Александра Рипли
Златните полета (28)

Двайсет и осма глава

Обвиняваше Нейтан. Ако не отсъстваше толкова често… Ако не работеше дълги часове, които го изтощаваха и отслабваха спермата му… Ако не беше спал с всичките онези жени и не беше разпилявал спермата си за тях… Напълно невежа по въпроса, Чес измисляше причини за катастрофалните думи, изречени от лекаря. Никога нямаше да има бебе.

Беше прекалено стара.

Когато се прибра, Нейтан и Гъси караха велосипеди на поляната. Следващата пролет тя щеше да бъде покрита с кафява мъртва трева вместо с новородена свежа зеленина. Вината беше у Нейтан. Всичко, което се проваляше, бе по вина на Нейтан.

Изтича на горния етаж в спалнята им и започна да изпразва чекмеджетата на скрина върху леглото си. Първо дрехите, после обувките. Непрекъснато си обещаваше, че няма да плаче.

— За Бога, Чес, какво правиш? Пролетно почистване през септември?

Нейт стоеше на входа, сините му очи бяха широко отворени, а по устните му играеше усмивка. Беше по риза, преметнал сакото и жилетката си през рамо, закачени на палеца му. Приличаше на момче. Не беше честно.

— Местя си нещата в ъгловата стая в задната част на къщата — отвърна тя. Гласът й беше делови и Чес се гордееше с това. — Днес ходих на преглед при лекаря и той ми каза, че повече не мога да имам деца. Оттук нататък няма причини да споделяме една и съща стая.

Очите на Нейт помътняха, усмивката му изчезна.

— Не разбирам.

— Нали така се бяхме споразумели? Ожени се за мен, за да ми дадеш деца в замяна на патента. Направи го. Имам Гъси. Но вече не съм способна да раждам, ето защо е безсмислено да спим заедно.

Нейт си помисли за топлата и приятна близост, която чувстваше, докато спеше и се събуждаше до нея. Беше му толкова позната. Сигурно човек би следвало да усеща така дома си. Никога не му беше минавало през ума какво й е било на Чес. Чак сега разбра. През всичките тези години се е примирявала, само за да роди деца. Като пълен глупак той беше забравил, че е дама.

— Защо не накараш прислужниците да го свършат? — попита той. — Имаш много вещи.

Имаше много вещи, прекалено много. Чес реши, че почти всяка дреха е старомодна. В последните списания, турнюрите бяха изчезнали. Никой в Северна Каролина изглежда не го забелязваше, но в този забутан край едва ли можеше да се очаква нещо друго. Дърам се смяташе за съвременен град, само защото притежаваше улични лампи и дъсчени тротоари. Човек все още залиташе по камъните, поставени по калните и покрити с прах улици, за да ги пресече, без да си изцапа обувките и ръба на дрехата. Замина за Ричмънд, където улиците бяха павирани и модата по-съвременна. Впусна се в безразсъдно пазаруване и накрая се почувства изтощена, потисната и с повече вещи от всякога.

— Какви са тези набори? — попита я с любопитство Гъси.

— Това се казва полуофициална следобедна рокля — отвърна й Чес. — Всички модерни дами ги носят, когато пият чай.

Гъси избухна в неудържим смях.

— Специална рокля за чаша чай? Не съм чувала по-глупаво нещо.

Притежаваше отчайващо безкомпромисната логика на осемгодишно дете.

Чес погледна гневно дъщеря си. После против волята си започна да се смее. След няколко минути вече се смееше неудържимо като Гъси.

— Ела и ме прегърни, ужасно дете.

— Уф! — Гъси се задуши от падащата на богати дипли дантела.

Чес трябваше да признае, че тези рокли претърпяха пълен провал. Независимо от всичко продължи да посвещава свободното си време, от което имаше в изобилие, на самоусъвършенстването. Сложи високи вази с паунови пера в ъглите на предната веранда и огромни восъчни цветя, покрити със стъклени похлупаци, в задната, а средата на масата в столовата украси с голяма мраморна фруктиера на три крака, пълна с плодове. Замени мебелите в новата си спалня с подходяща гарнитура от палисандрово дърво с резбовани позлатени бръшлянови клонки. На голямата тоалетка бяха подредени нови комплекти от четки и гребени, прибори за маникюр, като всичките дръжки и капаци бяха позлатени и гравирани с бръшлянови листа.

След Нова година убеди Джеймс Дайк да премести книжарницата си от Дърам в Стандиш. Градът растеше като гъба, точно както беше предсказал Нейтан, и в него спокойно можеше да се открие книжарница. Чес обожаваше Джеймс Дайк. Невероятната му ерудиция обаче я плашеше. Не бе сигурна дали не се притеснява от него. Беше се преместил в Дърам преди години, понеже суровите бостънски зими представляваха заплаха за крехкото му здраве. Изглеждаше блед и някак си отпуснат. Чес обичаше енергичните мъже. Като Нейтан. Чувстваше се нещастна заради отчуждеността между тях. Не можеше да посочи някаква определена промяна, но усещаше, че съществува, и не знаеше какво да направи. Той непрекъснато имаше работа, както и тя.

