Александра Рипли
Златните полета (35)

Трийсет и пета глава

След като Стандиш си тръгна, Чес седя много дълго във всекидневната. Почти във всяко отношение беше по-наивна, отколкото изглеждаше. Независимо от усиленото четене животът я беше изправял пред много малко сложни ситуации.

Но не беше глупава. Веднага щом Стандиш изрази желание да я види отново, антените й се включиха. Дойде им на гости като проява на любезност. Нейтан го изнуди или го накара с хитрост да я придружи до театъра, което също й беше понятно.

Защо обаче я канеше на обяд? Любезността не го изискваше, дори и в случая с една далечна братовчедка. Да не говорим, че стигна до втора покана, след като тя отказа първата.

Флиртуваше ли с нея? Каза си, че е абсурдно. Беше четирийсет и три годишна. Но даже и да оставеше настрана възрастта, никой мъж досега не беше флиртувал с нея. Не беше жена, която привлича мъжете.

Тогава защо? Дали му беше приятно да се смее на провинциалната й липса на изисканост? Но той не я караше да се смята за глупава и невежа.

Напротив — караше я да се чувства приятно. Като се изключи краят на вечерта, когато усети неудобство по някакъв странен, различен и вълнуващ начин. Стори й се, че й се възхищава.

„Не, бъди честна, Чес. Почувства се така, сякаш той те желае. Ето кое беше вълнуващото.“

Но какво би могъл да иска един такъв мъж от нея?

Непрекъснато си припомняше отделни моменти, разговори, изрази и все повече се объркваше.

Все повече се изкушаваше да си поиграе с огъня. Рандъл Стандиш беше най-светският мъж, когото познаваше, определено и най-хубавият. Чудеше се как е възможно тялото му да е толкова слабо и все пак да създава такова впечатление за мъжественост. Не беше младеж. Косата на слепоочията му сивееше, а от ъглите на очите му излизаха ясно очертани бръчки.

Тези топазени, подобни на тигрови очи.

Чес потисна опасната, трепетна отмалялост, което пълзеше по вените й.

Приятелите му го наричаха Мефистофел.

Но ако се предположеше, просто ако се предположеше, макар и да бе лишено от всякакъв смисъл, че я намира привлекателна?

Какво я топлеше фактът, че й беше приятно да е привлекателна и желана? За първи път й се случваше. Да, тя го желаеше и нима това беше грях? Само веднъж да повярва, макар й за малко, че някой има желание да я притежава.

„Зная, че не е така, но само ако можех да го почувствам, дори и да не е истина. О, да, много бих искала. В крайна сметка нищо нямаше да се случи.“

 

 

В събота мис Фърнклиф разведе с равномерна крачка Чес из сградата на Парламента, после обядваха и посетиха Уестминстърското абатство. На Чес й идваше да легне върху гроба на Джефри Чосър и да се моли за милост. Беше спала много малко предната нощ.

Когато се върна в „Савой“, вече си влачеше краката. Изстена на поздрава на Нейтан „добре дошла вкъщи“. За първи път откакто стана зрял човек, Чес спа един час следобед.

Докато вечеряха, Нейт й разказа за успешния разговор с банкера си.

— Утре заминавам за Манчестър. Уредиха ми среща следващата седмица с четиримата собственици на най-големите памучни фабрики.

Чес си изпусна чашата с виното. Докато тримата сервитьори почистваха следите от инцидента, Нейтан я уверяваше, че не бива да се тревожи. Все още имаше много музеи, които можеше да посети с мис Фърнклиф, а следобед той се беше срещнал с братовчед й. Стандиш го уверил, че с радост ще я наглежда, докато Нейт се върне.

— Значи ще отидеш на опера и ще гледаш онези пиеси. Дори няма да разбереш, че ме няма. Ще отсъствам само няколко седмици.

 

 

В неделя Стандиш сам караше каретата си „Станхоуп“ — малка, спортна, яркозелена, с червена кожа на седалката, достатъчна за двамата. Чес трябваше да си сложи краката на плетената кошница, която той беше взел.

— Денят е невероятно красив и слънчев — каза Стандиш. — Ще спрем да се нахраним в Хийт.

Когато отвори кошницата, Чес се изсмя.

