Александра Рипли
Златните полета (5)

Пета глава

Чес тръгна уверено към Нейт. Беше като замаяна от чувствата си, но не знаеше доколко й личи, ето защо беше спокойна. Пък и имаше нещо, с което можеше да му помогне.

— Ще трябва да съблечеш тези дрехи, преди да са те задушили — кротко заяви тя. — Ела с мен. В онази сграда са канцелариите на един приятел на баща ми. Там ще се изсушиш. Ще помоля някой служител да прибере на сигурно място багажа.

Нейт повдигна сандъка с модела.

— Ще го взема със себе си. Хайде да вървим.

„Алън & Гинтър“ беше написано с големи букви на стената на сградата. Очите на Нейт блеснаха. Беше чувал, че това е най-голямата компания за производство на цигари в Юга. Много му се искаше да я посети. Последва Чес. Някакъв мъж със сив костюм погледна Нейт ужасено, а Чес — озадачено.

— Мис Стандиш?

— Добро утро, мистър Гроган. Тръгнали сме към майор Гинтър.

Нейт гледаше жена си с интерес. Взираше се невъзмутимо в човека, който се смяташе за важна личност, и изразяваше желание да се срещне с един от най-прочутите мъже в тютюневата индустрия.

— Няма го, мис Стандиш. Заведе семейството си в Саратога.

— Страшно неприятно! Забравих за конните надбягвания. Е, просто отворете кабинета му, мистър Гроган и, моля ви, донесете малко горещо кафе.

Нейт се изуми. Гроган направи всичко, което му беше казано, докато Чес продължаваше да издава нареждания. След един час Нейт беше сух, освежен и облечен в най-добрите дрехи, които Ричмънд беше в състояние да предложи.

Нещо повече, намираше се в „Алън & Гинтър“.

— Бих искал да разгледам фабриката, докато съм тук — заяви той на удивителната си жена.

Тя се усмихна, като отново го учуди промяната в лицето й.

— След днешния ден мистър Гроган ще се прибере вкъщи и ще ритне кучето си — отбеляза тя. — Ще го помоля да ти уреди специална обиколка. Дядо ми разказа за теб. Шпионираш, нали?

Нейт призна, че е така.

— Много е забавно. Не му позволявай да те кара да бързаш или да пропусне нещо. Майор Гинтър е бил в полка на баща ми. Дори го наричам чичо Луис, макар че не ми е роднина. Познава ме от дете. — Изражението на лицето й стана сериозни. — Преди да извикам мистър Гроган, нека да се разберем за някои неща. Казах ти, че искам да родя деца, и това е вярно. Но днес осъзнах нещо. Мога наистина да ти бъда полезна, Нейтан. Бих желала да знам достатъчно, за да участвам в шпионирането. Причината да се ожениш за мен беше патентът. Ще ми се да мисля, че не си направил неуспешна сделка.

Предлагам да станем съдружници. Умея да водя счетоводство, да пиша делови писма и да се разпореждам със служители като мистър Гроган. Мога да върша много неща, ако ми позволиш.

Нейт не вярваше на късмета си. Подаде й ръка.

— Споразумението е сключено. Да си стиснем ръцете, съдружнико.

С тази спогодба беше в състояние да се справи много по-добре, отколкото с брака. Като дете ненавиждаше училището и най-много от всичко мразеше сметките. Ако той се занимаваше с деловите въпроси, а тя — с писмената работа, щяха да отидат много далеч. Всъщност вече бяха тръгнали.

Чес усети приятното докосване на голямата му, топла, мазолеста длан. Но не разреши на пръстите си да се задържат в неговите или да ги стиснат. Докато Нейт не подозираше нищо, щеше да го обича колкото си иска.

Облекчението, изписано на лицето му, не й убягна. Нейт се радваше, че бракът им изцяло е сделка. Чес щеше да се примири с положението. Нещо повече — щеше да му помага с радост да получи всичко, което желае. „Това би било достатъчно“ — каза си тя. И развълнувана от факта, че за първи път се е влюбила, си повярва.

 

 

На Чес й се стори, че Нейт от доста време е във фабриката. Всъщност така и беше. Напуснаха „Алън & Гинтър“. Мистър Гроган ги закара до гарата със своя файтон, за да не изпуснат влака, пътуващ на юг.

