Александра Рипли
Златните полета (7)

Седма глава

Три седмици след като пристигнаха във фермата, Нейт съобщи новината. Влезе в къщата, за да обядва, както обикновено миришещ силно на сапун, но вместо да седне и да започне лакомо да гълта храната, сложи ръце на устата си и извика „та-ра-та-ра“, сякаш свиреше на тромпет.

— Тази сутрин с Джош приключихме със сортирането на тютюна. Утре заминавам за Данвил с неколкостотин фунта от най-хубавите и най-жълтите листа, които някога сте виждали. Изготви ми списък на нещата, които трябва да купя, и не прави икономии. За тази реколта ще получим най-високата цена.

Широката му усмивка действаше като слънчев лъч на фона на силния дъжд, който валеше навън.

— Колко време ще бъдем в града, Нейт? — усмивката на Чес беше не по-малко щастлива.

Каква радост — да се махне от това място!

— Ти не можеш да ходиш там — отвърна Нейт и седна. — Търгът за тютюн не е за дами.

Чес го хвана за ръката.

— Моля те, Нейтан. Моля те, много ми се иска да дойда.

Мери Ричардсън сложи чинията със зеле и свински котлети пред Нейт и заяви:

— Нали го чу, Чейс, ти не си желана. Вземи си чинията, напълни я и веднъж поне се нахрани като хората, вместо да ядеш с неохота.

— Нейтан… Моля те…

— Е, добре… Не е зле да видиш как се чувства фермерът, който отглежда тютюн. Няма да бъде ваканция, така да знаеш, длъжни сме да се върнем колкото може по-скоро.

Чес отново се усмихваше.

— Благодаря ти, Нейтан — тихо отвърна тя.

През този следобед за първи път видя отблизо тютюн.

 

 

Нейтан й беше показал хамбара, където сушаха тютюна. Беше малка сграда, пълна с огромни жълти листа, които висяха от летвите, закачени на пръти, издигащи се до тавана. Приличаше на есента, събрана между четири стени. Миришеше й на нещо, което не познаваше — на плесен и на тръпчива сладост. Чес тръгна към средата на хамбара, за да потъне в опияняващата му екзотичност, но се отдръпна назад, веднага щом Нейт отвори вратата. Нейтан я спря на входа и заяви:

— Това са нашите пари за бъдещето. Не чупи нито едно листо.

Сухите златисти листа изглеждаха много крехки. Вътре беше непоносимо горещо. Върху пода горяха десет купчини въглища. Излъчваха червено сияние в тъмнината и приличаха на огромни очи на чудовище. От отворената врата ставаше течение и тютюневите листа, висящи над огньовете, прошумоляха. Чес успя само да зърне най-близките до вратата, а после Нейтан я затвори. Тя беше доволна. Вдигна машинално ръце към главата си. Преди време влезе в хамбара на един от арендаторите и подплаши огромно ято от прилепи, които висяха, заспали по гредите. Месеци наред имаше кошмари. Сънуваше как внезапно политат във всички посоки.

 

 

Сега държеше две златисти листа, които гордият й съпруг беше сложил в ръцете й. Галеше ги с пръсти, очарована от еластичността и жилавостта им, както и от крехкостта им.

— Приличат на красива жълта кожа! — възкликна тя. — Ще ми се да си направя ръкавици от тях.

Нейт се изсмя.

— Съмнявам се. Виж колко катран има по пръстите ти.

Беше прав. Целите й ръце лепнеха, сякаш беше пипала лепило.

— Върни обратно листата — каза му тя. — Искам да си измия ръцете. Цял следобед ще се занимаваме с тютюна.

— Не и Чейс — докато разговаряха, Мери Ричардсън се беше приближила до тях. — Тя може да се грижи за малката дъщеря на Алва и да не ни се пречка. Всеки глупак е в състояние да се справи с едно бебе.

 

 

Чес държеше на ръце неспокойната Сали и наблюдаваше това, което останалите вършеха. Страшно й се искаше да докаже на мис Мери, че не е права.

