Александра Рипли
Златните полета (18)

Осемнайсета глава

— Не е ли адски приятна гледка, Чес? Добре дошла в Дяволската дупка — ето как наричам аз тази проклета огромна мелница, в която отвратителният ти мъж ми взе здравето от работа.

Джим Мънроу помогна на Чес да слезе от каруцата. Държеше я като чуплив порцелан, понеже знаеше за помятането.

Чес стискаше ръката му. Радваше се да види познатото му, усмихнато лице и й се искаше той да го разбере.

— Благодаря ти, Джим. Много ми е приятно, че пак сме заедно. Липсваше ни — освен на мис Мери.

Имаше желание до го прегърне, но не беше прилично, пък и Джим се стесняваше.

След като разбра какъв подарък й е приготвил, тя наистина го прегърна и го накара да се изчерви. Докато Нейт отсъстваше, Джим беше поправил покрива и стените на старата, обитавана от духове къща. През цялото време живяха в нея с Нейт, но не обръщаха внимание на необходимостта от ремонт. На преден план беше мелницата. Сега постройката беше здрава и спретната. А мулетата бяха под навеса, изработен от материалите, останали от срутения й край. Докато спяха заедно в една стая, двамата не се притесняваха, но Джим реши, че би следвало да стегне къщата заради Чес.

Джим беше почистил и ремонтираната част. Измитият под светеше. До камината стоеше кресло, сковано от груби талпи.

— Чувствай се като у дома си — подкани я Джим да влезе.

— Джим, всичко е много красиво! — излъга Чес.

Мебелировката се състоеше от импровизирана маса — поставени върху магарета дъски, две трикраки столчета, по чиито крака все още стоеше кората на клоните, и купчини плява, покрити с одеяла. Имаше много работа за нея.

Но първо искаше да види мелницата.

Постижението беше забележително и Чес даде на Нейтан да разбере, че е впечатлена. Двамата с Джим се опияняваха от похвалите й.

Основите бяха изградени от тежки сиви и кафяви камъни. Постройката върху тях представляваше висок правоъгълник от дърво, добито от високите борове, които растяха нагъсто зад мелницата. Капаци покриваха големите квадратни прозорци, а пред входната врата се издигаше каменна веранда, чиито широки стъпала водеха към земята. До нея в потока беше потопено огромното водно колело. Препускащата вода го караше да се върти бавно, тежко и величествено, и, уловена в подобни на корита перки, образуваше дъги на слънчевата светлина.

— Високо е четирийсет и осем и половина фута — заяви Нейтан, без да проявява каквато и да било скромност. — Готово е да се свърже с мелничните камъни, веднага щом ги взема.

— Ще стане съвсем скоро — добави Джим. — Цели три седмици не е валяло. Още една седмица и от другия поток край пътя няма да остане и локва. Тогава онзи глупав кучи син, мелничарят, ще си загуби и ризата от гърба и Нейт ще получи проклетите камъни, без да даде нито едно пени. Ще се наложи да сковем пустата шейна, за да ги довлечем дотук. Едва ли ще се намери достатъчно здрава каруца, която да издържи тези дяволски камъни.

Чес поклати глава, очарована от красноречието на Джим, от находчивостта на Нейтан, от моста със солидни, широки греди, който бяха издигнали над потока, за да издържи на натоварените със зърно каруци или на шейната с огромните, тежки мелнични камъни.

— Двамата заслужавате най-добрата вечеря, която съм в състояние да сготвя. Кой ще застреля някакъв дивеч? Другият може да извади ведро с вода от потока и да запали огъня в къщата.

На следващия ден отидоха в Дърам за продукти. Чес сбърчи нос при миризмата на тютюна, носеща се над града, но остана приятно изненадана от спретнатите къщи, всяка от които разполагаше със собствена градина, заобиколена от бяла варосана ограда от колове. Големите къщи с железни огради изобщо не й направиха впечатление. В сравнение с имението Хеърфийлдс те изглеждаха съвсем дребни. Ревът на „Бул“ по обяд я накара да сложи ръце върху ушите си. Когато най-после спря, тя изръкопляска. Дърам много й хареса. Не приличаше на Ричмънд, понеже все още беше малко градче. Но прашните непавирани улици кипяха от живот, а дъсчените тротоари гъмжаха от народ.

