Александра Рипли
Златните полета (9)

Девета глава

Пазаруването беше забавно. Добавиха бонбони към пакетите за Алва и за мис Мери.

— Не е задължително да си дете, за да обичаш сладко — заяви Нейт и си облиза устните.

Докато теглеше пшеничното брашно, бакалинът се хвалеше, че е най-прясното и най-доброто. Всяка седмица ходел в мелницата, за да пълни варелите. Нейт и Чес се спогледаха многозначително. Нейт все още беше известна личност. Хората искаха да се ръкуват с него, да му задават въпроси, да му разказват за собствените си успехи във фермерството. Това забави пазаруването. Собствениците на магазините се опитваха да им продадат най-скъпите си стоки. Някои дори изтичваха навън и се опитваха да ги привлекат.

— Докато се приберем вкъщи, ще се стъмни — отбеляза Нейт, когато най-после потеглиха.

— Няма значение.

— Как да няма? Какъв ден!

— Какви листа!

— Биваше си ги, а?

Двамата отново започнаха да си спомнят подробности от търга.

— С нетърпение очаквам следващия — каза Чес. — Знам, че няма да бъде като този, но независимо от всичко е много вълнуващо. Сигурна съм, че тютюнът ти пак ще бъде най-добър. Може би мистър Алън отново ще ни настани безплатно в хотела. Вероятно няма да е в апартамент, но би следвало стаите също да са добри.

— Не си прави илюзии.

Нейт бързо прекъсна мечтите й. Складът на Алън вземаше четири процента комисиона от продавачите. Всъщност плащаше за апартамента половината от това, което получаваше от Нейт. Но тъй като Алън притежаваше и хотела, нощувката им не му струваше и толкова.

Нейт продължи да руши надеждите й. Изобщо нямаше да ходят повече в Данвил.

— Не продаваме останалата част от тютюна. Защо „Блакуелс“, Бък Дюк или който и да било друг да печели от преработката? Извършваме я сами.

Описа й процеса. След като Джош и Майка изсушавали докрай тютюна, жените се разполагали на масите във фабриката. На първата Сюзън изрязвала изсушените жилки на листата и ги стривала. На втората Алва ги счуквала на малки парченца в голям хаван. На третата майка му прекарвала тютюна през метално сито, докато стане на прах.

Вечер всички шиели малки торбички и ги пълнели с тютюн.

— Всички жени ли?

— Естествено. Джош и Майка трябва да следят температурата на сушене. Освен това орат. Нивите се преорават и наторяват, преди да хване студът. През зимата студът сковава почвата.

Чес забеляза, че е стиснала юмруци. Вече си представяше картината. Щеше да бъде ужасно несръчна във фабриката и мис Мери щеше да й го натяква стотици пъти на ден. Не беше нужно Нейтан да й го казва — тя знаеше, че останалите го вършат от години и са придобили опит.

Но Нейтан й го каза.

— Преработката наистина е тежка. Има над пет хиляди фунта тютюн, а на мен всяка седмица са ми нужни по няколко хиляди торбички, за да ги разнасям и да ги продавам. Преди да е станало невъзможно да се придвижвам по пътищата, обхождам по четири окръга.

— Значи през цялото време не си у дома?

Беше по-лошо, отколкото си представяше.

— Това ми е работата. Оттам идват парите. Сама можеш да направиш сметка. Лимоновите листа не са много, а от другите получаваш по четиринайсет цента за фунт, ако ти провърви. Така че преработваш един фунт и го разделяш на осем малки торбички по две унции, които продаваш по три цента, а в магазина го предлагат по пет. Ето какво представлява търговията. — Беше забелязал свитите й юмруци. — Не се притеснявай, Чес, ще имаш достатъчно работа. Ще видиш зор с бебето на Алва.

Гласът му звучеше мило, но снизходителността му беше непоносима за нея, след като толкова много надежди рухнаха. Нямаше право да иска или да очаква любов от него, но можеше поне да я уважава. Удари с юмрук по коляното си.

— Чуй ме, Нейтан. Дойде ми до гуша всеки да ми вири нос, само защото не съм се научила да работя в четирийсетакрова тютюнева ферма. Не съм някакво безполезно, беззащитно цвете, отгледано в плантацията. Бил си само веднъж в Хеърфийлдс. Вечеря, на сутринта се оженихме и мислиш, че знаеш всичко за него и за мен. Никога не си направи труда да разбереш, нито пък да попиташ какво представляваме. Е, сега възнамерявам да ти обясня и ще ти бъда признателна, ако ме изслушаш.

