Александра Рипли
Златните полета (15)

Петнайсета глава

Чес внимателно сгъна писмото на Нейт, сякаш по този начин щеше да намали ефекта от лошите новини. Помисли си, че би следвало да е с него. Плачеше й се. Не биваше да остава сам, понеже нямаше с кого да си говори. Получи се даже още по-лошо — Джим беше с него и той трябваше да си дава вид, че нищо не се е случило.

Искаше й се да яхне кобилата, да замине при Нейтан и да не се връща във фермата. Но не можеше. Беше длъжна да работи.

Всъщност нещата не стояха чак толкова зле. Както писа на Нейтан, данданията около напускането му премина само за няколко дни и вече всичко беше съвсем спокойно. Беше започнала да чете вечер на глас друга книга — „Тримата мускетари“ — и майка му сякаш с удоволствие насочи гнева си към кардинал Ришельо, католика.

През деня наблюдаваше настъпването на пролетта. Дърветата и храстите напъпиха, а слънцето стопяваше образувалия се през нощта скреж, докато се издигнеше наполовина на хоризонта.

Лехите все още не се бяха раззеленили. Трите с Алва и Сюзън махаха платнището, за да не спира топлината през деня, а после отново го слагаха преди залез-слънце, за да защитят семената от мраза.

По полето се забелязваха зелени петна и Джош и Майка незабавно разораха земята. На Чес й се виждаше страшно забавно, че фермерите наричаха тютюна „плевел“, тоест опитваха се да предпазят плевела от плевели.

Не разбираше защо Нейтан се безпокоеше, че тя трябваше да заеме мястото на Джим Мънроу.

Това, което вършеше, едва ли можеше да се нарече работа. Особено посещенията й в Плезънт Гроув веднъж седмично, за да му изпраща сведения за фермата. Беше й безкрайно приятно да гледа как гората се съживява. Пътят не беше тежък, понеже яздеше по края и избягваше калта. А в малкия град винаги срещаше познати. Обичаше да общува с хора. Радваше се и на гостуването си у Ливи Олдърбрук. Почти всеки ден ходеше при нея.

Животът й във фермата беше по-щастлив от всякога. Въпреки че Нейтан го нямаше.

Месец март изневери на навиците и пристигна хрисим като агънце. Вече нямаше никаква опасност да се образува скреж. Чес и Алва сгънаха платнището и го прибраха.

Пълнеха ведра с вода от потока и поливаха лехите. Не падна нито капка дъжд. Всички им помагаха, дори и мъжете. Периодът, през който никнеше разсадът, беше най-важен за целогодишното отглеждане на реколтата.

Когато се появиха крехките зелени стръкчета, Чес извади скрития си запас от захар и опече кейк с глазура.

На следващия ден заваля. Чудесен пролетен дъжд, спокоен и продължителен. Въздухът замириса на нещо свежо и ново.

Чес започна да учи Сюзън да пише. Сюзън усвояваше всичко много бързо и Чес я заподозря, че седмици наред се е занимавала сама.

— Ще те науча и на още нещо — заяви тя. — На една красива игра с царе, царици и коне.

— Като „Идилиите на краля“ — задъхана от изненада отвърна Сюзън.

Когато видя кутията с шаха, тя си изми грижливо ръцете, преди да пипне фигурите. После дълго разглежда всяка поотделно и накрая заяви:

— Никога през живота си не съм виждала нещо по-красиво. Носи твоето име. И е като теб.

Чес силно притисна момичето към гърдите си. Беше се превързала много към Сюзън. Не се изненада, че Сюзън запомни ходовете само за един час, понеже вече й беше известно колко интелигентна е дъщерята на Алва.

Но след три дни, когато момичето едва не я победи, Чес беше удивена.

— На мен ми беше нужно много повече време, за да се науча да играя толкова добре — призна тя.

Искаше й се да играят по-често, защото умът й се нуждаеше от упражнения.

В замяна на това тялото й се натоварваше достатъчно. През април тютюневите растения вече бяха високи шест инча. Настана време да се пресадят в нивите.

