Александра Рипли
Златните полета (27)

Двайсет и седма глава

Чес държеше ножицата и чакаше оркестърът да завърши изпълнението си със звън на чинели. После преряза широката червена лента, чинелите се чуха отново и железопътната гара Стандиш по линията Стандиш — Дърам бе открита официално.

Малката сграда беше изключително очарователна, нещо като затворен осемстенен павилион с цветен навес, който се спускаше от напомнящия за пагода покрив. Ъглите му бяха украсени със сандъчета с ярки мушката, а до входната врата имаше ажурни железни пейки. Чес участва в изготвянето на проекта. Харесваше вида й, но в същото време се чувстваше странно тъжна, понеже съвсем новата и модерна сграда стоеше на мястото на старата, обитавана от призраци къща.

Толкова много неща се случиха от деня, в който тя и Нейтан се заселиха в единствената й стая, където духаше от всякъде. Сякаш бяха минали хиляда години, а всъщност се оказа, че са по-малко от десет. Доктор си беше заминал. Нов вид служба, наречена „рекламна агенция“, го ухажва и успя да го спечели на своя страна. Нямаше го и Джим Мънроу, а Боби Фред вече беше остарял. Същото се отнасяше и за мелницата. Трябваше скоро да построят нова.

„Чудя се — помисли си изведнъж Чес — точно кога престанах да дружа с жените на фермерите. Идваха в старата къща на кафе, докато брашното се смелеше. А навярно и в новата, макар че не съм сигурна.“

Усмихна се. Не можа да си спомни кога за последен път пи кафе сама в кухнята си. Чес насочи усмивката си към фотографа. Вестникът на Дърам подготвяше голяма статия за железницата на Нейтан и за вагона, който направи за лично ползване.

Играчките на Нейтан! Е, вече имаше железница. Покани духовия оркестър, който беше дългогодишната му мечта. Миналата седмица откриха и пощата. Беше сигурна, че в най-скоро време ще прекара и телефони. След като си наумеше нещо, никой не биваше да застава на пътя му.

Фотографът се появи изпод черното платно.

— Благодаря ви, мисис Ричардсън.

— И аз ви благодаря. Надявам се, че ще дойдете с нас на излета.

— С удоволствие, мадам.

Сега Чес вече можеше да се присъедини към празнуващите. Обърна се, усмихна се, без да мърда от мястото си, и даде възможност на хората да се приближат към нея и да я поздравят.

Докато Стандиш растеше, тя стана нещо като грандамата на града. Всички се отнасяха с уважение и с леко страхопочитание към съпругата на собственика на различните видове промишленост, които даваха живот на селището. Това караше Чес да се чувства много стара.

Но в същото време в някакво още неизследвано ъгълче на сърцето си усещаше приятен трепет. Като дете й внушаваха, че е специална, аристократка, по-добра по рождение от всички други, освен от онези, които са като нея — крупни земевладелци от много поколения. Възхищението и завистта на хората, ползващи се с по-малко привилегии, й изглеждаха естествени и тя се отнасяше с тях както я бяха учили — снизходително и леко надменно.

Когато се качваше в зелената двуместна каляска с надписа със златни букви „С & Д“ отстрани, Чес прие помощта на управителя на банката. Златните ресни на зеления й покрив се поклащаха свободно, докато пътуваха към Ричардсън Парк, където Нейтан и дъщеря й участваха в излета. Зад себе си чуваше шумния марш на оркестъра, който отвеждаше тълпата от гарата към още по-голямата тълпа в парка. По-късно следобед оркестърът щеше да изнесе концерт, както всяка седмица в неделя следобед и в четвъртък вечер от април до октомври. Стандиш бе много приятно за живеене място. Ричардсън Авеню, широката главна улица отвъд моста, беше покрита с обли камъни и имаше тухлени тротоари, пазени през лятото от слънцето от сенниците на магазините от двете страни на трите й пресечки. Началното училище разполагаше с голямо затревено игрище. Баптистките църкви за белите и за по-многобройните чернокожи богомолци бяха почти завършени, а преди няколко седмици определиха терена за методистката църква.