Когато влязоха в чакалнята, Чес попита Нейт какви открития е направил във фабриката. Той поклати глава, намръщи се и заяви, че никога не бива да говорят за работата си, освен когато са сами. Жената погледна хората, които забързано ги отминаваха, задълбочени в собствените си проблеми, и сметна предпазливостта му за безкрайно глупава. Двамата обаче също бързаха за влака и тя беше склонна да отложи обсъждането на резултатите от шпионската му дейност. От дете не се беше качвала на влак и с нетърпение очакваше началото на пътешествието.

Оказа се съвсем различно от преживяването, което си спомняше. Вагонът беше задушен. Тапицерията от росер проникваше през роклята й и я бодеше по гърба. Но най-лошото от всичко беше, че вагонът им се намираше точно там, където горещите сажди от комина влизаха през отворените прозорци, докато оптимистите и реалистите непрекъснато ги вдигаха и сваляха. Беше влудяващо. Както и постоянната миризма на тютюнев сок, идваща от плювалниците в двата края на вагона. От нея й призляваше.

— Ненавиждам тютюна — измърмори Нейт.

— Но нали това ти е работата?

— Обичам да работя и единственото, с което умея да се занимавам, е тютюнът — отвърна Нейт и се усмихна.

Слязоха в Уелдън, малък град с красива стара тухлена гара. Чес жадно поглъщаше свежия въздух. Имаше чувството, че цяла вечност е била затворена в някой ъгъл на ада. Пътуването от Ричмънд дотук продължи малко повече от три часа. Беше шест часа и четирийсет и две минути вечерта. Денят, в който се ожениха.

— Тук ли живееш… живеем? — попита Чес.

— Току-що минахме границата с Вирджиния. Предстои ни да изминем дълъг път. Според мен най-добре би било да тръгнем по улицата, да стигнем до хотела и да си починем. Влакът за Роли тръгва в десет, а ти си съвсем изтощена.

— А утре в колко часа е влакът за Роли?

— В четири без петнайсет.

Чес забеляза голямата тухлена сграда на две преки от мястото, където се намираха.

„ХОТЕЛ“

Табелата беше огромна.

Почувства, че се задушава от силната паника, която я обхвана. Очакваше първата й брачна нощ да бъде съвсем различна. Мечтаеше си да се омъжи и се опитваше да си представи какво следва след бракосъчетанието. Виденията й винаги бяха романтични. Щеше да се изкъпе в ароматизирана вода, а косата й щеше да бъде свежа, лъскава и парфюмирана.

Не така — уморена, потна, мръсна и вмирисана на влак.

Не можеше да го направи. Не можеше да отиде в хотел с мъж, дори и с мъжа, когото обичаше. Беше прекалено уплашена.

— В десет часа? — повтори Чес. — Малко остава дотогава. Мисля, че трябва да продължим. Всъщност и ти си на моето мнение, нали? В края на краищата току-що започнахме пътешествието и изглежда глупаво да спрем, преди да сме изминали колкото е възможно по-голямо разстояние.

Нейт за първи път чуваше в човешки глас да звучи подобни паника и неестественост. Веднага схвана същността на проблема. Дамите се страхуваха и отвращаваха от нещо толкова животинско, колкото секса, фактът беше общоприет. Самият той също не очакваше с нетърпение първата брачна нощ, но поне не я смяташе за ужасяващо събитие. Понечи да я потупа по рамото, за да я успокои, но се отказа, понеже се поеше да не я уплаши още повече.

— Идеята ти е добра, ако не си прекалено изморена. Ще купя билети. А после ще хапнем. Смятам, че е крайно време.

— О, да — отвърна Чес. — Умирам от глад.

След като отложиха консумирането на брака, тя осъзна, че наистина е много гладна.

Наядоха се до насита във вече безопасната столова на хотела. И двамата се чувстваха неловко, докато разговаряха за храната. След вечерята се разходиха. Вървяха бавно, защото Нейт настояваше да носи модела навсякъде. На главната улица на Уелдън имаше само три пресечки. Изминаха я и в двете посоки по три пъти.

— Стига толкова — заяви Нейт. — Хайде да отидем на гарата и да чакаме там.

Нямаше пейки, а само един празен вагон за багаж в посипаната с чакъл площадка пред чакалнята. Чакалнята беше заключена. Нейт остави сандъка на високия дъсчен под на вагона и сключи ръце. Чес стъпи на тях и той я повдигна, за да се качи. Двамата седяха, а краката им висяха навън. Един до друг, но не прекалено близо.