Аз управлявах къщата, всичките десет хиляди акра земя и трийсет и осемте семейства на фермерите и се справях чудесно. Знаеш ли как? С тези две ръце.

Тя размаха пръстите на белите си ръкавици пред смаяното му лице и продължи:

— Кой смяташ, че сготви вечерята, която ти яде? Аз. Готвех всичко в тази къща. Ставах преди да се е съмнало, за да запаля кухненската печка. После започвах да приготвям закуската, като междувременно чистех стаите на първия етаж. Поднасях на майка си закуската в спалнята, а на дядо си — в столовата. Моята също, понеже Огъстъс Стандиш винаги искаше да се водят оживени разговори, докато се храни. Но това е само началото, защото и слугите трябваше да ядат. О, да, ние имахме слуги. Двама. Камериерката на майка ми и Маркъс, когото ти видя. От момче служи на дядо ми. Маркъс е толерантен човек, дори изпълнява ролята на иконом и сервира вечерята. Но през останалото време държи на достойнството си. Грижи се за дрехите и за стаята на дядо. Но аз бях длъжна да му готвя, както и на Даяна, камериерката на мама. Даяна се чувстваше прекалено изискана, за да се храни с Маркъс в кухнята, ето защо ми се налагаше да сервирам на нея три пъти на ден на поднос.

Никой не ми помагаше за подносите, нито и миенето на съдовете. От мен се искаше да осигурявам пари, за да плащам всяка седмица заплатите на слугите, да им купувам дрехи.

Никога не съм се карала с Маркъс и Даяна. Мама и дядо не можеха без прислужници, пък и на мен ми беше трудно да играя пиесата без тях. Видя майка ми. Тя се преоблича по четири пъти на ден и всеки път трябва да й се прави косата. За нея времето е спряло точно преди войната. Според нея баща ми и братята ми ще се приберат у дома утре или вдругиден. Дори не успя да забележи, че вече съм жена, а не момиче. Само старите, предани слуги биха понасяли това, независимо от заплатата. Не съм се карала с тях, а с теб и с цялото ти свято и трудолюбиво семейство.

Нейт спря каруцата край пътя.

— Разкажи ми и останалото. Работеше ли на полето?

Чес поклати глава. За миг не можа да продължи, тъй като беше прекалено развълнувана. Ядът й премина. Нейтан искаше да слуша — какво щастие. Никога досега не беше имала с кого да говори, за да сподели истината за живота си. Беше длъжна да играе, дори и с дядо си, както и с външните хора. Фасадата не биваше да се разрушава. Всичко беше наред и всеки беше доволен. Прокашля се, понеже нямаше търпение да довърши.

— Не съм се занимавала с фермерство, а само управлявах и планирах. Посещавах фермите всеки ден и изслушвах проблемите на хората. Купувах семена за посев и тор и ги разпределях. Грижех се за мулетата, ралата, браните и каруците и ги раздавах по график, който сама съставях. Наблюдавах растящите култури и подканвах работниците да ги плевят, да късат върховете им, да ги разреждат и да вършат всички други неща, за които ги мързеше. Естествено хранех и лекувах мулетата и чистех оборите. Когато реколтата беше готова, се пазарях и я продавах. После изчислявах дяловете и плащах парите. Водех счетоводството всеки ден, защото ми дължаха суми за някои разходи, а трябваше и да отчислявам от тях за хранителните продукти, които ми доставяха.

Три пъти в седмицата провеждах учебни занятия с децата. Ако имаше сватба, заемах на булката дантеления воал и осигурявах храната и напитките за тържеството.

Нейт я гледаше смаяно. Беше видял воала, който би подхождал за принцеса.

— Не е било нужно да носят воала на майка ти.

— В действителност на прабаба ми — изведнъж Чес се засмя. — Не бива да се шокираш толкова много, Нейтан, но, знаеш ли, винаги съм смятала хората от Хеърфийлдс за едно семейство, което включваше и нас, обитателите на голямата къща. В ония дни никой не знаеше истината. Навярно баща ми и дядо ми са били отговорни за много бебета, родени в негърските колиби. Те вече са големи и някои може би работят като арендатори в Хеърфийлдс.

Нейт я гледаше с отворена уста. Една дама не би трябвало да е посветена в подобни неща. А ако случайно ги е научила, в никакъв случай не биваше да говори за тях!

