Александра Рипли
Златните полета (25)

Двайсет и пета глава

Чес беше забравила колко силна е болката. Сега, когато отново я разкъсваше, тя си спомни. Спомни си гласа на Алва и жестоките й, изречени съвсем небрежно думи „той ми доставяше удоволствие“, които й причиниха страшни мъки. Вдигна ръце и се опита да стигне до гърлото си, което се свиваше и й пречеше да диша. Конвулсиите преминаваха надолу към сърцето, стомаха и червата. Цялото й тяло беше обхванато от непоносима болка. Железните клещи на ревността я стискаха и болката я раздираше.

Този път беше по-лошо от преди, по-лошо, отколкото можеше да си го представи. Чес си мислеше за онази курва Джули, о, да, тя беше курва. Знаеше какво представлява барът на Дикси. Доказателство за това беше Дорина.

Да я укорява подобно създание! Колко унизително. Една такава жена не би трябвало изобщо да се осмелява да й говори, дори да й казва добро утро.

Как е могъл Нейтан да докосва толкова долно същество? Дали и на нея й е „доставял удоволствие“? Боже мой, какво ми има на мен, та е бил принуден да ходи при една курва? Не му ли стига, че всяка нощ се мъчим да направим бебе? Мразя я. Дано наистина да е болна от туберкулоза. Моля се на Господ да се задуши от собствената си кръв, така както аз се задушавам от болка. Измамена съм. Нейтан ме измами.

Сърцето й изгаряше от обида.

Едва си наложи да се примири с това, което знаеше за Нейт и Алва. Успокояваше се, че се е случило преди сватбата, преди той да й стане съпруг. Сега беше хиляди, милиони пъти по-лошо. Отвратителна измама.

Огледа гостите в стаята. Защо не си отиваха? Нима не усетиха нищо, нима не го почувстваха във въздуха? Не разбираха ли, че е в ада, че страда от мъките на прокълнатите?

Не. И по-добре, че не подозираха нищо. Така поне щеше да си запази гордостта, която да й даде сили да издържи.

Чес говореше, смееше се, пълнеше чашите с пунш…

Не се отпусна, докато не си тръгнаха всички гости. Нахрани Огъста, изкъпа я, сложи я в леглото, после легна до нея, прочете й приказка и я целуна за лека нощ.

Заслиза бавно надолу по стълбите. Държеше се здраво за парапета, за да не падне. Болката беше непоносима и все пак трябваше да я изтърпи.

— Тържеството беше чудесно, Чес — заяви Нейт. — Очите им щяха да изскочат, когато видяха новата къща, забеляза ли?

— Да, забелязах. — Изведнъж се успокои и стана хладнокръвна. Помисли си, че сигурно човек се чувства така, когато умира. — За Джули ли я построи, Нейтан?

Усмивката му застина, а после грейна още повече.

— За какво, по дяволите, говориш?

Гневът прогони спокойствието и хладнокръвието.

— За Бога, Нейтан, поне не лъжи. Достатъчно е, че си ми изневерил. Не бъди и лъжец на всичко отгоре.

Нейт сви рамене. Вече не се усмихваше.

— Предполагам, че Дорина се е раздрънкала. Права си, не бива повече да ги каним с Джим. Съжалявам.

— Съжаляваш? Само това ли ще кажеш? Така ли според теб ще се оправят нещата? „Съжалявам“ би бил подходящ отговор, ако счупиш чиния или закъснееш за вечеря, но не и при твоята постъпка.

— Боже мой, Чес, защо толкова се палиш? Не си дете, знаеш, че мъжът има нужди, физически нужди, за които дамите нямат представа. Всички мъже са такива, аз не съм единственият. Ти самата ми каза за баща си и за робините, с които е поддържал връзки. Не схващам защо си толкова разстроена.

Беше раздразнен, но не и ядосан. Просто смяташе, че се е сблъскал с нелогичната, неразбираемата страна на женската природа. Трябваше само да прояви търпение и да изчака тази глупост да отзвучи. Беше му мъчно, че Дорина е притеснила Чес. Съжаляваше също, че Джим се ожени за Дорина. Но вината не беше негова. Не смяташе, че е длъжен да се чувства виновен, понеже е мъж.