Джош. Алва, Мери и Сюзън седяха на пейката в голямата стая, която наричаха „фабриката“. Беше залепена за хамбара, но с отделен вход и доста по-ниска. Три прозореца на северната стена бяха отворени, както и вратата. Помещението беше добре осветено и прохладно. Вече не валеше и въздухът бе свеж. Човек би повярвал, че есента наближава, макар и септември често да беше най-горещият месец от годината в Юга.

Приведени напред, четиримата работеха с лекота. Вземаха по пет-шест листа от купчината пред себе си и бързо ги нареждаха в така наречената „ръка“. Чес беше омаяна от сръчността и красотата на действията им. Слагаха листата, като ги притискаха към коленете си, а после добавяха още едно, за да ги заравнят и свият. Най-накрая — тя едва смогваше да проследи движението — загъваха събраните листа с последното и пъхаха дръжката му между тях.

Мис Мери отново беше права. Тя не би могла да върши това.

— Хайде да вървим, Сали — прошепна Чес на детето.

Изчака пред фабриката, за да разбере каква е ролята на Нейтан. След малко двамата с Майка излязоха навън. Носеха дълга пръчка, върху която бяха грижливо подредени ръцете. Внимателно я поставиха в първите отвори на рамката в каруцата пред вратата. Имаше още много отвори, които трябваше да се запълнят.

— Ще седнем на стъпалата, Сали, и аз ще ти прочета една приказка, искаш ли?

„Дори и Сали да не иска, с удоволствие ще почета“ — помисли си Чес. „Герайнт и Инид“ й беше далеч по-позната, отколкото обработката на тютюна. Стискаше Сали, която се противеше. „Някой ден — мечтаеше си Чес — ще си родя собствено бебе. Бебето на Нейтан.“

 

 

Когато тръгнаха за Данвил, още беше тъмно. Всичко тънеше в тишина, земята почиваше, а съществата по нея спяха. Над главите им небето се простираше черно и безкрайно, обсипано с безброй звезди. Бледият, тънък сърп на луната висеше ниско над хоризонта. Пътят се виеше като помътняла сребриста лента. Скърцането на сбруята и на колелата й беше познато и й действаше успокояващо в смълчаната нощ. Топлината на Нейтан сякаш прогонваше мразовитостта на мрака.

Двамата бяха сами на своя остров, както на гарата в Уелдън. Невидима в тъмнината, тя можеше да го обича, без да се крие. Усещаше се безтегловна и свободна, весела и спокойна като малко момиче. В гърлото й бълбукаше щастие и тя се смееше по своя неповторим начин. Нейт беше забравил как смехът й кара всички около нея да се чувстват добре. Във фермата не я чуваше да се смее често. Тютюнът беше покрит с избелял брезент, опънат с обръчи над рамката.

— Сигурно приличаме на огромен призрак — каза Чес. — Ако някой фермер вече е станал, ще се изплаши до смърт.

— Сигурно — изхили се Нейт, — но не от призрак. Ще разбере, че Нейт Ричардсън кара тютюна си на пазара цял месец, ако не и повече, преди него.

— Това хубаво ли е?

— Да, ако товарът е като нашия. Най-първокласните лимонови листа. Наддаването ще стигне до тавана.

Нейтан бликаше от енергия. Говори дълго за чудото на покрития с брезент тютюн зад тях. Приказваше толкова бързо, че Чес едва успяваше да следи мисълта му.

… Тази година повечето фермери едва не загубили реколтата заради сушата през целия май и юни. Носели ведра с вода от потока и растенията израснали силни и прави. През юли, когато завалели дъждовете, тютюнът могъл да устои на силата им. Ако бил слаб, щял да бъде набит в земята… Видял нивите на свои познати, които представлявали печална гледка. От месеци се говорели, че ще има недостиг на качествени листа, а това означавали, че качествените листа щели да получат висока цена. А тези листа не били просто хубави, а най-първокласните, които някога е отглеждал. Пък и почти една трета от реколтата се състояла от такива листа.

Трябвало да признае, че Джош разбира от сушенето и сортирането повече от който и да било друг в Северна Каролина.

Бил в състояние да подлуди човек, понеже си карал постарому и не желаел да пробва нищо ново. Но що се отнасяло до сушенето, изпитаните начини бил най-добрите и Джош си разбирал от работа.