Ужасът започваше.

 

 

Джош и Майка отново разораха земята в двете посоки, докато се образува мрежа от бразди. Там където браздите се пресичаха, се образуваха ниски купчинки, които те наричаха „хълмчета“.

Докато мъжете оряха, жените донесоха вода от потока. Оставиха пълните ведра до лехите и взеха дървени табли от фабриката. Бяха със странна конструкция. В ъглите им стърчаха колчета, над които беше опънат хлабав покрив от памучен плат. Коренчетата на разсада трябваше да се пазят от слънцето.

— Чес, започни внимателно — каза Алва. Правеше усилия да се държи любезно. — Изливай по един-два черпака във всяко хълмче.

Чес потисна въздишката си. Вече я болеше главата от тежкото ведро, което едва довлече. „Не забравяй — каза си тя, — че след време ще ти бъде по-лесно.“ Залови се пъргаво за работа. Ведрото се изпразни на двайсетото хълмче. Погледна към нивите. Имаше стотици хълмчета.

А когато се върна при лехите, забеляза, че и стръкчета бяха стотици.

Пресаждането се състоеше в следното. Напръскваха обилно част от лехата с вода. После изскубваха внимателно всяко растение от пръстта. Беше много важно да не се пречупят крехките бели коренчета. Поставяха бързо растенията в покритите табли. Носеха пълните табли на нивата и една от жените ги слагаше стръкче по стръкче до всяко мокро хълмче. Друга издълбаваше дупка в средата на хълмчето с късо дървено колче и пъхаше растението в нея. Трета вървеше след нея и зариваше с почва коренчето и долната част на стъблото.

Към края на деня Чес научи всички етапи на саденето. Жените се сменяха. Преди да свърши седмицата, вече работеше почти толкова бързо, колкото Сюзън. Алва правеше всичко точно и експедитивно без видими усилия. Заниманието й беше познато още от времето, когато е била по-малка от Сюзън.

Мис Мери се прибра вкъщи, веднага след като напълниха ведрата. Кръстът й не издържаше да бъде постоянно в наведено положение. Пък и някой трябваше да готви.

— Чес вече няма да има време за това.

Чес живееше, замаяна от схващането и болките, които непрестанно я измъчваха. Когато разбра, че не всички пресадени стръкчета се хващат и болните и изсъхналите се нуждаят от замяна, тя загуби контрол и изстена:

— Но ние още не сме ги насадили до края за първи път.

— Обикновено свършваме за шест-седем седмици — обясни й Алва. — А ако не вали, ще се наложи да ги поливаме.

Чес толкова силно захапа устната си, че от нея потече кръв. После се наведе, за да изскубне безжизненото стръкче. Щеше да издържи. Беше длъжна, понеже обеща на Нейтан.

„Пресаждането върви добре — писа му тя. — Приятно е човек да стои на чист въздух през пролетта.“ Внимаваше сълзите й да не падат върху листа. Разсадът беше прекалено крехък, за да се пипа с ръкавици. По зачервените й ръце имаше мръсни петна, които не изчезваха, колкото и да ги миеше. Калта се беше смесила с катрана от листата на малките растения.

Чудеше се дали и неговите писма не са пълни с лъжи. Нейтан й съобщи, че каменната основа е готова, а скелетът се издига със скоростта, с която дъскорезницата в Дърам прави талпи от трупите.

Дори и да бяха пълни с лъжи, писмата му, които пристигаха всяка седмица, бяха смисълът на живота й. Даваха й сила да издържи. Благодареше на Бога, че се сприятели с мисис Хендерсън, на чиято веранда се помещаваше пощата. Жената разрешаваше на Чес да идва за писмата в неделя, когато мис Мери забраняваше да се работи във фермата.

 

 

— Господи, колко е приятно! — възкликна Алва.

— Да — съгласи се Чес.

