Мери Хигинс Кларк
Пак ще се срещнем (74)

72.

Винаги, когато някакъв проблем започнеше да придобива застрашителни мащаби, Калвин Уайтхол притежаваше завидната способност да запазва пълно спокойствие. Тази способност бе подложена на изпитание от телефонния разговор с Питър Блак в четири и половина следобед.

— Правилно ли съм те разбрал? — бавно попита Кал. — Значи ми казваш, че Фран Симънс седяла в кафенето на болницата и клюкарствала с една от доброволките, когато си отишъл да съобщиш на сина на Барбара Колбърт, че майка му е починала, така ли?

Въпросът беше реторичен.

— Разговаря ли после с доброволката, за да я попиташ за какво са си бъбрили с Фран Симънс?

Питър Блак се обаждаше от библиотеката в дома си и държеше в ръка втората си чаша скоч.

— Когато се разделих със синовете на госпожа Колбърт, госпожа Бранигън вече я нямаше. Обадих й се вкъщи. Добре че успях да я открия. Беше ходила на фризьор.

— Не ме интересува къде е ходила — ледено рече Уайтхол. — Интересува ме какво е казала на Симънс.

— Разговаряли за Таша Колбърт — мрачно отвърна Питър Блак. — Симънс я попитала дали знае нещо за млада пациентка, която преди повече от шест години получила травма и изпаднала в кома. Госпожа Бранигън явно й е обяснила коя е тази пациентка и й е разказала каквото знае за нея.

— Несъмнено е споменала, и за твърдението на Барбара Колбърт, че е чула дъщеря си да говори, преди да умре.

— Да, Кал, и какво ще правим?

— Аз ще си спася кожата. Ти ще си допиеш скоча. Двамата ще си поговорим по-късно. Дочуване, Питър.

Блак почти не чу изщракването на слушалката. Той пресуши остатъка от съдържанието на чашата си и незабавно отново я напълни.

В продължение на няколко минути Калвин Уайтхол остана неподвижен, докато обмисляше и отхвърляше възможните си действия. След известно време вече бе взел решение. Задълбочено го анализира и стигна до заключението, че така ще се справи с два от проблемите си — Уест Рединг и Фран Симънс.

Той набра номера на лабораторията. Телефонът иззвъня десетина пъти, преди да му отговорят.

— Гледах записа, Калвин. — Развълнуваният глас на доктора звучеше почти младежки. — Съзнаваш ли какво сме постигнали? Уреди ли изявленията за пресата?

— Точно затова се обаждам, докторе — спокойно отвърна Кал. — Вие не гледате телевизия, затова няма откъде да знаете за кого говоря, но има една млада жена, която е широко известна като репортерка, която прави журналистически разследвания и с която се уговорих да дойде, за да ви интервюира. Тя разбира, че трябва да сме абсолютно дискретни, но иска веднага да започне подготовката на трийсетминутно извънредно предаване, което ще бъде излъчено след седмица. Изключително важно е да провокираме обществения интерес, така че когато представяме това поразително научно откритие, предаването да бъде гледано в цялата страна. Всичко трябва внимателно да се планира.

Уайтхол получи отговора, който очакваше.

— Много съм доволен, Калвин. Разбирам, че може да имаме някои дребни юридически проблеми, но това е нищо в сравнение с постижението ми. На седемдесет и шест годишна възраст искам да получа признание за успехите си, преди да е изтекло времето ми.

— И ще го получите, докторе.

— Струва ми се, че не ми каза името на младата жена.

— Симънс, докторе. Фран Симънс.

Калвин затвори слушалката и натисна бутона на интеркома, който го свързваше с апартамента над гаража.

— Ела тук, Лу — нареди той.

Макар Кал да не бе предупредил, че тази вечер ще излиза и че по-рано Джена беше заминала със своя автомобил, Нокс очакваше да го повикат. Знаеше достатъчно, за да му е ясно, че Кал има сериозни проблеми и че рано или късно ще прибегне до неговата помощ, за да ги реши.

Както винаги, се оказа прав.

— Лу — почти любезно каза старият му съученик, — доктор Лоуг в Уест Рединг се превърна в досадна пречка, също като Фран Симънс.

Нокс зачака.

— Ако щеш вярвай, но уреждам госпожица Симънс да интервюира добрия доктор. Струва ми се, че по това време няма да е зле да си наблизо. Трябва да ти кажа, че в лабораторията на доктор Лоуг има ужасно много запалителни вещества. Зная, че никога не си влизал в къщата, затова ще ти обясня. Лабораторията се намира на втория етаж, но е леснодостъпна благодарение на външно стълбище откъм задната веранда, което води право към нея. Прозорецът към верандата винаги е открехнат за проветрение. Всичко ти е ясно, нали, Лу?

— Да, Кал.

— Господин Уайтхол, Лу. Моля те. Иначе може да се изпуснеш пред чужди хора.

— Извинете ме, господин Уайтхол.

— В лабораторията има ясно обозначена кислородна бутилка. Сигурен съм, че умен човек като теб би могъл да хвърли нещо запалено в стаята, да се спусне по стълбището и да се отдалечи, преди да избухне бутилката. Съгласен ли си?

— Съгласен съм, господин Уайтхол.

— Тази задача може да ти отнеме няколко часа. Разбира се, извънредните ти услуги винаги се възнаграждават по достойнство. Знаеш го.

— Да, господине.

— Чудех се как е най-подходящо да убедя госпожица Симънс да отиде във фермата. Естествено, това трябва да бъде запазено в тайна. Ето защо мисля, че би трябвало да получи информация, на която да не е в състояние да устои, за предпочитане от анонимен източник. Схващаш ли идеята ми?

Лу се усмихна.

— Тоест от мен.

— Точно така. Какво ще кажеш, Лу?

— Познаваш ме. — Нокс преглътна името на Кал, преди да го е произнесъл. — Обичам да играя тази игра.

— Винаги си се справял отлично. Този път би трябвало да е особено интересно. И доходно, Лу. Не го забравяй.

Докато двамата се усмихваха, Лу си спомни за бащата на Фран Симънс и за информацията, която му беше предал. Тогава му каза, че чул Кал да говори за нови акции, които на следващия ден щели да скочат до небето. Симънс веднага изтегли четиридесет хиляди долара от фонда за библиотеката, като си мислеше, че ще ги върне след няколко дни. Онова, което го накара да посегне на живота си, бе второ теглене с фалшифицирания му подпис, увеличило липсата до четиристотин хиляди. Той знаеше, че след като признае вината си, никой няма да му повярва какво се е случило.

Навремето Кал прояви необичайна щедрост, помисли си Нокс. Позволи му да задържи първите четиридесет хиляди долара, които Симънс лековерно беше напъхал в ръцете му, и евтините ценни книжа, които глупакът доверчиво бе купил на името на Лу.

— Като се има предвид миналото, струва ми се, че е най-добре аз да позвъня на Фран Симънс, господине — каза на бившия си съученик той. — С нетърпение го очаквам.