… Всичко опирало до температурата. Как да се затопли хамбара точно до деветдесет градуса^[1], после до сто, а накрая до сто и трийсет, дори понякога и до сто и четирийсет. През какъв интервал да се повишава температурата и кога да се отвори вратата, за да се даде възможност на влагата да проникне в листата. Кога да се сложат повече въглища и кога огънят да се намали. Някои хора казвали, че си има определена технология, но ако било така, лимоновите листа нямало да представляват толкова голяма рядкост. Тютюнът бил като магия, ако се отглеждал по метода на Джош.

— За какво служат лимоновите листа? — изтърси Чес, когато Нейтан спря, за да си поеме дъх.

Учуди се, когато мъжът й я прегърна бързо с дясната си ръка.

— Да ми прости Господ, Чес! Забравих колко много неща не знаеш.

Гласът му беше топъл, както и краткотрайната му прегръдка. Цялата омекна от блаженство и положи невероятни усилия да следи думите му.

Лимонов бил цветът на листата. Най-желаният цвят. Другите се наричали оранжеви и махагонови. А тези листа били най-хубавите и се използвали, за да се оформят блокчета тютюн за дъвчене, които се наричали „тапи“. Всяко растение имало по осемнайсет листа. Джош смятал, че така е най-добре. Някои фермери оставяли растенията с двайсет и четири, а дори и с повече листа, а други откъсвали върховете им, когато листата са само дванайсет. Най-долните били жълтеникаво-черни, понеже се опирали в земята, по-жилави и почти не стрували. Същото се отнасяло и за листата на самия връх. Ценни били само листата в средата, с най-приятния аромат. Обикновено ги режели или стривали. От тях се правел тютюн за пушене. В самия център се намирали листата с най-високо качество — онези, които служели за обвиване на тютюна за дъвчене. Било голям късмет, ако от едно растение се получат по две такива листа, защото трябвало да бъдат цели, без резки и без дупки, проядени от червеите. Тези дяволи били в състояние да изгризат листото по-бързо, отколкото човек може да сдъвче котлет. Ако се прибавел и фактът, че при сушенето в повечето случаи листата ставали оранжеви и махагонови, се добивала ясна представа какво означава каруца, пълна с лимонови листа.

Чес сметна, че засега е научила достатъчно неща за тютюна, но не каза нищо на Нейтан. Предпочиташе да запази спомена за прегръдката му. Обичаше го и всичко, свързано с живота му, я очароваше — дори и разказът му за миналогодишната реколта, както и за реколтата от по-предната година, за трудностите при събирането на семената от растенията и запазването им за следващата година, за споровете с Джош относно новата система за затопляне на хамбара при сушенето, за която много хора говорели.

— След като е нова, сигурно е по-добра, Чес. Просто живеем в такова време. Хората измислят нови неща, раждат нови идеи всеки ден. Чух, че тази година на щатския панаир щели да демонстрират електричеството. Имам предвид истинската електрическа светлина, а не онзи номер с уреда, който кара дланите ти да изтръпват. Миналата година приказвах по телефона с един приятел, който беше толкова далеч, че не го виждах. Телефонът вече действа, електрическата светлина — също. Светът е станал съвсем друг. Представяш ли си, сега затварят месо и зеленчуци в метални кутии, за да не се развалят и да се използват, когато не им е сезонът. После сигурно ще започнат да правят същото и с маслото, млякото и с какво ли не още. Знаеш ли, Чес, чудесно е, че живеем в подобно време!

— Да, така е.

Съгласието, което изрази, идваше от сърцето й. Наистина беше великолепно, че е жива точно в този миг, тук, при мъжа, когото обичаше. При своя съпруг!

Копринената й нощница лежеше в куфара до краката й. Беше си измила косата. Ако успееха да продадат тютюна на много висока цена, щеше да помоли Нейт да й купи малко шишенце парфюм. Щяха да преспят в хотел.

— Разкажи ми за Данвнл — подкани го Чес.