— О, Нейтан, затвори си устата, защото някоя муха ще влезе в нея. Детето е най-любопитното същество на земята. Чувах много неща, които не бяха предназначени за моите уши. Когато бях малка, у дома имаше двайсет слуги и те непрекъснато си приказваха.

Нейт представляваше странна гледка. Чес беше доволна, че го е накарала да се стъписа. Разказът й наистина му направи впечатление. След като за малко си изпусна нервите, вече се чувстваше значително по-добре. Не се осмеляваше да му каже, че го обича. Но фактът, че даде воля на гнева си и се развика, й помогна много. После си спомни за мис Мери, която непрекъснато изпитваше злоба и не го криеше. Майката на Нейтан беше вещица. Не би следвало и жена му да се държи така.

— Извинявай, че ти се разкрещях, Нейтан, нямаше причина да го сторя. Наистина съжалявам.

Той й се усмихна.

— Причината е, че трябваше да ми бъде даден урок. Искаш ли да разбереш какво научих? Научих, че знаеш да вършиш неща, които аз не мога, например да водиш сметки и да управляваш работници. Когато тръгне производството на цигари, двамата ще бъдем идеални съдружници. Оказва се, че денят, в който те срещнах, е бил най-щастливият в живота ми.

Чес му се усмихна признателно. Беше доволна не само от думите му, а и от искреното възхищение в неговите очи. Както и от уважението. А тя се нуждаеше от уважението му може би повече, отколкото от любовта му.

Нейт отново подкара каруцата. Докато пътуваха, й разказа за живота в тютюневата ферма през есенните месеци.

— След около две седмици ще отидем в Плезънт Гроув, където всяка година се отслужва благодарствена литургия след прибирането на реколтата. Мисля, че ще прекараш добре. Той не е Данвил, но въпреки това е един красив малък град. Там си получаваме пощата и ходим на ковач и на лекар. После, през октомври, ще се състои щатският панаир в Роли. Страшно ми се иска да видя електричеството. Но нищо чудно и да се наложи да го пропусна — зависи от много неща. Докато пътувам, за да продавам тютюна, ще търся подходящо място за мелницата. Не забравяй, че трябва да го пазиш в тайна. Не смятам да казвам на другите, преди да стане време да се местим.

Ще се помъча да се прибера във фермата през първата седмица на ноември. През ноември най-близките ни съседи си колят свинете. Старата Ливи Олдърбрук гледа прасета и продава малките. Всички ходят на клането. Има трап за печене на месо. Сервира свинското със специален сос, който пази в тайна. Кани цигулари и черпи с домашна бира. Толкова е весело, че тържеството е единствено по рода си.

Чес беше очарована. В Хеърфийлдс не съществуваше никакъв социален живот. Толкова много неща щяха да се случат, че вече почти нямаше нищо против да се върне във фермата при мис Мери. В крайна сметка двамата с Нейтан скоро щяха да я напуснат. Той просто трябваше да намери подходящо място. Спечели достатъчно пари на търга, за да купи земята и да изгради мелницата. Като се добавеха и приходите от малките торбички с тютюн, щеше да успее да направи машината за цигари и да започне производството им. Вече наистина бяха близо до целта си.

 

 

Беше забравила за останалите членове от семейството. Когато стигнаха във фермата, всички се събраха в къщата на мис Мери, за да разтоварят хранителните продукти от каруцата и да си разделят парите, спечелени от продажбата на лимоновите листа.

„Съвсем справедливо е — каза си Чес. — Джош наистина би трябвало да получи половината. Той е човекът, който знае тайните на сушенето на тютюна.“

Дори след като Нейтан раздели наполовина своята част с майка си, Чес отново реши, че е справедливо. Той живееше в къщата й, а тя работеше във фабриката и в крайна сметка му беше майка.

— Това е добре, Нейт — заяви Мери Ричардсън. — Когато отидем в Плезънт Гроув, ще изпратя парите на Гидиън. Той чака бебе, а и голяма част от дейността му е мисионерска.

Не беше честно. Гидиън не работеше с тях. А Нейтан изглеждаше така, сякаш старата жена го беше ритнала в ребрата.

 

 

Чес си купи листа и пликове от Данвил. Когато се качи в каруцата, за да отиде с останалите в Плезънт Гроув, носеше писмо за дядо си. Беше пълно с лъжи за красивата и голяма ферма на Нейтан, за чудесната къща под сянката на дърветата и за милото му семейство, в което са я посрещнали радушно. Цезар обичаше да научава весели неща.

