Мери Хигинс Кларк
Пак ще се срещнем (64)

62.

Веднага щом напусна кабинета на Питър Блак, Фран позвъни на Филип Матюс. Откри го в офиса му и по гласа му разбра, че е много загрижен за нещо.

— Къде си, Фран? — попита я той.

— В Гринидж. Скоро тръгвам обратно за Ню Йорк. — Можеш ли някъде към три следобед да се отбиеш насам? Боя се, че положението на Моли се усложнява.

— Ще дойда — отвърна тя и прекъсна връзката.

Наближаваше кръстовище и светофарът светна червено. Наляво или надясно? Имаше намерение да намине покрай редакцията на „Гринидж Таим“ и да поговори Джо Хътник.

Но в този момент нещо по-силно от нея я накара да се отправи към къщата, в която бе живяла заедно с родителите си. Презрителните думи на Питър Блак дълбоко я бяха наранили. Не я болеше за нея, осъзна тя, а за баща й. Импулсивно пожела отново да види някогашния си дом.

„Защо не?“ — реши Фран. Три преки по-нататък зави по засенчена от дървета улица, която веднага й се стори позната. Бяха живели в тухлена къща в стил Тюдор. Отначало възнамеряваше просто бавно да мине покрай нея, но сега паркира край тротоара оттатък улицата. Очите й се напълниха със сълзи.

Беше красива сграда с оловни стъкла, които лъщяха на слънцето. „Изглежда съвсем същата“ — помисли си тя, докато си представяше продълговатата дневна с висок таван и красива камина от ирландски мрамор. Библиотеката беше малка, спомни си Фран. Баща й се шегуваше, че можела да побере само десетина книги, но на нея й харесваше.

С изненада осъзна колко много прекрасни спомени я изпълват. „Само татко да беше останал жив — помисли си тя. — Даже да го бяха пратили в затвора, вече щяха да са го освободили и щеше да е започнал наново някъде другаде… Това просто не трябваше да се случва — единствено тази мисъл ни измъчваше с мама. Защо не можахме да забележим какво изживява през последните дни? Щяхме да предотвратим трагедията. Само да беше разговарял с нас. Само да ни беше казал нещо! И къде са изчезнали парите? — запита се Фран. — Защо нямаше нито следа от тях или поне някакви сведения, че ги е инвестирал и изгубил? Някой ден ще открия отговора“ — закле се тя, докато палеше двигателя.

После си погледна часовника. Един и двайсет. Имаше голяма вероятност Джо Хътник да е излязъл на обяд, но въпреки това Фран реши да провери в редакцията.

Завари Джо на бюрото му. Той се зарадва, защото също искаше да поговори с нея.

— От миналата седмица изтече много вода мрачно рече репортерът, покани я да седне и затвори вратата.

— Така е — съгласи се тя.

— Натрупа доста материал за предаването.

— Джо, Моли е невинна и за двете убийства. Зная го. Чувствам го.

Джо свъси вежди.

— Бъди честна, Фран. Лъжеш ме, нали? Защото ако не ме лъжеш, заблуждаваш самата себе си.

— Нищо подобно, Джо. Убедена съм, че тя не е убила нито съпруга си, нито Скали. Виж, ти познаваш града. Какво говорят хората?

— Едно и също. Шокирани са, някои съжаляват, но не са изненадани. Всички смятат, че Моли е психопатка.

— Точно от това се страхувах.

— Трябва да се страхуваш от нещо друго. Том Серацано, прокурорът, настоява комисията по условно освобождаване да отмени решението си за Моли. Ясно му е, че не може да направи нищо за гаранцията по новото обвинение. Според него обаче, изявлението й, че е невинна, влизало в противоречие с признанието пред комисията, че поемала отговорността за смъртта на мъжа си. Тъй като сега го отрича, той твърди, че била измамила комисията и трябвало да доизлежи цялата си присъда. Има реални шансове да постигне своето.

— Това означава, че има вероятност да върнат Моли в затвора.

— Опасявам се, че ще се случи точно така, Фран.

— Не бива да го допуснем — по-скоро на себе си, отколкото на Хътник промълви тя. — Джо, сутринта се срещнах с доктор Питър Блак. Поразрових се в болницата и „Ремингтън Хелт Мениджмънт“. Там става нещо. Още не съм открила точно какво. Но Блак беше много нервен. За малко да изпадне в истерия, когато го попитах защо Гари Лаш е взел тъкмо него за партньор в болницата „Лаш“ и „Ремингтън Хелт Мениджмънт“, след като в района е имало толкова много по-квалифицирани кандидати.

— Странно — отвърна Джо. — Доколкото си спомням, всички останахме с впечатлението, че Лаш едва е успял да го убеди да дойде на работа в болницата.

— Повярвай ми, не е така. — Тя се изправи. — Ще си тръгвам. Джо, искам копия от всички материали на „Тайм“ за фонда, в който баща ми участваше, както и всичко писано за татко и изчезналите средства.

— Ще ги имаш — обеща той.

Фран му бе благодарна, че не й задава въпроси, но въпреки това реши, че му дължи обяснение.

— Когато се опитах да го притисна, доктор Блак се престори на възмутен. Какво право съм имала да го разпитвам, каза той, след като съм била дъщеря на крадец, отмъкнал даренията на половината град.