— Той е голям град — гласът на Нейт трептеше от възбуда, — единственото място, където бих живял, ако ми се удаде възможност. Би трябвало да го нарекат „Тъбакоутаун“^[2] понеже е точно такъв. Там се купува и продава повече тютюн, отколкото в който и да било друг град, даже и в Ричмънд. Просто не мога да повярвам, че не си чувала за Данвил — изсмя се Нейт. — Според мен страшно ще ти хареса. Той е отвъд границата на щата, във Вирджиния. Връщам те отново у дома, Чес.

Нейт започна да пее: „Заведи ме отново…“ Баритонът му беше чист и силен.

Чес му пригласяше: „… в старата Вирджиния…“

И двамата знаеха само първия куплет, ето защо го повториха няколко пъти. Гласовете им се сляха, докато каруцата се движеше бавно по пътя и слънцето озаряваше небето пред тях.

По пладне спряха, за да напоят конете и да хапнат от храната, която Чес беше приготвила. Слънцето грееше силно и по набраздения от дълбоки коловози път се вдигаше прах, покриваше дрехите и пълнеше гърлата им.

— Още само няколко часа — обеща й Нейт. — Вече сме близо.

На полето, където седнаха да починат, Чес видя надписи с ярки цветове по скалите: „НАЙ-ВИСОКИТЕ ЦЕНИ НА ТЮТЮНА“… „НЯМА ДА СЪЖАЛЯВАТЕ, АКО ОТИДЕТЕ ПРИ НИЙЛС“… „НАЙ-ИЗГОДНИТЕ ПРЕДЛОЖЕНИЯ“… В продължение на мили виждаше подобни реклами, които биеха на очи, поставени върху скалите и по стените на хамбарите, на навесите, дори и на къщите.

— Това са складовете, където се провеждат търговете — обясни й Нейт. — Непрекъснато се състезават помежду си кой ще привлече повече клиенти. Аз винаги ходя в „Биг Стар“. Някои от хората там ме познават. — Той се изправи и закрачи нетърпеливо. — Готова ли си да тръгваме?

— Готова съм и изгарям от любопитство — отвърна Чес. — Но ми обещай, че ще спрем още веднъж. Искам да се измия, преди да влезем в града.

— Идеята ти е добра — Нейт вече буташе назад единия от конете, за да го впрегне.

— Хайде да спрем тук — предложи Чес.

Вляво от тях до малко езеро имаше полянка, изпъстрена с диви цветя.

Когато влязоха в Данвил, венче от яркожълти цветя украсяваше сламената й шапка с широка периферия. Чес беше сменила прашната си синя рокля със снежнобяла ленена блуза и тъмна пола. На ръцете си носеше бели ръкавици.

— Наистина изглеждаш чудесно — отбеляза Нейтън и кимна одобрително.

Лицето й порозовя. Страшно й отиваше.

Данвил я очарова. Беше стар град в полите на Блу Ридж. Беше й позната само равнинната земя на Тайдуотър. Планините представляваха ново преживяване.

Благодарение на тютюна Данвил не беше пострадал от икономическата криза, която съсипа по-голямата част от Юга след Гражданската война. Нейт мина с каруцата по главната улица покрай внушителни къщи, построени в различни съвременни стилове, а после покрай поредица от магазини, чиито витрини бяха отрупани с примамливи стоки, до които се четяха табели „ДОБРЕ ДОШЛИ, ТЮТЮНОПРОИЗВОДИТЕЛИ!“. Целият процъфтяващ град беше просмукан от миризмата на изсушени тютюневи листа, която не можеше да се сбърка с нищо друго.

На Чес най-много й хареса широката река Дан, чиито води препускаха стремително напред. Приятната й миризма, която се носеше по застланата с обли камъни улица край брега, беше дори по-силна от аромата на тютюна. Тя вдишваше доволно със затворени очи.

— Приличаш на хрътка — каза Нейтан, но тонът му не беше укорителен, а само необичайно нервен.