Мис Мери преливаше от радост, доколкото беше възможно това за жена като нея. Щеше да изпрати пари на любимия си син, а и се надяваше в града да е пристигнал проповедник и в църквата да се състои служба с изпълнение на химни. Чес разбра, че предишната година е имало.

Джош се държеше почти приятелски — нещо, което Чес смяташе за абсурдно. Дори й се стори, че в гъстата му и дълга старозаветна брада се криеше едва забележима усмивка.

Майка и Сюзън трепереха от вълнение. Момчето се хвалеше, че ще победи всичките си връстници в борбите. От миналата година досега беше израснал с три инча и мускулите му бяха укрепнали. Сюзън изстреля десетина имена на момичета, които щяха да бъдат там, както и на местата, заслужаващи да бъдат посетени. Веднъж видели дори маймуна с малка червена шапчица. А шествието било „най-хубавото нещо в целия свят“.

Алва и Нейтан се съгласиха с нея. Плезънт Гроув разполагаше с духов оркестър с големи барабани. Музикантите бяха в яркочервени униформи, а човекът, който ги водеше, можеше да се премята през цялото време, докато оркестърът преминаваше през града.

Вече почти бяха стигнали, когато забелязаха рекламата.

— Погледни! — възкликна Нейт.

На стената на голям хамбар беше нарисуван огромен черен бик, а под него пишеше: „ИСТИНСКИ ТЮТЮН ЗА ПУШЕНЕ, ПОТЪРСЕТЕ «БУЛ». ПРОИЗВЕДЕН В СЕВЕРНА КАРОЛИНА И НЕНАДМИНАТ ПО КАЧЕСТВО.“

— Това е „Блакуелс“ — продължи Нейт. — Чак тук, в най-затънтеното място. Истинска напаст. Изглежда на всяка сграда по главните пътища е изрисуван бик. Дори и на някои от магазините, където продавам тютюна си. Бул Даръм като че ли е решил да завладее пазара. Всъщност до голяма степен вече е успял. — Лицето му беше загубило празничното си изражение. Но когато направиха следващия завой, той се засмя. Върху хамбара пред тях имаше друг надпис: „PRO BONO PUBLICO“^[1]. „НАЙ-ДОБРИЯТ, И ТОЙ НЕ Е «БУЛ».“ Нейт се ухили. — Старият Уош Дюк май е започнал да кара Блакуел да се озорва. Обзалагам се, че Бък е на дъното на всичко.

— Не изричай думи като „обзалагам се“, Нейт — прекъсна го майка му. — Хазартът е грях.

Нейт се намръщи и намигна на Чес. Тя едва успя да скрие усмивката си. Вече беше сигурна, че денят ще е приятен.

 

 

„Беше чудесен ден“ — сънено си помисли Чес. Участва във всичките забавления, които й бяха обещали. Чувстваше се великолепно. А в пощата я чакаше писмо от дядо й. Но най-много й харесаха хората. Естествено всички знаеха коя е. В провинцията новините се разпространяваха бързо. Взираха се втренчено в ръкавиците и перлите й, но в погледите им се четеше любопитство, а не враждебност. И селяните, и гражданите бяха мили и приветливи с пришълката от Вирджиния. Главата й се напълни с имена на нови приятели.

На първо място се нареждаше жената, която Нейтан наричаше „Старата Ливи“. Лавиния Олдърбрук беше известна почти на всички с това прозвище, но никога не се обръщаха така към нея. Както сподели с Чес, тя никога не се замисляше за възрастта си и не беше нужно да дава възможност на останалите да й напомнят, че е стара.

Изглеждаше толкова стара, колкото планините. Лицето и ръцете й бяха кафяви и набръчкани като изсушени ябълки. Но високото й, слабо тяло беше изправено и гъвкаво, а ослепителната й усмивка — „нейна, а не купена от магазина“. Твърдеше, че зъбите й са здрави от домашната бира, която си сипваше в сутрешното кафе. Наричаше я „подсладител“.

— Или може би — разсъждаваше тя — причината е, че не се омъжих и не съм раждала. Всъщност с моя помощ на този свят се появиха над сто и двайсет деца. — Старата Ливи беше известна акушерка. Взе Чес под крилото си в момента, в който се запознаха. — Винаги съм харесвала момчето. Той се нуждаеше от силна жена, която да го обича, защото заслужава да получава любов. От нито едно младо момиче нямаше да излезе добра съпруга за него, понеже не би издържала Мери Ричардсън. Когато киселата й физиономия стане непоносима, идвай ми на гости, Чес. Живея нагоре по пътеката, отвъд потока. Лесно ще ме намериш. Едва ли има и една миля, а разходката в гората е приятна.