Чес беше ужасно опечалена. Тежеше й. Изведнъж я налегна страшна умора. Но поне убийствената болка премина и на нейното място дойде тъгата. Какво можеше да каже? Че и баща й не е имал право да постъпва така, че майка й сигурно също е страдала, а тя е била сляпа и коравосърдечна, за да не го забележи? Вече нищо нямаше значение. Нейтан не го интересуваха нито родителите й, нито самата тя.

Опита се да го накара да разбере.

— Ти не си ми баща, а съпруг, и ми причини болка.

Сега той наистина се ядоса.

— Никога с нищо не съм те наранявал, Чес. Как се осмеляваш да ми говориш по този начин? Това, което съм вършил с онази жена, няма нищо общо с теб. Ти си ми съпруга. Почитам те така, както един мъж би следвало да почита съпругата си. На всичко отгоре те уважавам и ти се възхищавам, което повечето мъже не правят. Двамата с теб сме не само съпрузи, а и пълноправни съдружници. Струва ми се, че прекали. Ще отида до фабриката, за да видя дали са доставени материалите. Надявам се, че когато се върна, ще си дошла на себе си.

Чес се отпусна на един диван. Почит… уважение… възхищение… Но не и любов. Тя винаги го е знаела, защо сега така я заболя? Чувстваше се като глупачка, която се е заблуждавала, че е попаднала в рая. Бяха толкова щастливи и тя го отдаваше на факта, че той я обича. Смяташе, че и Нейтан е щастлив, а не само тя.

Спомни си как се смееха, как се шегуваха, как крояха планове, как заедно се впускаха в приключения, как прекарваха спокойно вечерите в гостната в четене. Несъмнено Нейтан беше щастлив. Просто не я обичаше.

Никога не я беше обичал и все пак тя бе щастлива. Трябваше да изхвърли Алва и Джули от съзнанието си и да продължи да живее. Можеше отново да бъде щастлива. Щеше да го постигне.

През нощта сънува как баща й разкопча униформената куртка и брича си. На една кушетка се беше опънала гола жена и протягаше ръце към него. Усмихваше му се нежно с отворена уста. После изпищя, когато той се наведе, за да я прегърне. Шапката покриваше кървавата маса на главата му, която беше без лице.

Чес се събуди с вик. Болката я стисна за гърлото и я накара да се сгърчи. Вдигна колене към гърдите си, за да облекчи напрежението.

Нейтан я чу и сънено попита:

— Какво става?

— Спазъм — отвърна тя.

Болеше я, докато говореше, и гласът й едва излизаше от гърлото.

Нейт седна в леглото.

— Юрганът е паднал и ти си измръзнала — оправи завивката и я пъхна под раменете й. — Хайде, спи.

Той веднага заспа отново. Чес сложи ръка на гърба му и се опита да диша заедно с него — бавно, равномерно, дълбоко, докато накрая и тя самата заспа.

На следващата сутрин се чувстваше скована и неотпочинала. Не помнеше съня си, но не беше забравила, че ще положи усилия да бъде щастлива.

„Зависи от мен — разсъждаваше тя. — Бях не само глупава, а и слаба. Само едно слабохарактерно същество би преценявало живота си и себе си от гледна точка на това, колко често някой му се усмихва, какво му казва и дали е доволен от него. Толкова много се притеснявах дали Нейтан ме уважава. Ако аз самата не уважавам себе си, защо е длъжен той или който и да било друг да го прави? А аз всъщност не изпитвам уважение към себе си, след като се държа като пале, което моли за внимание, сякаш проси да му дадат трохи от масата. Притежавам толкова много — всичко, което исках, дори и повече. Копнеех за съпруг, за бебе, за собствен дом и сега те са реалност. На всичко отгоре сме богати — нещо, за което дори не съм и мечтала. От четиринайсетгодишна възраст свикнах с бедността. Сега мога да разполагам с всичко, което пожелая. За бебето си, за себе си, за къщата си. Романтиката се среща в книгите, но не и в истинския живот. Загубих прекалено много време, като вярвах в нея и се стремях към невъзможното. Аз съм в по-добро положение, отколкото съм се надявала, че ще бъда.