— Приготвили сте храна за цяла армия. Рандъл, какво има?

— Абсолютно нищо.

Въздухът беше свеж и ободряващ. Ухаеше приятно на смола.

— Решила съм да ям като прасе — заяви Чес. — Какво препоръчвате най-много от този банкет?

— Опитайте от всичко — усмихна се Рандъл. — Това е най-правилният подход към живота.

Тя последва съвета му. Повечето от нещата в кошницата й бяха непознати. Малки яйца, за които Стандиш й обясни, че са от вид гълъб. Още по-малки черни яйца от рибата есетра, студен фазан и щипки от омар. Смеси от меса и подправки в печени пайове…

— Имате троха в ъгълчето на устата си — промърмори Стандиш. — Ще я махна.

Преди да успее да се отмести, устните му докоснаха леко нейните. Бяха меки и топли. И мустаците му бяха меки и тя се изненада. Подстриганите косми би трябвало да бъдат остри.

Вероятно си въобразяваше. Случи се толкова бързо и целувката беше съвсем бегла.

Но устните й като че ли бяха докоснати от огън. Пулсираха от топлина. Пипна ги с пръсти.

— Никога ли не те е целувал мъж с мустаци?

Гласът на Стандиш беше шеговит. Чес го погледна леко замаяна. Слънчевата светлина сякаш трептеше върху листата на дърветата и образуваше ореол около главата на Стандиш.

— Никога не ме е целувал мъж.

Лорд Рандъл се готвеше да се засмее, но изражението на лицето й го стисна за гърлото. Не беше възможно думите й да са верни. Разбра обаче, че не го лъже.

— Скъпа моя Чес! — прошепна с пресипнал глас той.

Може би за първи път в живота си не знаеше какво да каже.

В този момент тя се изсмя. Тихо. Щастливо.

— По-добре късно, отколкото никога. Ще ме целунеш ли още веднъж, Рандъл? Много ми хареса.

Той клекна до Чес, обхвана с двете си ръце главата й и се наведе, за да я целуне. Предпазливо, със затворени, ненатрапчиви устни. Предчувстваше приятно ново изживяване с тази странна американка. Но това, което се случваше, не беше просто ново, а напълно непознато. Чудеше се дали наистина не се страхува.

— Благодаря ти — каза Чес.

Стандиш прокара показалците си по скулите, надолу по страните на лицето, покрай челюстта и стигна до устните. Златистите му очи наблюдаваха реакцията й. Дишането й се учести, сивите очи се замъглиха и клепачите се затвориха. Устата й чакаше целувката му.

Свали ръце и седна на петите си. Можеше да я има, знаеше как да го направи. Не знаеше обаче какви ще бъдат последиците за Чес. Или за него самия.

— Известно ти е докъде ще доведе тази пътека, Чес.

Замечтаните й очи се отвориха и станаха замислени.

— Едва ли, Рандъл. Сексът никога не ми е доставял особено удоволствие. Не искам да спя с теб.

Стандиш отметна назад глава и силно се изсмя. Нима тази жена нямаше да спре да му поднася изненади?

— Във всяко отношение ти си най-забележителната и най-великолепната жена, която познавам.

„И аз ще променя схващанията ти за удоволствията в леглото.“ — обеща негласно той.

— Тогава ми кажи какво искаш — подкани я той.

— Много целувки. И да разгледам Лондон, а не само нещата, които са написани в „Бейдикъра“. Ти си лондончанин. Ще ми го покажеш ли?

Стандиш я увери, че ще й даде всичко, за което тя го помоли.

Първо отидоха до Хайд Парк и се включиха в процесия от карети върху широкия непавиран път в южната му част.

— Това се нарича Ротън Роу^[1] — обясни и Стандиш. — Социалистите доста спекулират с името, както можеш да си представиш. — Той вдигна шапката си и се поклони на една дама в открития файтон, който ги отмина. Жената му се усмихна и завъртя слънчобрана си. Стандиш се обърна на другата страна, отново се поклони и така, докато изминаха цялата претъпкана, дълга алея. Покланяше се и говореше на Чес:

— Рано сутрин алеята се използва от ездачи и от известен брой дами. По обяд дамите карат сами, като кочияшът е зад тях. В пет часа сцената се променя и по нея се появяват по-големи карети и по-сложни облекла, а кочияшите возят дамите. Виждаш ли там, под дървото, онези зелени столове? Могат да бъдат взети под наем от хората, желаещи по-скоро да наблюдават зрелището, отколкото да се включат в него.