Падаше здрач. По главната улица лампите и фенерите вече светеха. Но гарата щеше да остане тъмна и спокойна, докато наближеше времето за пристигане на влака. Сякаш бяха сами на този свят. Нямаше нужда да се гледат, защото тъмнината ги обгръщаше отвсякъде. Нощта беше тиха, топла и приятна.

— А сега ми разкажи за фабриката — промълви Чес.

Чувстваше се сънлива. Нейтън погледна мрака наоколо.

— Не повишавай глас — отвърна той. — Не се вижда жива душа, но знае ли човек.

Докато говореше за разкритията си, думите му звучаха едва доловимо, поверително и проникновено. Разказа й, че обходил няколко огромни помещения с наредени една до друга маси, където сръчните пръсти на жените поставяли тютюна върху правоъгълни листчета хартия, навивали ги, залепвали ги и ги слагали в картонени кутии върху табли. Мъжете събирали таблите с колички и ги откарвали. Знаел как става, но никога не го бил виждал с очите си. Дотогава не можел да си представи, че само за десет минути се произвеждат толкова много цигари. Сега вече не се чудел защо „Алън & Гинтър“ е най-голямата компания за производство на цигари в Америка.

Чес беше озадачена. Какво толкова тайно имаше в това? Стига да пожелаеше, всеки човек можеше да го види, каза му тя. Майор Гинтър се гордееше много с момичетата си.

Нейт губеше търпение, но се въздържа да не извика. Всъщност целта му беше доста по-голяма. Успя да се осведоми колко хора са нужни за производството на даден брой цигари, както и с какъв вид хартия и лепило си служат. Не престоя толкова дълго само в работилницата. Надзърна и в помещенията, където се получаваха материалите и се експедираха готовите цигари, за да научи имената на доставчиците и пласьорите.

— Известно ти е предназначението на модела, нали?

— Нали „Чес“.

Почувства, че Нейт е не по-малко раздразнен от нея.

— Какво?

— Аз имам име и смятам, че би трябвало да го използваш. Възнамерявам да те наричам „Нейтан“. Знам, че е по-правилно да казвам „мистър Ричардсън“, но предпочитам личните имена. По-лесно е, а и така ще се обръщам към баща ти.

Чуваше собствения си глас, рязък и саркастичен. Какво стана? Само преди една-две минути разговаряха непринудено, а сега се дразнеха един от друг. Искаше да сложи край на това, да спре, но не съумяваше да го стори.

Той почти изръмжа:

— Нямам баща, а ти не се съобразяваш с нещата, които са важни в момента.

— Извинявай, Нейтан. Ще се опитам да се съобразявам. — Направи усилие тонът й да прозвучи спокойно. — Да, знам всичко за модела. Чичо Луис помоли дядо да го изобрети. С него се произвеждат цигари. Има фуния за тютюн и носачи на ролките хартия, както и устройство за лепене и нож накрая. Хартията се развива и се движи по лента, върху която се изсипва тютюнът. После всички колела и скрипци се задействат, тютюнът се обвива и се образува дълга тръбичка, която попада под гилотината, за да бъдат нарязани цигарите. Дядо беше много доволен. Твърдеше, че машината го кара да се чувства като Робеспиер. Но след като я завърши, не я изпрати на чичо Луис.

— Защо? Искаш да кажеш, че не работи? — Нейт я сграбчи за ръката и я разтърси. — Не работи ли? — изкрещя той.

— Разбира се, че работи. Престани да ми разтърсваш ръката. Но според дядо тя щеше да заеме мястото на всички момичета в работилницата, а той не можеше да постъпи така с тях. Те са добри момичета, знаеш ли, произхождат от семейства, които наистина се нуждаят от парите, припечелени от тях. А и чичо Луис се отнася мило с тях. Разполагат с общежития, получават добра храна и имат право на свободни дни, за да посещават семействата си. Какво би станало с тях? Чичо Луис изобщо не се разстрои. Няма особено високо мнение за произведените от машини цигари. Понеже те ще са прекалено евтини. Едва ли някой ще ги купува. Ръчно изработените цигари се ползват с по-голям престиж. Дядо твърди, че цигарите са евтини, независимо как са направени. Те са малко по-добри от тютюна за дъвчене. Единствено си струва да се пушат пури.

Нейт се почувства толкова облекчен, че коленете и лактите му омекнаха.