Вътре в себе си Чес желаеше методистката църква никога да не бъде построена. След изграждането на железницата пътуването до Дърам в неделя щеше да бъде лесно. Всичките им приятели в Дърам ходеха в църквата „Света Троица“. Предполагаше, че ще бъдат принудени да се присъединят към богомолците от Стандиш. Гъси нямаше да има нищо против, тъй като най-добрата й приятелка в града Ели Уилсън щеше да посещава неделно училище с нея… Какво си беше наумил Нейтан? Позволяваше на Гъси да пече прасетата в трапа за барбекю! Момиченцето можеше спокойно да падне върху въглените.

Чес подаде поводите на протегнатите най-близко до себе си ръце и се затича да спаси детето.

 

 

— Естествено, че беше бясна, Едит — каза Чес на най-близката си приятелка — не можа да понесе, че й попречих да се претрепе. Знаеш каква е.

— Е, нали в крайна сметка е жива, Чес? Значи може би все пак е била права.

— Не ми е приятно, когато се опитваш да разсъждаваш логично. Би трябвало да се съгласиш с мен.

— Тогава разговорите ни биха били много скучни, нали?

— Предпочиташ да си приказваме за родословието на конете.

— Грубиянка! Чес, как можеш да нараниш едно нещастно и беззащитно същество като мен по този начин?

Съпругът на Едит, Хенри, отглеждаше и тренираше състезателни коне от четири години, след като продаде по-голямата част от плантацията си на Нейт. Беше изцяло погълнат и безкрайно щастлив от работата си. Това го правеше ужасно скучен, освен за другите мъже, които се занимаваха с коне, и Едит постоянно се оплакваше на Чес.

На свой ред Чес споделяше отегчението си от поредното увлечение на Нейтан. Периодът на изграждането на железопътната линия беше изключително изтощителен. Според Чес Нейт знаеше имената, дължината и главните спирки на всяка една от няколкостотинте железопътни линии в Америка и двамата с Гъси имаха по един модел на локомотив. Прекарваха с часове на верандата, като тикаха играчките възможно най-бързо и имитираха звуците на локомотивите.

Обърна очи към бащата и дъщерята, които подаваха чиниите с апетитно месо и салата от зеле на опашката от гладни весели излетници. Забавляваха се чудесно. По някаква причина почти никой не гледаше със страхопочитание на Нейт.

— Може ли да пътуваме с вашия вагон, когато отиваме на конните надбягвания? — попита Едит. — Нямам търпение да се опъна на леглото.

— Разстоянието се изминава само за петнайсет минути, Едит — засмя се Чес. — Петте мили не са Северният Пасифик.

— И все пак само така бих могла да разбера какво е да се возиш в Ориент Експрес. Кога ще заминете с Нейтан на някое забележително място? Във Флорида? В Калифорния? В Саратога? Напоследък Хенри страшно много говори за Саратога.

— Сигурно ще е забавно. Смътно си спомням, че родителите ми си приказваха за Саратога. Ще спомена пред Нейтан, за да видя какво ще стане.

— Но никакво пътуване с вашия вагон до Дърам, а?

— Защо не? Някой от конете на Хенри ще участва ли в надбягванията?

— Знам ли? Страхувам се да го попитам, понеже ще ми разкаже за всичките майки и бащи чак до двойката, която Адам и Ева са яздели, когато са избягали от рая.

 

 

Стана така, че семейство Хортън и Ричардсън наистина отидоха с частния вагон в Дърам, но чак в края на лятото, на последните конни надбягвания за сезона в Блакуел Парк. Макар и Едит да не се опъна на голямото легло в стаята в задната част на вагона, тя се чувстваше невероятно приятно, докато седеше в облицованите с кадифе въртящи се столове в салона.

Както обикновено, всички прекараха чудесно на конните надбягвания. Трибуните бяха претъпкани и празнично украсени. Тъкмо преди последното надбягване направиха съобщение. Следващите състезания щяха да бъдат специални, защото се очакваше да са последните. Паркът и хиподрумът бяха дарени на тази най-достойна институция, колежа „Тринити“, от известния и многообичан покровител на прогреса и изкуствата мистър Джулиан Шекспир Кар. Сега всички щяха да имат честта да чуят няколко думи от мистър Кар…

— Старият Джул може да говори с часове — промърмори Нейт. — Ще се поразходя малко.

Стана и се отдалечи. Чес и семейство Хортън дори не разбраха, че ги остави. Хиподрумът се затваряше! Това щеше да сложи край на дейността на Хенри, свързана с отглеждане и трениране на коне.