Двамата с Нейтан сме съдружници, трудим се заедно, за да си осигурим стабилна работа и добър живот. Имам повече от останалите жени. Нормално е да се подчинявам, да върша каквото ми каже моят съпруг и да му поднасям яденето, винаги когато той поиска. За какво, по дяволите, се самосъжалявам? Срамувам се от себе си. Длъжна съм да спра. Веднага. Съществуват по-сериозни неща, с които да запълня времето си.“

Едит Хортън с удоволствие щеше да прекара десет дни с Чес в Роли. Дори осигури двуколка и кочияш. Чес пък се погрижи за останалото. Зае се с обзавеждането на новата къща, като поръча всичко по образците и каталозите, с които разполагаха най-луксозните магазини в столицата на щата.

Купи всевъзможни неща. Подбра завеси и пердета за прозорците, пъстри килими, резбовани мебели с плюшена тапицерия, огледала със златни рамки, оригинални картини с маслени бои със скалисти пейзажи, вази с цветя и купчини от плодове с мъртви птици, поставени артистично в основата им.

Посъветвана и окуражена от Едит, поръча пълни комплекти от порцеланови сервизи с четири различни шарки, тежки сребърни прибори за дванайсет и за двайсет и четири души, както и прибори за сервиране на туршии, маслини, сардини, сирена, сосове, супи, пунш, пай, кейк, сандвичи, сладкиши, пудинги, салати, риба, котлети, печено месо, шунки, пастети, пушена сланина, наденици, дивеч, сладоледи и костенурка. Добави към тях по десет дузини от ленените чаршафи, калъфки за възглавници, покривки за маси, кърпи за хранене, хавлии за лице и ръце.

— Нейтан няма ли да побеснее? — попита Едит.

— Ни най-малко — отвърна Чес. — Толкова е погълнат от работата си по електроцентралата, че не обръща внимание на нищо. Възнамерявам да обзаведа изцяло къщата, докато пусне електричеството.

Едит се намръщи.

— Хенри забелязва, ако сложа нови свещи. Винаги иска да знае точно колко съм похарчила. Ти имаш страхотен късмет, Чес.

— Знам и съм признателна за това.

„А също съм и щастлива — припомни си негласно Чес. — Да си богат е много, много хубаво.“

Пет машини на „Стандиш“ произвеждаха по четвърт милион цигари дневно през шест дни от седмицата. Мелницата работеше неспирно от зори до здрач шест дни седмично, а за някои клиенти и в неделя. Магазинът беше толкова натоварен, че се наложи Джим да наеме момче да му помага. Затваряше чак в осем часа вечерта.

Доларите се сипеха и те харчеха, без да се притесняват.

По това време беше прекрасно човек да живее в Америка и да се занимава с производство и търговия, тъй като те управляваха страната, и то с най-голяма скорост. Железниците се простираха във всички посоки, във всички щати, пресичаха целия континент. Заявките за изобретения заливаха патентните служби и нови продукти се появяваха всяка седмица, за да направят живота по-лек, по-изискан, по-забавен. Израстваха фабрики, които създаваха градове там, където на времето се пресичаха селските пътища. Навсякъде младите мъже трупаха богатства. Нейт Ричардсън беше само един от хилядите.

Парите поддържаха прогреса. Парите бяха навсякъде. Нужни бяха само решителност и упорита работа, за да ги спечелиш за много кратко време. Хората идваха от целия свят в Америка, където улиците бяха покрити със злато.

Страната се разрастваше във всяко едно отношение — по население, по богатство, по възможности. И всичко се дължеше на производството и търговията. Производителят и търговецът бяха новите аристократи, а семейство Вандърбилт — новите благородници. Само преди едно поколение член от рода Вандърбилт отглеждаше зеленчуци на някакъв остров до Ню Йорк. Миналата година синът и снаха му организираха тържество, което им струва двеста и петдесет хиляди долара.

През 1884 година да живееш в Америка беше изключително вълнуващо.