Мери Хигинс Кларк
Пак ще се срещнем (75)

73.

Веднага щом излезе от болницата, Фран телефонира на Моли от колата.

— Непременно трябва да те видя — настойчиво каза тя.

— Както знаеш, аз съм си, тук — отвърна Моли. — Идвай. Джена е при мен, но скоро си тръгва.

— Надявам се да не се разминем. Отдавна се опитвам да си уредя среща с нея и съпруга й. Пристигам след няколко минути.

„Закъснявам — помисли си Фран, като си погледна часовника и видя, че след половин час трябва да е на път за Ню Йорк, — но наистина искам да видя как е Моли. Сигурно вече е научила за заседанието на комисията по условно освобождаване в понеделник.“ Дойде й наум, че ако Джена още е там, няма да може да попита Моли защо Гари Лаш е поканил Питър Блак за партньор. Тя със сигурност щеше да го съобщи на съпруга си. Разбира се, Фран знаеше, че като на своя най-добра приятелка, Моли и без това може да разкаже на Джена за какво са разговаряли.

В три и десет тя зави по отбивката към къщата на Моли. Отпред беше паркиран мерцедес-кабрио, автомобилът на Джена.

„От толкова години не съм я виждала — помисли си Фран. — Чудя се дали още изглежда страхотно като някога?“ Докато си спомняше за ученическите си години, за миг я обзе старото чувство за малоценност.

Когато бяха, в „Крандън Академи“, всички знаеха, че семейството на Джена няма пари. Самата тя често се шегуваше: „Моят прапрадядо натрупал огромно състояние, но наследниците му го пропилели!“ Но никой не можеше да оспори синята й кръв. Подобно на предците на Моли, тези на Джена бяха английски заселници от края на седемнайсети век, пристигнали в Бостън като богати служители на английската корона, а не като повечето други, надяващи се да си изкарат прехраната в Новия свят.

Моли отвори вратата, още докато Фран се приближаваше по алеята. Очевидно я бе чакала на прозореца. Видът й стресна Фран. Изглеждаше призрачно бледа, около очите й имаше тъмни кръгове.

— Време за срещи със стари приятели — каза тя. — Джена изчака, за да се видите.

Джена седеше в кабинета и разглеждаше купчина снимки. Когато съзря Фран, скочи на крака.

„Пак ще се срещнем“ — изпя тя, втурна се към нея и я прегърна.

— Не ми припомняй за онази идиотска история на класа, която написах — с драматична гримаса я помоли Фран. След кратката прегръдка, тя отстъпи назад. — Хей, Джена, не е ли време да започнеш вече да погрозняваш?

Наистина изглеждаше прекрасно. Тъмнокестенявата й коса падаше с небрежна елегантност точно до ръба на яката, огромните й кафяви очи блестяха, стройното й тяло се движеше с наглед несъзнателна грация, сякаш красотата, която притежаваше, и комплиментите, които получаваше, й се падаха по право.

За миг Фран се почувства така, като че ли часовникът се е върнал назад. През онези четири години в гимназията трите бяха станали наистина близки, докато работеха по годишника на класа. Сега тази стая й напомняше за кабинета, в който го пишеха, целият пълен с купчини папки, пръснати снимки и камари стари списания.

— Днес беше много полезен ден — каза Моли. — Джена дойде още в десет. Прегледахме всичко от бюрото и лавиците на Гари. Изхвърлихме адски много неща.

— Не беше забавно, но за това има време по-късно, нали, Фран? — попита Джена. — Когато този кошмар свърши, Моли ще дойде в града и ще остане в апартамента при мен. Ще прекараме дни наред в новия салон на красотата, който открих, и просто ще ги оставим да се погрижат за нас. Ще пазаруваме до безкрай, после ще ходим в най-добрите нюйоркски ресторанти. Ще започнем от „Цирк 2000“.

Говореше с такава увереност, че за миг Фран загуби представа за действителността и наистина й повярва — дотолкова, че се почувства изоставена и й се прииска и тя да участва. Пак старите терзания, помисли си тя.

— Вече не вярвам в чудеса, но ако това чудо наистина стане, Фран определено ще е сред участниците в отпразнуването му — рече Моли. — Без вас двете нямаше да издържа досега.

— Ще успееш, обещавам ти в качеството си на съпруга на Кал Всемогъщия — усмихна се Джена. — Й като стана дума за него, Фран, боя се, че заради онази история със сливането постоянно е зает и нервен. Ужасна комбинация. Другата седмица съм свободна почти всеки ден, но ще е най-добре да изчакаш с опитите си да се срещнеш с Кал.

Тя прегърна Моли.

— Трябва да тичам, пък и Фран може да иска да си поговори с теб. Наистина се радвам, че се видяхме, Фран. Другата седмица, нали?

Фран се замисли. Ако отменяха условното освобождаване на Моли, това щеше да се случи в понеделник и Джена със сигурност щеше да е при нея.

— Какво ще кажеш за вторник, някъде към десет, в твоята кантора?

— Чудесно.

Моли изпрати Джена до вратата. Когато се върна в кабинета, Фран каза:

— Моли, съвсем скоро трябва да тръгвам обратно за Ню Йорк, затова ще съм съвсем кратка. Сигурна съм, че си чула за извънредното заседание на комисията по условно освобождаване в понеделник.