— Никога повече да не си посмяла да ме плашиш така — заяви той. — И двамата грешат — както „чичо ти Луис“ с фабриката си, така и дядо ти с няколкото милиона акра — гласът му беше студен и гневен, но отново тих. — Този дръвник от затънтения край на Северна Каролина ще го докаже. Ще произвеждам хиляди пъти повече цигари от чудесния ти „чичо“ и ще стана богат. Моля се на Господ никой да не ме изпревари. А сега… Чес… ще ти кажа най-голямата тайна, която според теб не би трябвало да се пази толкова строго. Онзи Бонсък вече има подобна машина. Хората говорят за нея и някой ще реши да я използва. Може би съвсем скоро. А аз съм длъжен да го направя преди него. Които започне първи, той печели. Ако видят модела или разберат за плана ми, ще ускорят нещата. В наши дни в тютюневата промишленост няма джентълмени. Борбата е безмилостна и най-добрият побеждава, което означава, че е най-издръжливият и най-безскрупулният. Възнамерявам аз да бъда този човек.

Шепотът на Нейт трептеше от разгорещеност. Звучеше пламенно и тайнствено в тъмнината. Чес никога не се беше сблъсквала с подобна необуздана амбиция или стремеж към власт, които се долавяха съвсем ясно в гласа на Нейт. Силната му, дива решимост го караше да изглежда някак си нечовешки, свръхестествено. Знаеше, макар и да не й го беше казвал, че ще унищожи всеки, който застанеше на пътя му. Включително и нея. Беше уплашена и очарована.

Той беше мъж, а не момче. Никога нямаше да се примири с нещата, които животът му поднасяше. Щеше да се бори със зъби и нокти, за да постигне всичко, което желаеше. У него нямаше меланхолията на Тайдуотър, нито копнеж по загубени каузи. Натаниъл Ричардсън беше прекалено жизнен и прекалено силен, за да си го позволи.

Постъпи правилно, като се поддаде на инстинктите си, премина в неговия свят и застана до него. Чес погледна осветената от газените лампи и фенери улица в далечината и й се прииска страшно много да бъдат в хотела. Проклинаше се безмълвно за страха си. Нима можеше да му го каже? Думите просто не излизаха от устата й.

Можеше обаче да му каже какво усеща, така че да я разбере.

— Ти ще бъдеш този, който ще спечели битката, Нейтан — тя посегна да хване ръката му. — Сигурна съм.

Макар и да говореше приглушено, в тона й имаше страст, която съответстваше на настроението на Нейт. Пръстите му стиснаха нейните. Той самият никога не се съмняваше, но досега не познаваше друг човек, който да му вярва.

— И то ще си остане нашата тайна? — промълви той с глас, пресипнал от завладялото го най-неочаквано дълбоко чувство.

— Да, нашата тайна — съгласи се Чес. Ръката му беше твърда и гореща. Усещаше топлината през тънката кожа на ръкавицата си и й се искаше и нейната ръка да бъде гола. — Сподели я с мен — настоя тя. — Защо точно цигари? Откъде научи за дядо ми?

Нейт се радваше, че му се удава шанс да говори. Събитията се развиха толкова бързо, че не беше успял да се наслади на победата си. Притежаваше модел на машина за производство на цигари, постигна невъзможното и отсега нататък и другите невъзможни неща щяха да се превърнат в предизвикателство за него.

— Ами ето как стана… — започна той.

Беше сигурен, че цигарите ще се наложат на пазара. Разбира се повечето мъже все още дъвчеха тютюн, но някои вече сами си свиваха цигари. Получаваше информацията от собствениците на магазини, на които продаваше тютюна си. Всички бяха в Алъманс Каунти — сърцето на родината на лъскавите тютюневи листа — и парите, които идваха от тютюна, осигуряваха съществуването им. По тази причина не изпускаха нищо, свързано с него. Непрекъснато се говореше за тютюна — колко добра е реколтата, колко лошо е времето, колко високи или ниски са цените по търговете, където фермерите го продаваха във вид на листа, вместо да го преработват.

На север тютюнът за дъвчене вече беше изместен от цигарите. А машинно изработените цигари бяха на път да заменят свитите на ръка. Човек съдеше за популярността им по мащабите на дейността на майор Гинтър. Един от майсторите във фабриката му каза, че миналата година са продали близо петдесет милиона цигари. Петдесет милиона! А още по на север количеството на произведените и пласирани цигари от другите компании беше почти десет пъти по-голямо. Едва смогваха да ги правят, за да задоволят нуждите на пазара.

Защо се получаваше така? Понеже не разполагаха с достатъчно опитни работници.