Най-хубавото от всичко беше, че собственикът на смесения магазин се държеше любезно, и тя намери всичко, което й беше нужно за обитаваната от призраци къща. Избра най-необходимите неща и обеща на продавача, че скоро пак ще дойде да пазарува. Каза му името си.

Внимателно постави пакетите в каруцата. За нея те бяха скъпоценни като рубини, защото щеше да започне да стяга свой собствен дом.

Чес се представи и на служителите в пощата, докато изпращаше писмото на Огъстъс Стандиш. Обещаха й да бъдат особено грижливи с кореспонденцията, която пристигаше за мистър и мисис Ричардсън.

— Вече сме пълноправни жители на града, Нейтан — заяви тя, след като излязоха от сградата. — Трябват ни само крава, няколко кокошки и петел. Когато се приберем у дома, ще засея семената, които купихме. — Харесваше й звученето на израза „у дома“. — Ще си произвеждаме сами житото и ще го мелим в собствената си мелница. А аз ще пека най-вкусния хляб, който някога си ял.

— Дотогава сигурно страшно ще огладнея, Чес. Надявам се, че си взела и малко брашно, с което да караме на първо време.

Върнаха са в мелницата без Джим. Беше хвърлил око на някакво момиче, обясни им старателно той. Пропусна да спомене, че работи като „домакиня“ в една кръчма, всъщност в бар.

Джим се върна след три дни. Чес му сипа чаша кафе и добави малко от домашната бира на Ливи Олдърбрук, която старата жена им даде на раздяла. Докато той си пиеше кафето, Чес му правеше компания със сместа от мляко, яйце и захар.

 

 

С всеки изминал ден небето ставаше по-ясно и слънцето грееше по-ослепително. Нейт отиде на зазоряване до съседната мелница, за да види тайно нивото на водата в потока.

— Доста е спаднала от вчера — каза той, когато се върна.

Усмивката му беше като на хищник. Провери техния поток, убеди се, че продължава да препуска стремително напред, и се ухили.

Най-после в средата на юли прецени, че е дошло времето да предприеме решителната крачка. Сутринта прескочи до другата мелница. Прибра се и извика на Джим:

— Впрегни мулетата в шейната.

Наложи се два пъти да ходят с още двама мъже, наети да помагат, докато преместят мелничните камъни. Бяха с диаметър над четири фута, четиринайсет инча дебели. Здрачът вече започваше да се спуска, когато свършиха работата.

— Дай на момчетата да пийнат малко от „подсладителя“ на Ливи, Чес — изхихика Нейт. — Ще съберат сили, за да се приберат вкъщи. А аз ще направя още един тур с каруцата. Купих и всичките варели. Ще можем да ги продаваме, когато хората не си носят своите, за да слагат смляното брашно в тях.

Върна се, когато и последната дневна светлина изчезваше. Заедно с варелите докара и голяма, красива маса от борово дърво със струговани крака.

Чес прокара ръката си по гладката й повърхност, после наведе глава и я целуна.

— Вече няма да има трески в супата. Какво блаженство!

На следващата сутрин си изми косата, изглади блузата, която беше изпрала предишната вечер, и се приготви за работа в мелницата.

— Цялата ще се засипеш с брашно — предупреди я Нейт.

— Няма значение. Искам да съм хубава през първия ни работен ден. Хайде още веднъж да ми обясниш какво ще правя.

— Добре. Пристига фермерът с чувалите със зърно. Джим му помага да ги разтовари. Аз се качвам при големия прозорец на тавана и спускам куката с въжето. Джим завързва чувала, закача куката за връвта, а аз го изтеглям с макарата. Когато всичките чували са горе, Джим влиза в мелницата. Дърпа лоста, за да задвижи механизма, и колелата се завъртат, докато аз изсипвам зърното във фунията. След като свършим с меленето, Джим спира машината, а ти изгребваш брашното и го слагаш във варела на фермера или в нашия, който ще му продадем. А после претегляме брашното и фермерът ни плаща. Проста работа.

— Наистина е проста — съгласи се Чес.