„Ще се преместят в Саратога — помисли си Чес. — А аз какво ще правя без Едит? Тя е единствената ми близка приятелка тук. Никога няма да намеря друга като нея.“

— Хенри — каза Едит, — нали ми спомена, че в последното надбягване ще има неизвестен кон? Заложи на него от мое име и от името на Чес.

Тонът й беше спокоен, малко несериозен за една дама, която се преструваше на лукава. Не звучеше като жена, чийто свят току-що се беше срутил. Дамите не изпадаха в нервни кризи на обществени места.

Чес хвана Едит под ръка и леко я стисна, сякаш искаше да й изкаже възхищението си заради куража и сдържаността й.

След надбягванията двете двойки се разходиха в парка покрай хиподрума — обичайно занимание за такива дни. Едит и Чес държаха здраво украсените с панделки слънчобрани, кимаха и поздравяваха познатите, усмихваха се и разговаряха, като се съгласяваха с всеки, че преместването на колежа в Дърам ще увеличи значително възможностите за интелектуалното развитие на града.

Нейт заведе Хенри до едно тихо ъгълче зад трибуните, за да си пийнат от шишето, което беше купил и напълнил по време на разходката си.

Докато се връщаха обратно в Стандиш в частния вагон, вече не беше нужно да спазват благоприличието. Едит сложи глава на рамото на Чес и се разплака. Хенри беше решил на всяка цена да се напие.

— Това на нищо не прилича — заяви Нейт, след като пътуваха мрачно пет минути. — Жена ми и съседът ми не проявиха и най-елементарна любезност да ме поздравят за късмета ми. Блъсках си ума как да направя така, че железницата „С & Д“ да стане печеливша, и изведнъж всичко си дойде на мястото. Ще купя още един пътнически вагон. Двата, които притежавам, няма да поберат хората от Дърам, желаещи да посетят конните надбягвания на бъдещия хиподрум, чийто проект вече съм замислил.

Звучният смях на Хенри проглуши ушите на останалите трима.

Чес хвърли крадешком изпълнен с подозрение поглед към Нейтан. Разсъжденията му бяха пълни с дупки подобно на чорапите на Гъси, след като през целия ден се е катерила по дърветата. Изражението му беше невинно и невъзмутимо.

По-късно вечерта, когато бяха сами, тя му каза колко му е признателна за проявената щедрост към Едит и Хенри.

— Няма такова нещо — възпротиви се той. — Аз съм производител и търговец, а не наивен филантроп. След като докарам жителите на Дърам в Стандиш и им покажа колко бързо и леко е пътуването, те веднага ще започнат да се местят заради чистия въздух. Пък и ще им спестя речите, които Джул Кар ще им държи три пъти дневно. Непрекъснато ще предлагам парцели, ипотеки и дървен материал.

В думите му имаше смисъл. И все пак Чес се чудеше дали тази беше истинската причина.

Нейтан си нави часовника, затвори капака и го пъхна в джоба на жилетката си. После си сложи сакото, като размърда рамене, за да го намести.

— Изглеждаш много елегантен — отбеляза Чес. — Къде си тръгнал толкова издокаран в новия си костюм?

— Може би пак ще отида при този шивач в Роли. Харесва ми кройката на саката му. А сега ще ида да видя мама. Когато чуе за хиподрума, ще вдигне страхотна врява. Искам да приключа въпроса веднага.

— Желая ти успех.

— Изключено е да ми провърви чак толкова.

Чес се изхили. Горкият Нейтан! Мис Мери изобщо не се беше смилила, дори и след като синът й я устрои с красива къща, икономка, кон, карета и кочияш. Продължи да бъде също толкова своенравна, както навремето, когато се блъскаше в тъмната, порутена селска къща в Алъманс Каунти.

Не притесняваше много Чес. Освен че я критикуваше, защото е оставила Гъси да „подивее“, не й говореше почти за нищо друго. Пестеше неизчерпаемата си енергия за волностите на Нейтан, и най-вече за разточителството му.

„Като например къщата и слугите й“ — помисли си Чес, но не посмя да го изрече. Даже и пред Нейтан. Той все още беше такъв признателен и изпълнен с уважение и почит син, че Чес имаше желание да го ритне.