Старата Ливи се отнасяше презрително към въпроса за възрастта, харесваше Чес и ненавиждаше майката на Нейтан. Съвсем естествено Чес я обикна повече от всички останали.

„Ще отида при нея съвсем скоро — обеща си тя. — Веднага след като спрат дъждовете.“ Единственото нещо, което помрачи празника, се прояви на залез-слънце, когато от дългоочакваните облаци, покрили небето, изведнъж се изсипа силен дъжд и осуети фойерверките, предназначени за финал на празника. Дъждът беше лек и хладен, а не проливен и с гръмотевици. Очевидно лятото свършваше.

Повечето хора си мислеха, че е крайно време. Горещините продължиха прекалено дълго.

Не знаеха, че студеният дъжд постави началото на незапомнено тежка зима.

На следващата сутрин Нейт закуси и отиде при майка си във фабриката. Върна се сам. Носеше стари дисаги.

— Вече има достатъчно торбички, за да ги напълня. Още днес ще тръгна, за да започна да продавам тютюна. Моля те, Чес приготви ми един пакет от онези вкусни бисквити. Аз ще си взема самобръсначката, чорапите и другите необходими неща.

Чес знаеше, че се кани да заминава, но моментът я свари неподготвена. Замеси тесто, разточи го и наряза бисквитите. Вече ги беше сложила във фурната, когато Нейт се върна от спалнята в кухнята. Дисагите висяха на рамото му. В ръката си държеше пистолет. Усещаше се остра миризма на оръжейно масло.

— Защо си го взел? Дори не съм разбрала, че имаш пистолет.

— Държа го заключен в едно сандъче, за да не го намерят малките. Нуждая се от него, само когато продавам. На хората им е известно, че търговският пътник носи нари в себе си.

Изведнъж Чес си представи нагледно засада, поставена на безлюден селски път, и каза:

— Да, така е.

Нейтан пътуваше от години и тя трябваше да му повярва, че е наясно какво върши.

— Надявам се, че си направила цяла тава. Не съм ял по-вкусни бисквити от твоите. Същото се отнася и за останалите ти ястия и сладкиши. Нещата наистина се промениха благоприятно, откакто се зае с готвенето.

— Не го казвай пред майка си. Тя се съпротивлява дълго, но беше длъжна да отстъпи, понеже е много заета във фабриката. Не е особено доволна.

— Но аз съм.

Чес отвори фурната и издърпа тавата. Не можеше да погледне Нейтан. Страхуваше се, че ще се разплаче и ще започне да го моли да внимава. Беше глупаво да си позволява подобна слабост.

— Съществуват и други начини да се готвят разни неща, освен да се варят, докато се превърнат в каша, и да се слага по парче сланина за вкус — отвърна тя.

Нейт се изсмя. Обясни й, че ако успее, ще се прибере след една седмица или най-много след десетина дни. Но ако собствениците на магазини откажеха да купуват тютюна му, пътуването навярно щеше да му отнеме повече време. Приближи се до нея и гласът му стана тих:

— Или ако открия подходящо място за мелницата. В случай че ми излезе късметът, имам пари да дам капаро.

Чес бързо опакова бисквитите. Вече нямаше търпение да го изпрати.

Скоро съжали от сърце, че не е тръгнала с него, дори и пеша, ако се наложеше. Дотогава не знаеше какво е да си истински самотен. Макар и изолирана от света, плантацията Хеърфийлдс не можеше да се сравнява с тази затънтена ферма в Северна Каролина.

В Хеърфийлдс бяха дядо й и фермерите арендатори, хората, на чиято обич се радваше и с които разговаряше. Там се чувстваше необходима и вършеше отговорна работа.

Във фермата на семейство Ричардсън тя беше никой. Всъщност по-лошо от никой — външен човек, когото не обичаха, а дори ненавиждаха. И нямаше нищо полезно, с което да се залови.

Чес четеше и препрочиташе книгите си. Приготвяше все по-сложни ястия. Научи се да дои кравата и да къса главите на пилетата. Обливаше със сълзи възглавницата си, за да не даде възможност на Мери Ричардсън да изпита задоволство от нещастието й.