Докато вървеше през моста към мелницата, крачките й бяха леки, сякаш танцуваше. Вечерта, когато се прибираше в къщата, краката й тежаха като оловни. Никой не дойде да мели зърно. Тримата с Нейт и Джим стояха и чакаха. След това провериха механизмите. Почистиха излъсканите воденични колела и блестящия под. Когато за пореден път се заловиха за машината, Нейтан го настрои съвсем точно, за да подобри начина, по който зъбните колела се зацепваха, и отново го изпробваха.

На Чес й се стори, че денят продължи сто часа.

След вечеря Джим каза, че възнамерява да иде до Дърам. Още беше светло. Искало му се да се разтъпче. Обеща да се върне на разсъмване, за да започне работа рано.

— Смяташ ли, че наистина ще си дойде навреме? — попита Чес Нейтан. — Преди отсъства цели три дни.

Нейт му вярваше.

— Джим е добър човек — отвърна той.

Занесе сандъка на масата и го разопакова.

Чес се залови да измие чиниите от вечерята. „Не е честно — беснееше вътрешно тя. — Не е честно. Толкова много се е трудил. Не е негова вината, че нищо не излезе. Сигурно е на път да се отчая.“

След като прибра съдовете, Чес отиде при куфара си. Служеше й вместо скрин. Извади статията за лимоновите листа на Нейтан. Евтината хартия беше започнала да пожълтява.

— Виж какво намерих, докато си подреждах вещите — каза тя.

Пресече стаята и я показа на Нейт. Когато я видя какво държи, той се засмя.

— Нали не ми намекваш, че отново искаш да се захванеш с тютюна? Сега червеите са най-много.

Изражението на лицето й му даде отговора.

— Не съм си мислел подобно нещо. Не се притеснявай за мен, Чес. Един ден все още не значи нищо, освен че понякога постъпвам като първокласен глупак. Когато с Джим пристигнахме тук, обиколих всички ферми, съобщих за строежа на мелницата и получих обещанието на фермерите, че ще идват при мен. За Бога, не знам защо реших, че е достатъчно. Непрекъснато трябва да напомняш на хората кой си и какво можеш да им предложиш, да им го набиеш в главите.

Първата ни работа утре сутринта, след като Джим се прибере, ще бъде да сложим знаци на всяка скала и стена по пътя. Ако случайно някой се появи, докато ни няма, Джим ще се справи сам. Ако се наложи, и един човек е в състояние да свърши всичко.

Хвърли този стар вестник на боклука, Чес. Сложих край на тази част от живота си. Интересува ме само бъдещето.

Нейт внимателно докосна модела. Миниатюрният механизъм се задвижи.

— Това е гениално творение. Когато пишеш на стареца, предай му какво съм казал.

— Не е необходимо. Огъстъс Стандиш никога не се е съмнявал в гениалността си.

— Много ли ти липсва родният дом?

— Как е възможно да ми липсва, Нейтан? Моят дом е тук.

Нейт обхвана с очи стаята.

— Понякога си мисля, че не си свикнала с подобна обстановка.

Чес възкликна нетърпеливо и грубо:

— Пфу! Не се нрави на малоумен. Когато станеш цигареният крал на Северна Каролина, ще ми построиш къща като Хеърфийлдс.

— В Северна Каролина? — изръмжа Нейт, като се преструваше, че е ядосан, а всъщност се смееше. — Малко по-широко гледай на нещата, жено. Трябваше да кажеш най-малкото в цяла Америка. — Докосна пак модела и продължи, вече без да се шегува: — Ще го постигна. В края на седмицата ще се разплатя с Джим, ако вече не ни е напуснал.

— Нейтан, как така ще го уволниш? Той ти е приятел.

— Какво общо има приятелството с работата? — отвърна й той и се втренчи в нея, сякаш беше изрекла нещо на чужд език.

Нейт отново започна да разглежда модела. Чес го наблюдава известно време, после извърна очи. „Изобщо не го познавам, а съм омъжена за него — помисли си тя. — Обичам го, но нищо не ми е известно за душата му. Чудя се дали някога ще престане да ми поднася изненади. Надявам се, че не.“

 

 

— Реших да се преместя в града — заяви Джим, когато се прибра.

На Чес й олекна.

— Ще ми липсваш — отвърна му тя.