— А, да, не само чух, но и получих призовка да присъствам. — Лицето и гласът й бяха спокойни.

— Зная какво си мислиш, — но не бързай, Моли. Ще изскочи нещо, кълна ти се. Днес разговарях със сестрата на Анамари и тя ми разказа ужасяващи неща за болницата „Лаш“. Отнасят се за мъжа ти и Питър Блак.

— Питър Блак не е убил Гари, Те бяха много близки.

— Моли, ако е вярна дори само половината от онова, което подозирам за него, Питър Блак е изверг, способен на всякакви низости. Точно това исках да те попитам и се надявам, че знаеш отговора. Защо съпругът ти е поканил Питър Блак да се премести тук и да стане негов партньор? Проучих миналото на Блак. Като лекар не е бил нищо особено и не е имал нито стотинка, за да подпомогне компанията. Никой не подарява хей така половин болница на стар приятел — какъвто всъщност не вярвам да му е бил Блак. Известна ли ти е причината, поради която Гари го е поканил тук?

— Когато се запознах с Гари, Питър вече беше в болницата. Никога не е ставало дума за това.

— Точно както се опасявах. Моли, не зная какво търся, но моля те, позволи ми пак да дойда и да прегледам нещата на Гари, преди да изхвърлиш нещо от тях. Възможно е да попадна на следа.

— Щом искаш — безразлично отвърна Моли. — Вече занесох в гаража три пълни чувала с боклуци. Ще ги прибера в килера. Ами снимките?

— Запази ги засега. Може да използваме някои в предаването.

— А, да, предаването! — въздъхна Моли. — Нима са изтекли само десет дни, откакто те помолих да започнеш разследване, което смятах, че ще докаже невинността ми? О, наивната аз — с посърнала усмивка каза тя.

„Изгубила е всякаква надежда — помисли си Фран. — Знае, че по всяка вероятност в понеделник ще я върнат в затвора, за да доизлежи остатъка от десетгодишната си присъда и че я очаква нов процес за убийството на Анамари Скали.“

— Моли, погледни ме — каза тя.

— Да, Фран.

— Трябва да ми имаш доверие, Моли. Убедена съм, че убийството на Гари е само едно от поредица престъпления, които ти със сигурност не би могла и не си извършила. Вярвай ми, ще го докажа и тогава ще бъдеш напълно оправдана.

„Трябва да ми повярва“ — каза си Фран с надеждата, че думите й са прозвучали достатъчно убедително. Тя разбираше, че Моли отново потъва в апатия и депресията е неизбежна.

— И тогава ще отида в онзи салон и ще обиколя най-добрите ресторанти в Ню Йорк. — Моли замълча и поклати глава. — Вие с Джена сте страхотни приятелки, но мисля, че бъркате фактите с фантазиите. Боя се, че участта ми е предрешена.

— Моли, довечера имам репортаж и трябва да вървя да го подготвя. Моля те, не изхвърляй нищо. — Фран погледна надолу към канапето. Снимките бяха пръснати по дамаската. Гари Лаш присъстваше навсякъде.

Моли забеляза, че гледа към тях.

— Преди да дойдеш, с Джена се бяхме отдали на спомени. Четиримата наистина сме имали чудесни моменти или поне така си мислех аз. Бог знае какво си е мислил навремето любящият ми съпруг. Сигурно нещо от рода на „О, божичко, поредното излизане със степфордската съпруга.“

— Престани, Моли! Престани да се самоизмъчваш.

— Да се самоизмъчвам ли? Защо да го правя? С това вече се е заел целият свят. Изобщо не се налага да му помагам. Фран, връщай се спокойно в Ню Йорк. Не се безпокой за мен. А, почакай — само един кратък въпрос. Трябват ли ти тези стари списания? Прегледах ги, но това са просто медицински статии, които е чел Гари. Опитах се да се задълбоча, но явно интелектуалното ми любопитство ми изневерява.

— Той ли ги е писал?

— Не, само е отбелязал онези, които са го интересували.

„Каквото е интересувало Гари Лаш като лекар, определено интересува и мен“ — помисли си Фран.

— Позволи ми да взема списанията, Моли. Ще им хвърля един поглед, после ще ги изхвърля. — Тя се наведе и вдигна от пода тежката купчина.

Моди отвори вратата пред нея. Фран застана за миг на прага, разкъсвана между необходимостта да побърза и неохотата да остави приятелката си в това очевидно отчаяно състояние.

— Успя ли да си спомниш нещо ново, Моли?

— Да, струва ми се, но също като всичко останало, това са само звуци и налудни идеи, които не означават нищо. Високопарните ми приказки, че ще си спомня всичко, определено бяха изхвърляне, не смяташ ли? Изглежда, идният понеделник ще ми донесе още четири и половина години безплатна стая и храна, и това, без да се брои присъдата за убийството на Анамари.

— Не падай духом, Моли!

„Не падай духом, Моли.“ Тази мисъл се въртеше из главата на Фран, докато маневрираше през по-натовареното от обикновено движение по обратния път за Ню Йорк.