Чес се поинтересува защо е всичко това. Ако искаха да се разходят, съществуваха райони като Хампстед Хийт, където въздухът беше чудесен и имаше много място.

— За да виждат и да бъдат видени. За да напомнят на обществото за съществуването си. За да се отнасят пренебрежително към околните, да флиртуват, да показват новите си коне или костюми. За да разполагат с нещо, за което да клюкарстват. Тази вечер ние ще бъдем темата на стотици разговори, понеже не те вози кочияш и никой не те познава. Те са бъдещите ти лондонски приятели, Чес. Ще ме попитат коя си, а после ще започнат да те посещават и да те канят на гости.

След известно време Чес го помоли да се качат на омнибус.

— Когато споменах пред мис Фърнклиф, получих отказ, изразен с изсумтяване. Още от първия ден ми се иска да седна там и да гледам движението отвисоко.

Караните от коне омнибуси бяха червени, кафяви или жълти, със спираловидни стъпала, които водеха към откритата горна част с дървени пейки, наредени край стените и по средата. Служеха за превозни средства на работниците и лорд Рандъл никога не се беше качвал на омнибус. Но беше обещал да задоволи любопитството на Чес. Оставиха коня и каретата на грижите на един портиер в „Савой“ и Стандиш придружи Чес по Странд към спирката.

Омнибусът беше почти пълен, но хората се сместиха на пейката, за да им направят място да седнат един до друг. Чу се звънец и превозното средство потегли.

— Не е ли забавно? — попита Чес. — Виж колко надалече се вижда. Според мен суматохата е страшно вълнуваща.

Дори и в неделя Странд беше претъпкан с товарни платформи, файтони, карети, пресичащи рисковано пешеходци, омнибуси, стадо кози, карани Бог знае къде, и ездачи, които си проправяха път, като криволичеха опасно, спираха и тръгваха. Приличаше на огромна сцена, на която се играеха едновременно десетки драми.

Стандиш винаги възприемаше движението като пречка. Никога досега не се беше включвал в него, наблюдавайки го от високо. Не след дълго бъркотията го очарова. Чудеше се дали това означава „забавно“? Англичаните не използваха думата с такова значение.

Останалите пътници бяха в празнично настроение. Слънцето беше топло, а небето — синьо и до следващия ден нямаше да им се налага да ходят на работа. Едно момче с карирана шапка извади хармоника от джоба си и започна да свири популярни мелодии от вариететата. Приятелите му — и момичета, и момчета, запяха радостно. Накрая по стълбите се изкачи кондукторът и им каза да спрат.

— Жалко — оплака се Чес. — Не правеха нищо лошо и на мен ми харесваше.

— Знаеш ли, Чес, според мен ти имаш сърце на бохем.

— Какво означава бохем?

— Утре ще ти покажа.

Стандиш беше поканен на вечеря, ето защо върна Чес в „Савой“, след като се повозиха на омнибуса.

— Ще дойда да те взема в четири часа. Ще пием чай с няколко мои приятели, а може би и ще вечеряме. Те са напълно освободени от предразсъдъци.

Когато Чес му подаде ръка, той се наведе и я целуна. После я обърна и целуна дланта й.

По цялата й ръка пробягна топла вълна и тя затаи дъх.

— Утре — каза лорд Рандъл.

— Утре — прошепна като ехо Чес.

 

 

— Стандиш, какво търсеше на Ротън Роу днес? Притесних се. Помислих си, че тази нощ може да се появиш в рокля и да се присъединиш към масата на Агата.

Домакинът потупа лорд Рандъл по гърба, който щеше да го накара да залитне, ако не го очакваше. Графът на Лепуърд, известен като „Бингс“, винаги подсилваше по този начин поздравите си към своите приятели.

— Мефистофеле, коя беше удивителната ти спътница?

Графинята направи жалко усилие да прикрие злобата си — беше всеизвестна снобка.

— Една моя американска братовчедка, Агата.