Машината беше в състояние да върши работата на няколко дузини работници, а навярно и повече. И беше в състояние да работи денонощно, без да се умори, за разлика от хората. Нейният „чичо Луис“ нека да си приказва, че хората не желаят да пушат машинно изработени цигари. Нейт не беше глупак. Предполагаше, че майорът е съгласен да предложи висока награда на всеки, който изобрети такава машина, след като дядото на Чес му е съобщил за неуспеха си.

Чес се интересуваше колко висока би могла да бъде наградата.

Седемдесет и пет хиляди долара.

Сумата я накара да затаи дъх. Само ако знаеше… Искаше й се да убие Огъстъс Стандиш. Бяха останали бедни заради високите му принципи. А е било възможно да разполагат с пари и да живеят като крале. Тя работеше по седем дни седмично петдесет и две седмици годишно, като доходът от плантацията в най-добрия случай беше от три до петстотин долара годишно. И всичките тези пари отиваха, за да се плати на прислужника на Огъстъс Стандиш и на камериерката на майка й, както и за да се покрият хонорарите на лекаря и стойността на опиевата тинктура. А можеха да си позволят готвачка и няколко слугини, можеха да поправят покрива, вместо да оставят неизползван третия етаж, можеха дори да боядисат къщата…

Но тогава Нейтан никога нямаше да хване пътя от Ричмънд за Хеърфийлдс. Чес безмълвно се молеше за прошка, защото си беше помислила толкова груби неща за дядо си. Какво й приказваше Нейтан? Не биваше да се разсейва, понеже не искаше да пропусне нито една подробност.

Той отново говореше за Бонсък. Чес се съсредоточи и се опита да си спомни откъслечни фрази от това, което спомена Нейтан, докато тя се беше отплеснала. От Роаноук, Вирджиния, ето какво всъщност беше чула. Нейтан го срещнал в Данвил на търг за тютюн.

— Та значи така разбрах за дядо ти — заяви Нейтан. — Хвалеше се на един свой приятел. Изрази увереност, че ще спечели наградата — близо четири години се занимавал с машината и тя вече почти проработила както трябва. Боял се обаче, че онзи старец мистър Стандиш е зает със същото нещо.

Тогава реших да намеря мистър Стандиш. Надявах се да се сдобия с машината му, преди Бонсък да завърши своята…

— И какво щеше да направиш?

Смехът на Нейтан беше тих, но изпълни мрака наоколо.

— Щях да се опитам да го накарам да ми я продаде. Ако ми откажеше, щях да му предложа да станем съдружници.

— Нямаше да се помъчиш да спечелиш наградата?

Ръката на Нейт се сви в юмрук и стисна пръстите й толкова силно, че тя почувства болка.

— Какво представляват купчина пари, получени еднократно, след като „Алън & Гинтър“ щяха да притежават машината? Моята цел е по-голяма… Господи, ще ти счупя ръката. Извинявай, Чес.

Разтвори пръсти, за да й даде възможност да издърпа своите.

— Изобщо не ме заболя — излъга тя и задържа ръката си в неговата. — Разкажи ми за тютюна.

— Той е най-труден за отглеждане — отвърна Нейт. — Фермерите го наричат тринайсетмесечна култура. Отвратително нещо. От него сълзи катран, който полепва по кожата, по дрехите, по косата. След като си работил тютюн, никога повече не се чувстваш чист.

Не си прави труда да ме питаш защо съм се захванал точно с него. От един акър тютюн се изкарват повече пари, отколкото от петдесет акра, засети с каквото и да било друго. След като прибере зелените листа в хамбара, където се оставят да изсъхнат, човек ги наблюдава как стават на злато. Ето каква култура е той — превръща се в злато.

Чес си помисли, че думите му са прекрасни. Сякаш й разказваше някакъв мит. Беше съвсем в стила на Нейтан. Поседя няколко минути мълчаливо. Разсъждаваше колко близо бяха един до друг, как се държаха за ръце и споделяха тайната си. Значи така изглеждаше щастието. Обостряне на възприятията за всичко наоколо — топлия мрак, влажния въздух, движението на този въздух, предизвикано от дишането на Нейтан. Щастието беше да е с него, да го обича. Всичко й се струваше необичайно и прекрасно.

Обърна глава и го погледна, но беше прекалено тъмно, и успя да види само неясната му фигура, очертана на фона на мрака. Искаше й се да чува гласа му, за да е сигурна, че наистина е там.

