Мери Хигинс Кларк
Пак ще се срещнем (68)

66.

Колкото и Моли да опитваше, доктор Даниълс нямаше намерение да й позволи да отложи сеанса за втори път. Той й каза, че ще намине към шест и в уречения час позвъни на вратата.

— Вие сте толкова смел, че оставате насаме с мен — промълви тя, когато го покани вътре. — Но ако бях на ваше място, щях да внимавам. Не се обръщайте с гръб към мен. Може да съм опасна.

Докато тя говореше, психиатърът си събличаше палтото. Той замръзна на място, все още с едната ръка в ръкава и я погледна.

— Какво би трябвало да означава това, Моли?

— Елате. Ще ви разкажа. — Тя го въведе в кабинета. — И ще ви покажа — прибави Моли и махна с ръка към купчините папки и списания на пода, към снимките и албумите на канапето. — Можете да се убедите, че не съм стояла без работа.

— Струва ми се, че си разтребвала — отбеляза доктор Даниълс.

— В известен смисъл, да, но всъщност не е толкова просто, докторе. Нарича се „ново начало“, „нова глава от живота“ или може би „да погребеш миналото“.

Даниълс отиде при канапето.

— Може ли? — посочи към снимките той.

— Разгледайте ги. Онези отляво ще пратя на майката на Гари. Другите отдясно отиват в коша за смет.

— Искаш да ги изхвърлиш ли?

— Струва ми се, че така е най-здравословно, докторе, не смятате ли?

Той запрехвърля снимките.

— Изглежда доста от тях са със семейство Уайтхол.

— Джена е най-добрата ми приятелка. Както знаете, Кал, Гари и Питър Блак заедно ръководеха „Ремингтън“. Някъде там има много снимки на Питър с двете му бивши съпруги.

— Зная, че обичаш Джена, Моли. Ами Кал?

Даниълс вдигна поглед и забеляза леката усмивка на устните й.

— Кал не е човек, когото можеш да обичаш, докторе — отвърна тя. — Съмнявам се дали някой наистина го харесва, включително неговият съученик, шофьор и момче за всичко Лу Нокс. Хората не толкова харесват Кал, колкото попадат в плен на чара му. Той може да се държи ужасно забавно. И е изключително интелигентен. Спомням си, че веднъж бяхме на вечеря в негова чест, на която присъстваха около шестстотин важни личности. Знаете ли какво ми прошепна Джена? „Деветдесет и девет процента от тях са тук от страх.“

Мислиш ли, че това я смущава?

— Божичко, не. Джена е влюбена във властността на Кал. Макар че, разбира се, самата тя е много силна личност. Нищо не може да й се изпречи на пътя. Тъкмо затова и вече е партньор в престижна адвокатска кантора. Постигна го със собствени сили. — Моли замълча за миг. — Аз от друга страна, съм слаб човек. Винаги съм била такава. Кал би направил всичко, за да изчезна от лицето на земята.

„Съгласен съм с теб“ — помисли си доктор Даниълс.

— Джена ще идва ли довечера? — попита той.

— Не. Трябвало да присъства на вечеря в Ню Йорк, но следобед ми позвъни. Зарадвах се, когато чух гласа й. След като госпожа Бари си тръгна, наистина имах нужда от някой, който да повдигне духа ми.

Даниълс зачака. Пред очите му изражението на Моли се промени и на лицето й се изписа скръб, примесена със съмнение. Гласът й звучеше безизразно, почти монотонно, докато му предаваше прощалните думи на Една Бари.

— Следобед се обадих на майка си. Попитах я дали с баща ми също се страхуват от мен, дали затова не идват, когато толкова се нуждая от тях. Разбирате ли, миналата седмица исках да съм сама. Когато се прибрах вкъщи, се чувствах така, както, предполагам, се чувстват оживелите от пожар жертви: „Не ме докосвайте! Стойте надалеч от мен!“. Но след убийството на Анамари всичко се промени. Имам нужда от тях.

— Те какво ти отговориха?

— Че не можели да дойдат. Татко бил получил слаб удар и трябвало да оздравее. Затова не дошли. Свързали се е Джена и я помолили да ме посещава. Тя, разбира се, го прави. Сам се убедихте.

Моли гледаше някъде покрай доктор Даниълс.

— Трябваше да говоря с тях. Исках да зная, че не са ме изоставили. Те изстрадаха толкова много. След като госпожа Бари си отиде, ако и те ме изоставеха, щях…

— Гласът й секна.

— Какво щеше да направиш, Моли?

— Не зная.

„Много добре знаеш — помисли си психиатърът. — Това щеше да те накара да посегнеш на живота си.“

— Как се чувстваш сега, Моли? — внимателно попита той.

— Готова за битка, докторе. Ако отменят условното ми освобождаване и ме върнат в затвора, мисля, че няма да издържа. Трябва ми още време, защото, кълна ви се, ще си спомня всичко, което се е случило онази вечер след връщането ми от Кейп.

— Можем да опитаме с хипноза, Моли. Предишния път не се получи, но това не означава, че няма да успеем и сега. Този дълбоко скрит спомен е като айсберг, който започва да се пропуква. Навярно ще мога да ти помогна.

Тя поклати глава.

— Не, трябва да го направя сама. Има… — Моли замълча. Струваше й се твърде рано да каже на доктор Даниълс, че цял следобед в главата й се върти едно и също име: Уоли.

Но защо?