Свали прашната сламена шапка и вдигна потното си лице към небето, веднага щом дъждът закана. Слава Богу, този ден нямаше да се налага да поливат. Наведе се, за да зарине коренчето, което беше сложила в дупката. Гърбът вече рядко я притесняваше, понеже постоянната болка й се струваше толкова позната, че сякаш винаги беше живяла с нея.

— Последното стръкче на таблата — заяви Алва, след като засади растението. — Сюзън, донеси ни малко вода под дървото.

Дъждът вече валеше по-силно. Щеше да изрови коренчетата, които току-що бяха сложили. Чес знаеше, че ще се наложи да ги пресаждат отново — беше се случвало и преди. Приемаше факта с мрачно примирение, както всичко останало, което изискваше тежката и непрестанна работа.

Големите клони на бора с дългите иглички ги запазваше от дъжда и под сянката му беше прохладно. Чес пи жадно. През април беше топло, както през лятото, ако човек работеше в полето.

Погледна развълнувана към нивите независимо от умората. Редичките със зелените растения бяха прави като стрели. Засадените най-напред коренчета бяха станали два пъти по-високи. Почувства се горда.

— Мамо, може ли да отида вкъщи да почета, докато спре дъждът? — попита Сюзън.

Алва кимна и момичето изхвърча. Чес се гордееше, че беше учителката на момичето.

— Тя е добро дете — каза тя на Алва.

— Погледни краката й. Не е справедливо, че младите никога не се изморяват. Моите тежат като дънери.

Свали си обувките, вдигна полата до коленете си и изля малко вода на подутите си глезени.

— Добра идея — отбеляза Чес и направи същото. — Много е приятно.

Заедно с дъжда се повяваше и лек ветрец, който изсушаваше потта, сплъстила косата на слепоочията й, и тя му беше признателна.

Беше признателна и заради почивката, и на Алва заради компанията й. Бяха започнали да се държат непринудено една с друга. Говореха си, докато работеха. Понякога Алва й разказваше за детството на Нейт и на сестра му, когато и двамата са имали същите задължения. Никога не споменаваше Гидиън.

— Той ли? — изръмжа веднъж Алва, след като Чес я попита за него. — Мери го изкара от полето, веднага щом получи вдъхновението. Непрекъснато четеше и учеше Библията. Мамино синче. Вагабонтите ми ги остави на мен да ги отгледам.

Чес възприемаше Алва като приятелка. Макар и между тях да не съществуваше близост, свързваха ги дългите часове на полето и омразата им към Мери Ричардсън. Чес се мъчеше упорито да се отнася със съчувствие към майката на Нейтан заради трагедията й. Но не можеше да се насили да я обикне.

Силният дъжд се спускаше като завеса около чадъра, образуван от клоните на старото дърво. Чес и Алва бяха изолирани от фермата, от работата, от останалите. Алва придоби смелост.

— Умееш ли да пазиш тайни, Чес?

Чес се усмихна на себе си, понеже много я биваше за подобни неща, и отвърна:

— Да, разбира се.

Алва й довери, че се кани да изпрати Сюзън на училище в Плезънт Гроув. А после и Сали, когато порасне. Не я интересувало мнението на Джош. За първи път в живота си възнамерявала да му се противопостави. Момичетата й трябвало да получат образование. Сюзън сякаш станала друг човек, след като се докоснала до магията на книгите. Била безкрайно щастлива. Сърцето на Алва едва не се пръскало от радост.

Чес не знаеше какво да й каже. Алва я гледаше с насълзени очи. Когато жената се обърна към дъжда, на Чес й олекна.

— Странно е, че точно ти ми донесе толкова много радост — продължи Алва. — Миналото лято, когато пристигна, изобщо не бях въодушевена. Реших, че това е краят на единственото ми удоволствие, което получавах от Нейт.

Беше само на девет години, когато дойдох във фермата — много сладко момче. Дори и да си наумеше някаква лудория, никога не таеше злоба. И беше страшно забавен — понякога ме караше да се смея до пръсване. Държахме се като деца, макар че бях с шест години по-голяма от него. Поведението на сестра му Мери се отличаваше с повече зрялост от моето, макар че и тя беше по-малка, с четири години.

