Мери Хигинс Кларк
Пак ще се срещнем (69)

67.

Барбара Колбърт отвори очи. „Къде съм? Какво се е случило? Таша!“ Тя си спомни, че преди да умре, дъщеря й бе проговорила.

— Мамо. — До нея стояха синовете й Уолтър и Рон и съчувствено я гледаха.

— Какво се е случило?

— Мамо, спомняш ли си, че Таша умря?

— Да.

— Ти припадна. Шокът. Изтощението. Доктор Блак ти даде успокоително. В болницата си. Той иска да останеш тук ден-два. За да те наблюдава. Пулсът ти не беше съвсем нормален.

— Уолтър, Таша излезе от комата. Тя ми проговори. Доктор Блак трябва да я е чул. И сестрата — питайте я.

— Мамо, отпратила си сестрата в другата стая. Ти си приказвала на Таша, мамо, не тя.

Барбара се бореше със съня.

— Може да съм стара, но не съм изкуфяла — отвърна тя. — Дъщеря ми излезе от комата. Зная го. И ми говореше. Ясно си спомням какво ми каза. Чуй ме, Уолтър. Таша каза: „Стана толкова глупаво, доктор Лаш, препънах се във връзката на маратонката си и се строполих на земята.“ После ме позна и рече „Здрасти, мамо.“ И ме помоли да й помогна. Доктор Блак я чу да моли за помощ. Убедена съм. Защо не направи нищо? Просто си стоеше там.

— Мамо, мамо, той направи за Таша всичко, каквото можеше. Така е най-добре.

Барбара се опита да седне.

— Повтарям ви, не съм изкуфяла. Не съм си въобразила, че Таша е излязла от комата — каза тя. Гневът придаваше на гласа й обичайния й властен тон. — Има някаква ужасна причина, поради която Питър Блак ни лъже.

Уолтър и Роб Колбърт стиснаха дланите на майка си, докато доктор Блак, който стоеше извън полезрението й, пристъпи напред и заби игла в ръката й.

Барбара Колбърт усети, че потъва в топъл, всепоглъщащ мрак. Тя се опита да се съпротивлява, но бавно се отпусна.

— Най-важно е да почива — увери синовете й Блак. — Колкото и да си мислим, че сме подготвени за загубата на любим човек, когато настъпи моментът на раздялата, шокът може да се окаже непреодолим. По-късно пак ще дойда да я видя.

Когато след визитацията Блак влезе в кабинета си, там го очакваше съобщение от Кал Уайтхол. Трябваше незабавно да му се обади.

— Убеди ли Барбара Колбърт, че снощи е имала халюцинации? — попита Кал.

Питър Блак разбираше, че положението е отчаяно и че няма полза да го лъже.

— Трябваше пак да й дам успокоително. Няма да се остави лесно да я убедим.

Калвин Уайтхол дълго мълча. После тихо каза:

— Мисля, че ти е ясно какво докара на всички ни.

Блак не отговори.

И като че ли госпожа Колбърт не ни е достатъчна, току-що разговарях с Уест Рединг. След като многократно гледал записа, докторът иска проектът му да бъде представен на медиите.

— Не знае ли какво означава това? — слисано попита Блак.

— Не го интересува. Той е побъркан. Настоях да изчака до понеделник, за да подготвим представянето. Дотогава ще трябва да се погрижа за него. Междувременно, предлагам ти да се справиш с госпожа Колбърт.

Кал затръшна слушалката и не остави у Питър Блак никакво съмнение, че очаква да му се подчини.