмица след като откриха бедния доктор Мороу.

„Не трябваше да казвам това — помисли си Една. — Тя не обвинява Уоли в нищо.“

— Исках да ви попитам, госпожо Бари, дали вие или Уоли сте чули доктор Мороу да приказва за доктор Гари Лаш или доктор Питър Блак. Случайно да ги е наричал пред вас „партньори убийци“?

Моли ахна.

— Не си спомням такова нещо — тихо отвърна Една Бари. Начинът, по който бършеше длани в престилката си, издаваше явното й притеснение. — Всъщност, защо ме разпитвате?

— Струва ми се, че ако бяхте чули такива думи, едва ли щяхте да ги забравите, госпожо Бари. На мен със сигурност щяха да ми направят силно впечатление. На идване се обадих от колата на господин Матюс, адвокатът на Моли, и го попитах за резервния ключ от къщата, който е скрит в градината. Според неговите записки, сутринта след убийството на доктор Лаш вие сте го дали на полицията и сте заявили, че отдавна е бил в кухненското чекмедже. Казали сте, че веднъж Моли си забравила ключа, взела резервния от скривалището и после изобщо не го върнала там.

— Но това не е вярно — възрази Моли. — Никога не съм си забравяла ключа и съм сигурна, че резервният беше в градината една седмица преди смъртта на Гари. Минавах през алпинеума и случайно проверих. Защо сте казали, че отдавна е бил в къщата заради мен, госпожо Бари? Не разбирам.