Но трябваше да признае пред себе си, че не можеше да се оплаче от роднините на съпруга си. В неделя цялото семейство отиваше в Дърам да присъства на църковната служба, а после да обядва в пансиона на мисис Мати Браун, където храната беше близка до селската и се харесваше на мис Мери. През другото време тя рядко ги виждаше. Алва бързо си намери приятели, Сюзън и Сали също. Джош и Майка бяха заети да наглеждат работата във фермата, която Нейтан купи, за да отглежда свой собствен тютюн за цигари.

Те нямаха никакво място в живота й. Ревността й към Алва сега й изглеждаше като глупава реакция на малко момиче. Вече почти я забрави. Собствената й позиция като съпруга на Нейтан си оставаше непоклатима. Чес беше съвсем сигурна, че в живота му има жена, и то не само една. Навярно в Роли, понеже ходеше често, за да търси подкрепата на разни политици по един или друг въпрос.

Отказваше да мисли за това. То не беше свързано с нея.

Вместо да разсъждава върху този проблем, тя отделяше време на „малката си тайна“, както я наричаше. Беше безкрайно щастлива. След като премина вълнуващото напрежение на войните с Дюк, усети, че е потисната. Почти нямаше с какво да се занимава. Но тези дни отминаха.

Повече никаква меланхолия. Никакво чувство за безполезност. Вече всичко беше хубаво. Повече от хубаво, всичко бе прекрасно.

 

 

Чес пътува с влака до Дърам, а после продължи за Роли. Беше сама, нещо доста непривично за една дама, но тя не се притесняваше. Тръгна със специална мисия, прекалено съкровена, за да я сподели с някого, дори с Нейтан. Все още не.

Щеше да отиде на преглед при доктор Артър Мейсън-младши. След всичките тези години на разочарование най-после щеше да има бебе.

Чес се усмихна на отражението си в изцапания със сажди прозорец и веднага извърна очи. О, Боже, беше неприлично стара, за да става отново майка. Гъси щеше да се огорчи — това беше нейната нова дума и Чес от все сърце желаеше момичето никога да не я беше научило. От седмици всичко я „огорчаваше“.

Денят беше чудесен. Високо в синьото небе се виждаха бели пухкави облачета, въздухът беше топъл и свеж, подухваше лек ветрец. Чес реши да отиде пеша до кабинета на доктор Мейсън-младши. Не му писа, за да си запази час, понеже всички щяха да разберат от адреса върху плика с отговора му. Вярваше, че ще го открие на работното му място. Този прекрасен ден всичко трябваше да е наред.

Вече два месеца нямаше менструация. Ако изчисленията й бяха точни, догодина по Великден Гъси щеше да има брат или сестра.

 

 

— Съжалявам, мисис Ричардсън, но не сте бременна — в гласа на доктор Мейсън-младши се долавяше съчувствие. Най-добрият начин човек да съобщи лошата новина е да действа бързо, а после да се опита да причини колкото е възможно по-малко болка.

— Не ви вярвам. Вече два месеца нямам менструация. Години наред не бях редовна, но това беше много отдавна. Откакто се роди Огъста, съм точна като часовник.

— Усещате ли гадене… спазми… главоболие… безсъние…

Разпитва я двайсет минути.

— Не, докторе, не. Казах ви, че всичко е наред. Просто съм бременна. Сигурно грешите. Може би ако дойда следващия месец…

Накрая доктор Мейсън й обясни, че всичките признаци говорят за климактериум.

— Не е възможно! През юли навърших четирийсет години. Никоя жена не претърпява подобна промяна на тази възраст.

Лекарят я увери, че макар и много рядко, все пак се случва. Чес не искаше да му повярва, но той беше съвсем убедителен. А най-убедителното нещо беше съчувствието му.

— Ще ви оставя сама в кабинета си за малко, мисис Ричардсън. Бабешките лекове понякога са най-добрите, по-ефикасни от нашата съвременна наука. Поплачете си.

Сложи голяма чиста носна кърпа върху бюрото си до ръката й.

Тя не можеше да плаче. При такива лоши новини плачът беше просто лекомислена постъпка. Животът й като жена приключи само десет години, след като беше започнал. Възнамеряваше да се прибере вкъщи с подаръци за Нейтан и Гъси, с които да отпразнува добрата новина. Нямаше добра новина, но нищо не й пречеше да купи подаръците за тях. А също и за себе си. Нуждаеше се от нещо, което да я развесели.