— А сега какво ще стане с машината на дядо, Нейтан? Защо не довършиш тайната?

„Странно — каза си той. — Тя сякаш чете мислите ми.“

— От известно време разсъждавам и по този въпрос. Не знам дали ще мога бързо да се възползвам от нея. Само ако имах повече пари, още утре щях да започна да изграждам фабриката. Но нямам, ето защо тайната трябва да се запази, докато съм готов да се заловя със строежа. Необходимо е първо да намеря подходящо място и да направя мелница. Да, тя би била най-доброто решение за момента.

Докато говореше, гласът му все повече се снишаваше и Чес разбра, че мисли на глас. Навярно дори не си даваше сметка, че тя е до него и че се държат за ръце. Изведнъж я полазиха тръпки. Усети, че я обзема разочарование. Искаше й се да бъде част от плановете, от мечтите му.

Но дори това, което получаваше, надминаваше очакванията й. Седеше до него, независимо дали той го осъзнаваше или не. А тя всъщност беше жизненоважна част от плановете му. Притежаваше патента. Той ги свързваше. Без нея Нейтан не можеше да осъществи мечтата си.

— Трябва да бъде близо до Дърам — измърмори той. — Там е началната гара за експедицията на цигарите, както и търговете и складовете за доставка на тютюневите листа. Но не прекалено близо. Не бих желал „Блакуелс“ или Бък Дюк да ме следят. Нищо чудно и те вече да възнамеряват да се захванат с производство на цигари. А аз не съм готов да се преборя с тях, преди работите ми да са потръгнали… — Изведнъж се обърна към нея: — Всичко ще е наред, Чес. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти — отвърна тя.

Нямаше представа какъв е планът му, но беше сигурна, че ще успее.

Нейт се изкикоти:

— Толкова съм изпълнен с мечти за бъдещето, че се чувствам като балон. Сигурно ще се пукна, ако не изпусна няколко. Досега нямаше с кого да споделя тези неща. Предполагам, че ушите ти са хванали мазоли от постоянното ми несвързано дърдорене.

— Приятно ми е да те слушам, когато говориш.

— Май се изчерпих.

— Не спирай, моля те. Разкажи ми за семейството си. Имаш ли братя и сестри? Майка ти жива ли е или е мъртва като баща ти?

На Чес й се искаше да попита дали ще я харесат. Вече беше решила, че ще ги приеме, каквито и да са. Усети, че Нейт сви рамене.

— Доколкото знам, татко не е мъртъв. Просто ни напусна преди десетина години, когато вече бях достатъчно голям, за да се погрижа за семейството. Мама е добре. Занимава се с фермата и с всяко живо същество в нея — с хората и животните. Чичо ми, името му е Джошуа Ричардсън, но му викат Джош, живее при нас с жена си и с децата си, но в отделна къща.

— Колко деца има той?

— Три. Майка, той е тринайсетгодишен, почти мъж. Сюзън, тя ми е любимката, скоро ще навърши десет години. И бебето Сали, което в края на лятото ще стане на две години.

— Как се казва майка им?

— Алва. Ще ти хареса. Тя е една от най-прелестните жени, които Бог е създал. — Той спря и си пое дълбоко въздух. — Не мога обаче да твърдя същото за мама. Ще ти трябва време, за да свикнеш с характера й. — Чес почувства, че сърцето й се сви. Нейт говореше бързо и се запъваше. — Тя е чудесна жена и добра християнка. Само е малко упорита. И не обича изненадите. Просто не бива да й обръщаш внимание, ако е рязка с теб. Не мисли и половината от това, което изрича.

„Все по-лошо и по-лошо — разсъждаваше Чес. — Надявам се, че лелята ще ми помогне. Или може би…“

— Имаш ли сестри, Нейтан?

— Само една. Казва се Мери, също както мама.

Чес се усмихна за миг.

— Омъжи се за един човек от Ориндж Каунти — продължи Нейт. — Заминаха чак за Орегън, за да се сдобият с правото да ползват къща с ферма. Около една година след като се заселиха там, получихме вест, че са се устроили. Все още съм единственият мъж у дома. По-големият ми брат Гидиън е пътуващ свещеник (не е ли проповедник — нали имаше и книга с това заглавие?). Обикаля поверения му район, като изнася проповеди в градчетата, които са прекалено малки, за да разполагат със собствен свещеник. Много е добър. В състояние е да те накара да почувстваш как огнените езици на ада пълзят под краката ти. В момента работи в Джорджия, в най-югозападната й част.