— Гаден удар — отбеляза Хътник. — Но не е трудно да се досетиш за причината. В момента трябва да е под страхотно напрежение и не иска да се появи нещо ново, което да застраши поглъщането на по-малките здравноосигурителни фондове от „Ремингтън“. Поне според моите източници, истината е, че сделката е под въпрос. Везните започват да се наклоняват в полза на „Америкън Нашънъл“. Доколкото чувам, положението на „Ремингтън“ било поразклатено. Колкото и да са малки, тези здравноосигурителни фондове ще влеят свежи пари и ще им дадат известна отсрочка.

Джо отвори вратата пред нея.

— Както ти казах онзи ден, шефът на „Америкън Нашънъл“ е сред най-уважаваните лекари в страната и един от най-големите критици на начина, по който се ръководят здравноосигурителните фондове. Според него, единственият изход е национална система, но докато това не стане, „Америкън Нашънъл“ си остава най-престижната институция в облага на здравеопазването.

— Значи смяташ, че „Ремингтън“ може да загуби, така ли?

— Така изглежда. По-малките здравноосигурителни фондове, които „Ремингтън“ иска да погълне, вече клонят към „Америкън“. Колкото и да е невероятно, въпреки всичките си акции в „Ремингтън“, Уайтхол и Блак може да не успеят да избегнат поглъщането на собствената им компания.

„Навярно е дребнаво от моя страна — помисли си Фран по обратния път към Ню Йорк, — но след онази гадост за татко, нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие да видя Питър Блак провален.“

Тя се отби в службата си, провери пощата, после взе такси до офиса на Филип Матюс в Световния търговски център.

Завари го мрачно да седи на бюрото си, отрупано с огромни камари документи.

— Току-що разговарях с Моли — рече той. — Потресена е. Една Бари напуснала сутринта и знаеш ли каква причина изтъкнала? Само чуй: страхувала се от Моли, страхувала се да работи при човек, който е убил двама души.

— Как е посмяла! — Фран не вярваше на ушите си. — Казвам ти, Филип, тази жена крие нещо!

— Фран, препрочетох показанията на Една пред полицията, след като открила трупа на Гари Лаш. Няма абсолютно никакви противоречия с онова, което вчера е заявила на теб и Моли.

— Имаш предвид, че само Моли е използвала резервния ключ и че после не го е върнала в градината, така ли? Моли категорично отрича това. Филип, когато полицията е разпитвала хората, не е ли попитала за ключа и самата Моли?

— Когато онзи понеделник сутрин се събудила цялата в кръв и разбрала какво се е случило, Моли изпаднала в кататония, продължила дни наред. Няма никакви данни да са я разпитвали за това. Недей да забравяш, че не са открили никакви следи от взлом и, че по оръжието на убийството е имало отпечатъци от Моли.

— Което означава, че ще повярват на версията на Една Бари, макар Моли да е убедена, че икономката лъже. — Фран раздразнено закрачи назад-напред из кабинета. — Боже мой, Филип, Моли няма никакви шансове.

— Фран, сутринта ми позвъни могъщият Калвин Уайтхол. Искал да наеме неколцина първокласни адвокати, за да ми помогнат при защитата на Моли. Вече разговарял с тях и те се съгласили. Съобщили им подробностите по случая и според него, всички били единодушни, че трябва да пледираме за невменяемост.

— Това няма да стане, Филип.

— И аз не искам да стане, но има още един проблем. Прокурорът е готов на всичко, за да отменят условното освобождаване на Моли.

— Джо Хътник от „Гринидж Тайм“ ми го каза. Значи положението е следното: икономката на Моли заявява, че се страхувала от нея, а приятелите й се опитват да я затворят в лудница. Пледирането за невменяемост означава тъкмо това, нали? Да я изпратят в психиатрия.

— Съдебните заседатели няма да я оставят на свобода след второ убийство, така че, да, при всички обстоятелства ще я затворят. Със сигурност няма да успеем да постигнем същата присъда като първия път, а изобщо не съм убеден и че ще я признаят за невменяема.

Фран видя мъката, изписана на лицето на Филип.

— Приемаш го лично, нали? — попита тя.

Той кимна.

— Отдавна е така. Но ти се заклевам — ако усетя, че чувствата ми към Моли започват да ми пречат да я защищавам, ще предам случая на най-добрия адвокат, когото успея да й осигуря.

Фран съчувствено погледна Филип Матюс и си спомни за първите си впечатления от него пред портала на затвора.

— Вярвам ти — тихо отвърна тя.

— Фран, трябва да стане чудо, за да не изпратят Моли в затвора.

— Утре имам среща със сестрата на Анамари — каза репортерката. — И веднага щом днес се върна на работа, ще накарам информационния отдел да изрови абсолютно всичко за „Ремингтън Хелт Мениджмънт“ И хората, свързани с него. Колкото повече научавам, толкова повече се убеждавам, че тези убийства не са свързани с любовните похождения на Гари Лаш, а с проблемите в болницата „Лаш“ и „Ремингтън Хелт Мениджмънт“.

Тя взе чантата си и на излизане спря при прозореца.

— Имаш прекрасен изглед към Статуята на свободата — каза Фран. — За да окуражаваш клиентите си ли избра този кабинет?

Филип Матюс се усмихна.

— Странно — отвърна той. — Същият въпрос ми зададе и Моли, когато преди шест години за пръв път влезе тук.

— Е, заради Моли се надявам, че Статуята на свободата ще се окаже и статуя на късмета. Имам някакво предчувствие и ако се окажа права, това ще е доказателството, което търсим. Пожелай ми късмет, Филип. Доскоро.