Поведе конете по алеята край огромния склад „Биг Стар“. Миризмата на реката изчезна и Чес отвори очи. Под загара на Нейтан се долавяше бледност. Скоро щеше да разбере размера на печалбата, която се надяваше да получи. Всичко зависеше от нея. Само той знаеше колко мизерни са спестяванията, натрупани в продължение на години с упорит труд. Листата зад него бяха лимонови. Вярваше в това. Джош твърдеше, че е така, а той никога не се лъжеше. Но истината беше, че много малко хора бяха виждали подобни листа. Те представляваха идеалът, връхната точка, непостижимата мечта на всеки тютюнопроизводител.

Нейт спря конете.

Работниците от склада се струпаха покрай каруцата, за да му помогнат да я разтовари.

— Искаш ли кошове? — попита един от тях. — Десет цента на ден.

— Да, разбира се — отвърна Нейт. — Листата не бива да се допират до мръсотията на пода. Чакайте само да ги видите, момчета.

Скочи от седалката и започна да развързва брезента. Ръцете му трепереха.

След като повдигнаха покривалото, бъбрещите мъже изведнъж замълчаха. Това беше почит, отдадена от мъже, прекарали целия си живот сред изсушени тютюневи листа.

Нейт се ухили. Бръкна в джобовете си и наперено се облегна на каруцата. Вече не трепереше. Наблюдаваше разтоварването с неизпитано досега задоволство. Мъжете бяха прочути с бързината си, но сега разтоварваха тютюна внимателно, с бавни, премерени движения, които приличаха на първите крачки на прохождащо бебе. Нареждаха „ръцете“ в кръг, слой върху слой, с дръжките навън, в огромните плоски кошове. Когато свършиха, всички, включително и Нейт, гледаха безмълвно и прехласнато блестящите купчини.

— Ти си Нейт Ричардсън, нали? — попита го мъжът със снопче картонени етикети в ръка.

— Да.

— Това е квитанцията за каруцата и впряга.

Мъжът написа нещо на едно номерирано картонче, скъса го на две и даде на Нейт едната половина. Тръгна към каруцата, за да закачи другата на нея, но ръката му увисна във въздуха, когато видя Чес. Бързо свали шапката си и я поздрави:

— Добър вечер, мадам.

— Добър вечер — отговори Чес. — Бихте ли казали на мистър Ричардсън, че съм готова да сляза.

Нейт бързо се приближи до нея, за да й помогне, макар че през деня я видя четири пъти да слиза сама. Когато й протегна ръка, забеляза смеха в очите й и се изхили вътрешно. Браво на нея. Знаеше точно как да накара тези мъже да спазват правилата.

— Съпружеска двойка докарала товар от лимонови листа заслужава да получи съответното внимание — измърмори тя в ухото му.

Човекът с етикетите не разбра защо Нейт Ричардсън „изведнъж получи пристъп на неудържим смях“.

Миризмата на тютюн в склада изтощи Чес. Помещението беше просторно, с високи прозорци на двете стени и огромни капандури на високия таван. През тях струеше слънчева светлина и обливаше разположените нагъсто дълги редици от натрупани на купчини листа. Повечето от тях не бяха в кошове, а лежаха направо на земята.

— Останал е по-малко от половината — отбеляза Нейт.

— Никога не съм знаела, че може да има толкова много тютюн — прошепна Чес и се почувства ужасно невежа.

— Застани до задната стена — каза й Нейт. — Ще отида да видя как върви тегленето и определянето на качеството. После ще се ориентирам за цените и ще се върна.

Тръгна наперено. Чес се взря в сцената пред себе си. Видя много мъже, но нито една жена. В средата на помещението покрай купчините тютюн се движеха група хора. Един от тях пееше някаква странна песен, която тя не разбираше.

Нейт се върна и заяви:

— Средните листа вървят по дванайсет и половина цента на фунт. Миналата година бяха по четиринайсет.

Изглеждаше притеснен. Докато се отдалечаваше, вече не изглеждаше наперен.

Чес направи сметката наум. Ако приемеше за по-лесно по десет цента на фунт, това би означавало над четирийсет долара, тъй като в каруцата им имаше повече от четиристотин фунта. Сумата беше голяма. С нея можеше да обзаведе цяла къща или да се облече като кралица. Красивата пола и блуза беше най-разточителната й покупка и струваше по-малко от долар. Умираше от щастие, ако някоя от реколтите в Хеърфийлдс донесеше по десет цента на фунт, да не говорим за четиринайсет. Сега разбра защо хората отглеждат тютюн. Чудатият хамбар във фермата беше пълен с листа. Без да знае, Чес се беше омъжила за богаташ. Стана й много приятно.