— Към коя църква принадлежите?

— Към методистката естествено. Всички в Северна Каролина са методисти, или поне в областта, където живея… — Гласът му заглъхна. Стисна леко ръката й. — Ето в какво се състои проблемът, Чес. Мама силно вярва в Бога и знае наизуст Библията, но смята, че единствено методистите са истински християни. Всички останали са неверници или католици.

Чес се опита да се усмихне.

— Мисля, че аз ще съм една от католичките в нейните очи.

Смехът на Нейт беше по-убедителен.

— Това е далеч по-благоприятно, отколкото да си езичница. Радвам се, че този факт не те тревожи.

— Не, разбира се. — Беше благодарна, че е тъмно. — Разкажи ми нещо повече за Гидиън.

Нейт потисна болката, която го задуши. Защо трябваше да го пита? Защо го накара да си спомни за Лили, жената на брат му, и за Божията заповед, която непрекъснато нарушаваше, като желаеше да бъде негова? За Бога, той беше женен за една стара жена, докато Гидиън намираше Лили в леглото си, винаги когато се върнеше от обиколката си. Пламтящата омраза изсуши влагата в очите му. Ненавиждаше Чес, съпругата си, брат си и най-вече себе си заради проявената слабост.

— Гидиън е женен за дъщеря на проповедник. Изобщо нашето семейство е много религиозно.

Чес усети болката в гласа му. Стори й се, че го разбра. Майка му сигурно предпочиташе другия си син и не го криеше от Нейтан. От думите му остана с впечатлението, че е ужасна жена. „Само ако можехме да останем в Уелдън — вбесено си мислеше Чес — и никога да не ходим в Алъманс Каунти, да не ми се налага да виждам майка му. Ще направя всичко за него. Ще го обичам толкова много, че никога повече да не се чувства тъжен.“

В далечината се чу свирка на влак, която сякаш й се присмя.

— Влакът за Роли — заяви Нейт. Беше доволен, че има с какво да се заеме, за да спре да разсъждава. — Ще сваля куфара ти, а после ще ти помогна да слезеш.

Двама мъже тичаха откъм главната улица и се караха.

— Предупредих те да внимаваш за времето… — всеки крещеше на другия.

Газените лампи на гарата светнаха ярко, всичките врати се отвориха и билетното гише започна да работи, когато локомотивът изсвистя и изскърца, преди да спре.

Вагонът, в който се качиха Нейт и Чес, беше почти празен. Хората спяха на седалките. Светлината беше оскъдна и няколко прозореца бяха отворени, за да влиза свежият нощен въздух.

— Опъни се, доколкото е възможно — каза й Нейт. — Ще подложа нещо под главата ти.

Свали си сакото и го сгъна.

— Няма нужда, Нейтан. Изобщо не съм изморена.

— Замълчи и поспи. Чака ни дълъг път.

Нейт нагласи сакото така, че се получи дебела възглавница. По лицето му не се изписа съжаление за това, че съсипва най-хубавата дреха, която някога е притежавал. Нямаше следа и от силната изненада, която почувства при вида на бледото изпито лице на жена си. Докато разговаряха, беше забравил, че изобщо не е хубава.

Чес се взираше в него с такава тревога в очите, че сърцето му се размекна от жалост. Ухили се и се потупа по жилетката.

— На кого дължа тези дрехи? — попита той. — И колко струват? Забравих да се поинтересувам. Или трябва да съжалявам за въпросите?

Чес отвърна на усмивката му. Положи глава на неравния вързоп, който беше направил за нея.

— Те са сватбен подарък от чичо Луис. Оставих му бележка, в която му благодарих, заедно със сметката. Слава Богу, все още не му е известно, че се готвиш да го изместиш от пазара.

След няколко секунди вече спеше. Предишната нощ изобщо не мигна.

Нейт седеше безмълвно в тъмния вагон и се усмихваше. Чес непрекъснато му поднасяше изненади. Това му харесваше. А когато се смееше, както преди малко, не изглеждаше чак толкова стара.

 

 

Влакът пристигна в Роли по разписание в един часа сутринта. Въпреки че поспа, Чес беше пребита от умора. Препъваше се след Нейт, докато вървяха към коловоза, за да вземат следващия влак. Когато се добраха до Хилсбъро, минаваше три. За първи път през живота си Нейт похарчи пари за файтон, макар че хотелът беше само на няколко пресечки от гарата.