— О, американка! Какво друго може да се очаква? Такова съвършенство на лошия вкус, че чак зяпнах от изненада.

Стандиш ловко се изплъзна от нея и се придвижи до голямата група от лондонския елит, притежаващ титли. Спираше, говореше, отминаваше, отново спираше и говореше, докато обявиха, че вечерята е готова. Дамата, която му бяха определили, беше една от дебютантките на Сезона. Не беше изненадан. Красивият петдесетгодишен ерген с приличен доход все още представляваше добра партия за всяко момиче, недостатъчно красиво или богато, за да се надява на съпруг с титла. Рандъл се държеше любезно с пълното, мълчаливо, младо момиче. Дори веднъж докосна коляното й със своето, случайно или нарочно — нейно право беше да реши кое й е по-приятно. Човек се досещаше, че обича конете и лова. Раменете и ръцете й бяха мускулести. Ето защо той бъбреше осведомено за местности и ловджийски кучета във вилите на хора, които бяха негови приятели, както и на родителите й. Когато сервираха третото блюдо, тя се съвзе от стеснението. Стандиш си беше свършил работата, за която го поканиха.

После графинята пое ролята му и той имаше възможност да разговаря с дамата от другата си страна. Беше му стара приятелка. Само преди две години се бяха наслаждавали взаимно на остроумието и на телата си, и спомените им бяха приятни. Стандиш се усмихваше искрено доволен.

— Клариса, великолепна си. Кой е щастливият мъж?

— Скъпи мой Мефистофеле, нали не смяташ, че би се намерил някой равностоен на теб, който да заеме мястото ти?

Беше стандартна вечеря, по-добра от някои други, но не особено забавна.

Без никакви изненади.

 

 

Улиците изглеждаха по-различни от всички останали, които Чес беше виждала. Къщите и вратите бяха боядисани в ярки сини, червени, дори пурпурни цветове. Имаше цели постройки с яркожълти или зелени стени.

— Очарователно е! — възкликна тя. — И толкова различно.

— В това се състои същността на света на бохемите — отвърна Стандиш. — За изкуствата различно означава по-добро. В някои случаи даже се оказва, че е така. Нервна ли си?

— Трябва ли да бъда нервна?

Рандъл вдигна брадичката й и я целуна с бързата си, подобна на леко докосване целувка.

— Ти самата си доста различна от другите, скъпа моя. Всеки ще те обикне.

Файтонът спря, преди Чес да отговори. Стандиш слезе и помогна на Чес. Задържа ръката й, докато вървяха към отворената задна врата на ослепително бялата къща.

Когато влязоха, към тях се обърна висок, едър мъж. Беше облечен в свободно сако, обточено с тюркоазен кант. На Чес й се стори, че месестото му лице изглежда печално. Но когато видя Стандиш, усмивката изтри тъгата от него.

— Мефистофеле, ти си страшно подходящ за този слънчев ден. Страшно се обезсърчихме от липсата на застрашителни облаци… И изведнъж кой пристига? Чирак на дявола, силно се надявам.

Стандиш дръпна напред Чес.

— Мисис Ричардсън, позволете ми да ви представя Оскар Уайлд.

Оскар Уайлд. Ужасяващият, великолепен автор на „Портрета на Дориан Грей“. Чес беше омагьосана. Без да мисли, тя му се поклони, и когато се изправи, заяви:

— Много харесвам книгите ви, мистър Уайлд.

Уайлд стисна раменете й с големите си, добре поддържани ръце.

— Мефистофел ли ви накара да ми го кажете? Не, от искреното ви, открито изражение разбирам, че не е. Обожавам американците. Но рядко съм срещал някой с такъв изтънчен литературен вкус. Скъпа моя, направете още една крачка и се запознайте с отчайващо посредствените ми приятели.

Прегърна я през рамо и я въвлече в най-фантастичното преживяване в живота й.

Стаята представляваше разточителство от цветове. Лъскавото червено дърво трептеше на фона на жълтите като нарциси стени, ярки размазани картини висяха на падащи от тавана сини въжета. Той беше боядисан в тъмносиво със златисти елементи в мавритански стил.