— Защо се усмихваш?

Нейтан отново се беше приближил до нея. Чувстваше се напрегнат и враждебно настроен. Вниманието му беше привлечено от внасянето на техните кошове. Не се наложи Чес да му отговаря. Наблюдаваше как сложиха листата на Нейтан на пода, а после наредиха до тях пет купчини, които не бяха в кошове. Сравнението беше шокиращо. Лимоновите листа сякаш изцеждаха цвета от другите и те изглеждаха мътнокафяви.

— Какво ще кажеш за това? — каза си гласно Нейтан. Очите му блестяха, а лицето му беше озарено от широка усмивка, която не можеше да скрие. — Какво ще кажеш за това!

През следващия час тълпата около кошовете на Нейт непрекъснато нарастваше, фермери с големи бакенбарди и избелели гащеризони клякаха или се навеждаха, за да пипнат листата, дори и да ги помиришат. Накрая хората се отместиха встрани, за да пуснат мъжа със строгия черен костюм и лъскавите обувки. Тон се изправи, след като пристигна още един добре облечен мъж, а после й трети. Всички, и фермери и търговци, искаха да говорят с Нейт. Чес ги наблюдаваше от закътаното си място. Нейтан имаше толкова щастлив вид. Стори й се страшно красив, макар и да знаеше, че не е. Но беше много по-спретнат от останалите, дори и от търговците. Джинсите му бяха избелели от дългото носене, но дъното им не висеше. Синята му риза беше закопчана догоре и бельото му не се показваше, за разлика от останалите фермери. От нея очите му ставаха дори още по-сини. Но най-важното от всичко бе, че изглеждаше невероятно чист. Гладко избръснатото му лице и късите бакенбарди го отличаваха силно от мъжете около него. Чес сякаш усещаше миризмата на сапуна, с който се изми в езерото край града. Сърцето й се сви от любов, а после преля от радост.

Малко по малко започна да разбира бързия монотонен говор на човека, който водеше наддаването. Движеше се покрай дългите редици и се приближаваше към листата на Нейтан. Като че ли не приказваше, а пееше. Несвързаните му думи постепенно придобиха смисъл и тя чуваше цифрите.

— … ах, десет, десет и четвърт, десет и половина, сега единайсет, кой ще каже и половина, единайсет и половина, вече дванайсет, последна възможност, дванайсет и половина, не, тогава продадени на „Блакуелс“. А тук какво имаме? Средните листа на Уитбрет, двеста шейсет и три фунта. Десет ли чух? Десет и половина, единайсет, единайсет и половина…

Всеки развълнувано затаяваше дъх, докато гласът му непрекъснато се извисяваше и спадаше, а накрая изстрелваше отчетливо „продадени“.

От време на време спираше песента си и разговаряше с обърнатите към него купувачи, които наддаваха.

— А сега, господа, преминаваме към листата на Чарли Хендерсън. Всички познавате Чарли и си спомняте за неприятностите му. Къщата му изгоря до основи заедно с най-малкото му дете. Половин цент отгоре ще помогне много на семейството му да се сдобие с нов дом, а Господ ще ви благослови за това. Ще започна с единайсет… единайсет, единайсет и половина, дванайсет…

Или пък напомняше, че нечий тютюн от години е известен с добрите си качества, и не е нужно да се гледат листата в средата на купчината. Спомена, че Джо Уилсън е с два счупени крака и синовете му са прибрали реколтата, „макар че на най-големия още не му е поникнала брада“.

На Чес й се искаше да престане да звучи като вестник и да продължи да пее. Искаше й се също хората вече да не пипат листата на Нейтан. Докато им дойдеше редът, съвсем щяха да ги смачкат.

„О, хайде, давай — безмълвно се молеше тя. — Страхувам се, че ще изляза от кожата си.“