— Изчакай до утре — каза Нейт. — Днес с Чес имаме работа и ще си ми нужен в мелницата.

— Добре, нямам нищо против да е утре — съгласи се Джим и се усмихна свенливо. — Ще бъдеш добре дошла винаги когато пристигнеш в Дърам, Чес. Намерих си работа в магазина на мистър Анджиър.

А тя се тревожеше, че Нейтан се кани да го уволни. Чес си даде сметка колко малко знае за деловите отношения между хората.

Когато по пътеката към моста завиеше каруца, те я чуваха от къщата и я придружаваха до мелницата. Чес винаги чувстваше облекчение, понеже спестяванията на Нейтан се топяха застрашително бързо.

От друга страна, Нейт все повече се дразнеше от увеличаващия се брой на клиентите. Беше изцяло погълнат от работата, с която се занимаваше вкъщи.

Правеше машината за производство на цигари изключително старателно. Изобретението на Огъстъс Стандиш се възпроизвеждаше в четворен размер.

Чес обичаше да го наблюдава особено вечер, когато газената лампа хвърляше меки сенки по вдлъбнатините на врата и лицето му. Беше толкова съсредоточен, че изобщо не я забелязваше. Тънките, бледи стърготини се къдреха под ножа му и се сипеха безшумно по пода като падащи звезди. Миризмата на дървото беше свежа и приятна. Не се чуваше никакъв звук, освен песента на щурците навън и приглушените крясъци на кукумявките, които долитаха до тях от време на време. Поглъщаше като шампанско задушевната атмосфера.

Сутрин измиташе стърготините и ги събираше в чувала, който беше ушила от муселина, използван първоначално за покриване на тютюневите лехи. Когато Нейтан свършеше машината, щяха да разполагат с дюшек, вместо с купчина слама. Тогава щеше да му каже, че иска да имат бебе.

За разлика от Нейтан Чес тичаше нетърпеливо към каруците. Мелницата й доставяше удоволствие, както и всичко, свързано с нея. Високите тавани и големите прозорци правеха помещението просторно и светло. Меленето я очароваше. Тежките камъни тракаха, докато се въртяха, и караха дървения под да се тресе под краката й, а хвърчащите люспи образуваха фигури, които й напомняха за малките вълни на реката в Хеърфийлдс.

Усещаше брашното като коприна върху пръстите си. Те оставяха бели отпечатъци върху всичко, до което се докоснеше. Харесваше й чистият, посипан с прах под в края на деня, сякаш беше грехота да го измете, а после да го измие. Но се гордееше от девствения вид на сградата, когато отвореше на първия клиент, и беше сигурна, че по тази причина с всяка изминала седмица имаха все повече работа. Спомняше си миризмата на кисело в мелницата до Хеърфийлдс. Навремето се отвращаваше от мисълта, че трябва да отиде там.

Повечето фермери стояха отвън при каруците си, но някои проявяваха желание да гледат, понеже се съмняваха дали ще получат всичкото брашно, смляно от зърното им. На Чес й беше приятно да води разговори на висок глас заради шума, който се вдигаше при меленето. Подканяше клиентите следващия път да доведат и съпругите си.

— Едва сега започвам да опознавам хората — викаше тя. — Иска ми се да се сприятеля с много жени.

Един ден през октомври се прокле вътрешно за проявената любезност, фермерът беше висок, слаб мъж с руса коса и дълъг, крив нос. „Някой друг е победил в боя“ — помисли си тя, след като го видя.

Когато камъните спряха, той пресече по пода с разпилените люспи и застана до Чес, която загребваше брашното и го изсипваше във варела му.

— Извинявайте, мисис Ричардсън, но ми се ще да ви попитам дали не сте от Вирджиния. Личи по акцента ви.

Гласът му беше приятен, говореше като образован и възпитан човек, съвсем различно от фермерите в Северна Каролина. Чес го погледна с любопитство.

— От Тайдуотър съм — отвърна тя и се зачуди дали името му говори нещо.

Мъжът се поклони от кръста.

— Ще ми позволите ли да ви се представя, мадам? Казвам се Хенри Хортън. Може би познавате братовчед ми Хортън Бартън?