В стаята имаше повече от десет души. Имената им бяха трудни за запомняне, понеже Уайлд ги включваше бързо в разказа си за скандалните им биографии и в коментарите си. Дрехите на другите мъже не бяха толкова екстравагантни, колкото на Уайлд, но по-малко традиционни от облеклото на Рандъл, който носеше редингот и сив, тесен панталон. Две от жените бяха облечени в падащи свободно копринени рокли с жълтеникаво-зелени шарки, а косите им стигаха до раменете. Едно красиво момиче беше с дълга кестенява плитка, която се спускаше надолу по гърба му.

Всички говореха постоянно, но никой не успяваше да надприказва Оскар Уайлд. Разменяха си обиди с невероятно удоволствие и се нападаха имена, които Чес не знаеше, с красноречиви ругатни. Бяха страшно бързи и невероятно забавни. Чес се смя, докато я заболя коремът.

Уайлд придърпа настрана Стандиш.

— Сигурно осъзнаваш, че смехът на братовчедката ти би трябвало да бъде уловен и затворен в ковчеже от лапис-лазул със скъпоценни камъни и да се тачи като безценно съкровище.

— Оскар, аз самият не бих могъл да се изразя по-точно — гласът на Рандъл беше спокоен.

— Дявол! — Усмихнаха се един на друг. — Съвсем сериозно, Рандъл, ти си престъпник, защото й позволяваш да се облича толкова окаяно. Волани с цвят на праскова. Призлява ми.

— Препоръчваш жълто-зелено, нали? Тя не е от твоите привърженици естети, Оскар.

— Не е честно, Мефистофеле. В състояние съм да разпозная уникалността. Тя прилича на творба на Пиеро де ла Франческа. Но спазва предписанията на някой ужасен арбитър на модата подобно на отвратителната жена, която ласкае богатите във вестникарската си колона. Заведи я при моя приятел Лутър Уитсъл. Искаше да стане художник и не успя, ето защо се занимава с платове и десени. Ще я преобрази. Знаеш ли, би й харесало да е красива. Всички жени го желаят.

Стандиш се замисли.

— Предпочитам да не е красива — заяви той. — Вече наруши душевното ми спокойствие.

Устните на Оскар потрепнаха.

— Какъв жалък дявол си ти — лукаво отвърна той. — Аз самият ще й препоръчам Лутър.

Уайлд се отдалечи с широки крачки, за да поздрави някакъв мъж, който току-що беше влязъл, без да даде възможност на Стандиш да отреагира.

— Джордж, как смееш да си покажеш лицето! Не ти ли казаха? Джими Уистлър пристигна от Париж за една седмица.

Чес не схвана разменените груби реплики и смеха, който ги последва. След като си тръгнаха, Стандиш й обясни. Преди години Джордж дю Морие бил студент по изобразително изкуство в Париж и споделял студио с още няколко студенти, между които един американец на име Уистлър. След успешна кариера на карикатурист в хумористично списание, наречено „Пънч“, Джордж решил да стане писател и да илюстрира собствената си книга.

— Ще ти дам коректурите. Може би ще ти хареса. Историята е измислена, но дава идеална картина на младежта на Париж и на света на изкуството преди трийсетина години. За съжаление Джордж дълбоко нарани Уистлър, особено в една неприятна малка илюстрация, и той забавя публикуването на книгата повече от година, понеже съди нещастния Джордж, че го е опозорил. Джими е свадлив човек, но е гений. Не знаех, че е в Лондон. Иска ми се да те запозная с него.

— И по тази причина ли си тръгнахме? Каза, че вероятно ще останем за вечеря.

Стандиш разсъждаваше. Наистина ли се притесняваше от шивача, който беше приятел на Оскар? Не одобряваше постъпката си. Какво го прихвана?

— Предпочитам да приемам бохемството в малки дози. Ще ядем у дома.

— Остатъци от храната, приготвена за излета?

— Може да се каже и така.

Стандиш беше решил. Трябваше да притежава Чес, да изучи тялото и ума й, и чак тогава да разбере и да овладее неспокойствието, което тя предизвикваше у него.

Но Чес му отказа, като се извини, че е изморена и иска да се върне в „Савой“.

Стандиш осъзна, че и той е уморен. Споделянето на ентусиазма на Чес изтощаваше мъжа.