В присъствието на Джош аз естествено бях сериозна. Знаех какви са задълженията ми към моя съпруг. Тогава не се шегувахме и не се смеехме.

Нейт беше ужасно нещастен, когато започнаха момчешките му тревоги. Майка става злобен, гласът му постоянно се променя и пишката му щръква без какъвто и да било повод. А Нейт никога не беше злобен, дори и в това състояние. И когато му показах какво да прави, какво вършат мъжът и жената, беше безкрайно щастлив, сякаш заби лопатата в пръстта и откри златна мина. А и аз самата като че ли намерих злато, щом го научих как да доставя удоволствие както на жената, така и на себе си. Често прекарвахме в гората по два-три часа и го вършехме по няколко пъти. Нейт е невероятен мъж, така както беше невероятно момче. Винаги ме наричаше „душичке“.

Съвсем естествено той се разшета из околността като петел, но аз никога не престанах да получавам своя дял. Наричах го пред себе си „времето на душичката“. През всичките тези години го чаках да се върне у дома. И когато пристигна със съпруга, разбрах, че всичко е загубено. Остана ми само Джош, който го прави като всички съпрузи — задъха се отгоре ми, когато реши, че е на кеф, и щом свърши, захърква.

Та, Чес, беше ми тежко, че ми отне Нейт, но това, което даде на Сюзън, означава много за мен. Майката се интересува повече от детето си, отколкото от себе си. Иначе не би била истинска майка… Какво има?

Чес повръщаше, но в стомаха й нямаше нищо, което да изхвърли. Издаваше страхотен шум.

— Пийни си малко вода — подкани я Алва.

Чес изби черпака от ръката й. Изправи се с мъка на крака и хукна към гората. Надалеч. Където и да било. Просто надалеч.

Уморените й крака не я държаха и тя падна. Усети меката, дебела възглавница на нападалите борови иглички. Не знаеше къде се намира. Мислеше, че е тичала дълго. Но вече нямаше сили. Чувството, от което бягаше, я завладя. Разпери ръце и започна да вие, докато не й остана глас.

Чес беше изпитвала почти всички емоции, които направляваха човешките същества. Завистта, гневът, отчаянието, щастието, гордостта, срамът й бяха добре познати. Дори любовта я изненада със силата си. Но никой не я беше подготвил за ревността, от която си изповръща червата.

Беше физически изтощена, но ревността я изпълваше с ярост и й създаваше илюзия, че е силна. Караше я да се усеща като гигант. Искаше й се да смачка Алва, да изтръгне ръцете й от ставите, да разрани лицето й, да напълни с кал устата, гърлото, очите й… Да заглуши гласа й и да зарови нещата, които знаеше.

Енергията бушуваше в кръвта й тя избяга от Алва. В противен случай щеше да я убие.

Понеже Нейтан я обичаше. Беше й доставял удоволствие. А с нея се държеше като съпруг. Както Джош с Алва.

Но Нейтан вече не й доставяше удоволствие. Чес се сети за тази мисъл, която й послужи за защита. След като се ожениха, тон нямаше нищо общо с нея. Абсолютно нищо от този род. Беше верен на брачния си обет.

— Искам да имам същото, което е давал на нея! — крещеше Чес към дъждовното небе.

„Но не го получавам — призна си вътрешно тя. — Трябва да съм благодарна и на това, което притежавам. То е повече, отколкото съм очаквала.“

Бавно седна. Болеше я цялото тяло — от главата до пръстите на краката.

Изведнъж с изненада осъзна, че е боса. Сигурно беше ужасно раздърпана. Не биваше да допуска да я видят така. Никой не би следвало да подозира, че изпитва ревност. Беше длъжна да се преструва, че бракът й е идеален. Никой никога нямаше право да я съжалява. Не би го понесла.

Носеше името Стандиш, а всички от рода Стандиш държаха главите си високо изправени. Не виеха, не се самосъжаляваха.