— Разбира се! Боя се, че аз бях ужасното малко момиченце, което го бутна в реката на шестия му рожден ден. Как е той?

Чес почувства радостна възбуда, все едно че срещна стар приятел.

Смехът на Хенри Хортън беше като звука на свирка на парен локомотив — остър, силен и стряскащ. Спираше също така внезапно, както започваше, което също я стряскаше.

— Знаете ли, че до ден-днешен изпитва страх от водата?

Очите му светеха весело. Чес се усъмни, че Хенри Хортън не обича особено братовчед си. Подаде му побелялата си от брашното ръка.

— Приятно ми е, мистър Хортън. Държах се страшно невъзпитано. Би следвало веднага да ви се представя, Франческа Ричардсън. Моминското ми име е Франческа Стандиш.

— Ваш покорен слуга, мисис Ричардсън. — Хортън пое ръката й, докосна я леко с устни и се поклони. Извърши всичко съвсем изискано. — Какво щастливо съвпадение! Сигурен съм, че жена ми ще пожелае да се запознае с вас, ако не възразявате. Плантацията ни е наблизо. Надявам се, че в най-скоро време ще имаме удоволствието да ви поканим с мистър Ричардсън у дома.

— Чудесно, мистър Хортън — усмихна се Чес. — С нетърпение очаквам да ви дойдем на гости.

Сърцето й се свиваше, докато говореше с него. Нямаше подходящи дрехи. Носеше най-красивите, с които разполагаше, и те се бяха протрили от всекидневното пране. Ужасно й се искаше да си намери приятели, но само такива, от които не би се притеснявала. Нейт слезе от тавана.

— Идва друга каруца. Ще разтоваря чувалите и ще ги вържа.

Чес взе метлата, за да измете мелничния камък и да го приготви за следващия клиент. „Каква глупачка съм, че се разтревожих — помисли си тя. — Нейтан никога не би оставил работата си по машината, за да иде на гости… О, Боже, забравих да дам брашното на мистър Хортън.“

— Естествено, че ще отидем, щом сме получили покана — отвърна Нейт, след като Чес му разказа за Хенри Хортън. — Чувал съм за него. Притежава повече от три хиляди акра и по-голямата час от земята му е засята с пшеница и царевица. Спокойно бихме могли да преживяваме само от неговото зърно.

— Но аз не мога, Нейтан. Нямам подходяща рокля.

— Ще купим от Дърам. Ще купим дори две. Нали ми спомена, че жена му ще дойде у нас? — Нейт обхвана с очи стаята. — Нали не искаш да разберат как живеем? Съвсем нормално е да й напишеш бележка и да й обясниш, че си много заета. Ще я занеса, когато карам брашното.

Чес имаше желание да го удари.

— Нищо не разбираш, Нейтан Ричардсън. Изобщо не ме интересува дали ще направя впечатление на семейство Хортън или не. Ако дойде, нека ме види такава, каквато съм, в собствения ми дом. Но щом ще ходим у тях, трябва да съм подходящо облечена. Такива са изискванията.

— Ще я поканиш тук?

— Естествено — Чес се огледа. — Най-добре ще е да избърша праха. Всичко е засипано с брашно.

Нейтан поклати учудено глава.

— Чес, ти си истинска дама. Наперена си, но винаги намираш начин да се измъкнеш от затрудненото положение.

 

 

И Едит Хортън беше истинска дама. С нищо не показа, че съществува нещо нередно в начина, по който живееха — в една стая, и пиеха кафе от тенекиени чаши. Заяви на Чес, че обича да се фука с розите в градината си, и я попита дали семейство Ричардсън ще отидат на обедния й прием на осемнайсети октомври. Ако времето се задържеше хубаво, мисис Хортън се надявала да нареди масите на открито, в градината.

Чес прие вежливо.

— Едит Хортън е истинска дама — сподели по-късно с Нейтан тя. — Даде ми две седмици, за да намеря какво да облека, и реши тържеството да е през деня, понеже съобрази, че последното нещо, от което се нуждая, е официален вечерен тоалет.

Нейтан се засмя.

— Добре че си имам работа само с мъже. Дори и най-трудният е по-откровен в сравнение с вас, дамите.

— Млъкни. Кога ще отидем до Дърам?