Остави Чес на една пейка в голямата приемна и качи сандъка с модела, а после чантата и куфара в стаята. Прихвана я през кръста, за да й помогне да се придвижи нагоре по стълбите.

— Къде ти е нощницата?

Чес стигна, залитайки, до куфара и я извади. Беше взела една от нощниците на майка си. Тежката коприна се плъзгаше в несръчните й ръце и едва не падна на пода.

— Искаш ли да ти развържа връзките на корсета? — предложи й Нейт.

Чес поклати глава. Корсетът също беше на майка й. Висеше на слабото й тяло, макар и стегнат докрай. Не беше трудно да разкопчае кукичките отпред. Нейтан се обърна с гръб, за да не се притесняват взаимно. Съблече се и окачи внимателно новия костюм и ризата. После се изми. След като отново напълни легена, понечи да подаде хавлията на Чес.

Чес вече спеше в леглото.

— Добре — въздъхна Нейт. Опъна грижливо чистата хавлия върху легена, за да не се напраши водата. После стигна до леглото и се пъхна под завивките. — Чес, трябва да се събудиш. Ще те заболи, а ако си заспала и не знаеш причината, ще се изплашиш повече.

Думите му бавно стигнаха до съзнанието й и тя отвори очи. Лицето му беше много близо до нейното. Чес се усмихна. Приятно й беше, когато усещаше Нейт до себе си.

— Обгърни с ръце врата ми, душичке, и се дръж. Обещавам ти, че ще свърша бързо.

Чес се подчини. В просъница осъзна, че Нейт вдига нощницата и разтваря краката й. После почувства тежестта му, пробождащата топла болка и изпищя.

— Тихо, душичке, тихо. Всичко свърши. Вече имаш съпруг. Можеш отново да заспиш.

Болката премина и тя се унесе. Нейт се взираше в тъмнината, докато умората надделя над тъгата и заспа.

Чес спа до късно. След като привърши със закуската си, Нейт й донесе чаша сладко кафе със сметана. Събуди я и сложи чашата в ръката й. Чес примигна, за да прогони съня от очите си, и каза:

— Благодаря ти.

Всъщност искаше да каже, че никога не се е събуждала толкова щастлива, но се срамуваше.

— Спомняш ли си какво се случи снощи, Чес? — Тя погледна към чашата и кимна. — Най-лошото мина. Отсега нататък ще бъде по-лесно. Изпий си кафето и се облечи. Трябва да тръгнем, преди да е станало прекалено горещо. Ще се помъча да намеря карета. Няма да се бавя.

Чес примигна още няколко пъти, докато вратата се затвори след него. Вече беше съвсем будна. Помъчи се да сдържи сълзите си.

„За какво плачеш? — укори се остро, докато си сваляше и сгъваше нощницата. — Какво всъщност очакваше?“

Куфарът й беше в пълен безпорядък. Подреди малкото неща, които беше взела от къщи — халат от избелял син вълнен плат, три чифта кюлоти и три долни ризи от муселин, две фусти, една басмена рокля, една тъмнокафява копринена пола и бяла ленена блуза, ръкавици, памучни чорапи, мек индийски шал, боти, гребен със сребърен обков, четка за дрехи и за коса. Сълзите й канеха върху книгите, които беше подбрала толкова внимателно от лавиците на прашната библиотека в Хеърфийлдс. „Идилиите на краля“. „Тримата мускетари“. „Сонети от португалски“. При тях беше и молитвеникът. Инициалите й бяха изписани с поизтрити златни букви върху обложката му от слонова кост. Вътре баща й беше написал:

„На многообичаната ми дъщеря Франческа Огъста по случай конфирмацията й.“

На Чес страшно много й се искаше майката на Нейтан да е заминала и да го е оставила, както баща му.

Изми и изсуши лицето, а после и тялото си. Изпитваше болка между краката си, но не беше много силна. Реши, че всъщност загадката, която представляваше бракът, не се отличаваше с нищо особено.

Все пак се омъжи, макар и отдавна да беше загубила всякаква надежда. И то за Нейтан, когото обичаше. Какво значение имаше, че за разлика от любовта съвкуплението не беше свръхестествено, преобразяващо преживяване. Чес отново се почувства замаяна и сърцето й заби лудо. Бързо се облече и за няколко секунди си приготви багажа. Нейтан всеки момент щеше да се върне, а тя повече от всичко на света искаше да го види.