Докато си чистеше косата и роклята от боровите иглички, Чес се чудеше как да постъпи. Изложи се, като повърна под дървото като болно куче. Ако Алва направеше връзка между откровението си и състоянието й, ако се досетеше, че думите й са станали причина за него?

„Ще кажа, че е от мазната закуска на мис Мери — мислеше си Чес. — Алва не разбра, че не съм яла. Ще обясня, че съм изтичала да повръщам настрани, за да не ме гледа, а после съм отишла в къщата на Ливи, за да ми даде от билката си. Всички знаят, че прекарвам с часове при нея. Дори й да съм стояла дълго там, едва ли на някого ще му се стори странно. Всъщност би било напълно нормално.“

Когато беше малка, я възпитаха добре. Запомни, че най-важното нещо в живота е да се запази приличието.

— Господи, дете, приличаш на удавен плъх! Влез да се изсушиш. — Ливи Олдърбрук издърпа юргана от леглото и зави с него Чес. — Все още не е толкова топло. Подгизнала си. Ще се разболееш. Сега ще ти сваря кафе. Ще стане бързо.

Чес потъна с признателност в уюта, който Ливи създаваше с присъствието си. Тук имаше истинска приятелка. Не като Алва… Не, не трябваше да мисли за случилото се, а да направи това, за което беше дошла, и да се върне във фермата. Ако дъждът сиреше, може би щяха да успеят да пресадят коренчетата от последните табли.

Изведнъж се оказа, че за нея е страшно важно да довърши пресаждането.

— Изпий го. Сигурно си изморена. Известно ми е колко тежка е работата. Май вече съвсем си останала без сили. Не съм те виждала от месеци. Компанията ти ми липсваше. Щях да дойда, но ми е ясно, че няма време за приказки, докато не се засадят нивите.

Нежността на старата жена беше дори по-топла от силното й, подсладено кафе.

— И на мен ми беше мъчно за теб — отвърна разпалено Чес. После се засмя. Надяваше се, че думите й прозвучаха естествено. — Но дойдох за лек, Ливи, а не просто за да те видя. Според мен любовта на мис Мери към мазнината става все по-силна. Тази сутрин закуската й ме накара да повръщам.

Ливи сложи мазолестата си ръка на челото на Чес.

— Нямаш температура, значи не те е отровила. Махни юргана, за да ти видя корема. Стои до печката, там е по-топло.

Чес търпеливо се подчини.

— Не викаш, следователно не е апандисит. Слава Богу, защото не мога да режа. Кога за последен път ти дойде менструацията?

Чес беше смутена. Никой никога не й беше говорил за менструацията и тя не знаеше, че трябва да й идва всеки месец. Години наред не се хранеше добре и цикълът й изобщо не беше редовен.

— Не си спомням — каза тя на Ливи.

— Така си и мислех! — радостно възкликна старата жена. — Не можеш да виниш Мери Ричардсън. Доколкото схващам, ще имаш бебе около празника Вси светии. — Тя намигна на Чес. — Сигурно Нейт се е усмихвал щастливо, когато си го изпратила на път.

Чес сложи ръце на плоския си корем. Не чувстваше нищо.

— Сигурна ли си, Ливи?

Беше прекалено хубаво, за да е вярно.

— Та нали съм акушерка още от времето, преди да си била родена. Ако съществува нещо, за което знам всичко, това са бебетата.

Чес я гледаше зашеметена. Ливи й обясняваше за състоянието й. Трябваше да започне веднага да яде, понеже беше много слаба, и да пие много мляко — но цяло ведро на ден, като разбива по едно яйце в млякото преди всяко ядене.

— И не ходи боса — заповяда й Ливи. — Нали не искаш бебето ти да се роди с тения?

Чес я прегърна и избухна в плач.

— Толкова съм щастлива! — хлипаше тя на кокалестото тяло на Ливи. — Толкова съм щастлива!

— Не казвай на никой — поръча й Чес, когато си тръгваше. — Бих желала Нейтан да научи първи.

— Съвсем скоро ще започне да ти личи.

— Има още време, нали? Дотогава ще бъде наша тайна, Ливи. Обичам тайните.