Дайк беше нетитулуваният водач на литературното дружество на Дърам. Чес сметна, че е съвсем естествено да организира подобна група и в Стандиш. Скоро десет, после четиринайсет и най-накрая двайсет жени се събираха веднъж седмично на предната й веранда, за да обсъждат книгата, която всички четяха. Серията от книги на Тролъп за английската политика и общество обещаваха да ги очароват и да ангажират вниманието им с години.

През лятото беше открит хиподрумът на Нейтан. Този път Едит Хортън преряза лентата, понеже Хенри го проектира и беше президент на клуба „Грийн & Голд“. Членовете му имаха ложи на трибуните.

С месеци Стандиш представляваше кошмар от шумни звуци. Удължиха Ричардсън Авеню, прокараха нови улици през гората и построиха просторни викториански къщи от двете им страни. По Ричардсън Авеню се появиха още магазини, за да задоволяват нуждите на заселилите се тук хора. Когато дойде Празникът на благодарността, Стандиш вече разполагаше с градска управа, затвор и театрална трупа, която представяше съкратени и цензурирани версии на пиесите на Шекспир. Двойната гостна на Чес беше отворена, за да се преустрои в театрален салон.

Продаваха билети на хората. На част от хората. С появяването на железницата Стандиш се превърна в истински град. Линията минаваше между пътя и потока, край мелницата до гарата, а после се разклоняваше към товарните гари на фабриките и на другите мелници. Къщите на работниците, първият магазин и сградите от предишните разширения останаха от другата й страна.

Районът беше много активен и Чес се превърна в царицата на кошера — работеше непрестанно, често даваше приеми, постоянно се смееше и говореше. Доказваше на себе си, че не е стара и безполезна.

Коледното тържество на семейство Ричардсън през 1891 година беше най-голямото и най-богатото, което гостите бяха виждали. Гъси и най-добрата й приятелка Ели с дни не се чувстваха добре от сладкишите и от шампанското, изпито тайно.

Нейт подари на Чес великолепен комплект бижута от перли и камеи — огърлица, две гривни, брошка, обици и украшения за косата. Тя се престори на страшно изненадана, сякаш двете с Едит не ги бяха избрали предварително. Удоволствието й обаче не беше престорено, когато намери време, за да се порадва на подаръка от Джеймс Дайк — абонамент за „Странд“, английско месечно списание. Героят на разказа, който поместваха, се наричаше Шерлок Холмс.

— Ще ги печатат във всеки брой — обеща й Джеймс. — Според един мой приятел в момента Холмс е много модерен в Англия.

— Напълно обяснимо — отвърна Чес. — Разказът е толкова умно написан, че дори и мъжът ми може би ще го хареса, макар и да чете предимно за сделки и изобретения.

— Ще поръчам няколко книги за вас — усмихна й се Джеймс Дайк. — Чували ли сте за Жул Верн?

Чес реши, че Джеймс Дайк й харесва много. Съвсем не беше чак такъв интелектуалец. Тя с нетърпение очакваше четенето през зимата.

 

 

— Чес, трябва да говоря с теб — каза Нейт.

Чес се напрегна. Дали щеше да се оплаче, че приемите й струват прекалено много пари? Или се дразнеше от тълпите от хора, които непрекъснато бяха в къщата? Е, нека го направи. Къщата беше и нейна, нали?

— Бък Дюк е приготвил оръдията — заяви той.

Чес бързо затвори вратата на библиотеката.

От основаването на Американската тютюнева компания бяха минали две години. През това време неговите хора му докладваха, че между съдружниците се водели спорове и борби, като Дюк винаги бил победителят. Служителите бяха претърпели драстично съкращение на работните места и сега съществуваше само по един търговски, финансов и административен отдел. А и, както забелязаха Нейт и Чес, премиите и подкупите намаляха, а после съвсем изчезнаха.

— Сега вече започва да си служи с натиск — мрачно продължи Нейт. — Възнамерява да постави ултиматум пред търговците на едро и на дребно. Ако продават по-евтини цигари от онези, произведени от компанията, ще бъдат включени в черния списък и няма да получават цигари от нея.

— Значи има предвид „Касъл“, нашите цигари, които вървят най-много.

— Точно така. Трябва да помислим как да постъпим.

Чес знаеше, че би следвало да е притеснена, дори объркана. Всичко, за което бяха работили, беше в опасност. Но единствено я занимаваше фактът, че отново са заедно. Нейтан се нуждаеше от нея. Съдружничеството им не се беше разпаднало.

Говориха до късно през нощта.

И на следващия ден, както и на следващата нощ. Нова марка — не. „Касъл“ се продаваха най-добре. Да им увеличат цената — не. Хората щяха да се ядосат, и то напълно основателно.

Минаха толкова много часове и толкова много идеи бяха обсъдени, че когато намериха отговора, никой не можеше да се сети кой е стигнал до него. Кутията на „Чек“ беше с размери, по-големи от нормалните. Щяха да направят същата опаковка и за „Касъл“. И цигарите — по-дълги. Щяха да запазят името и да ги рекламират като „кралски“ размер. Нали кралете живееха в замъци? И цената щеше да стане пет цента, както на цигарите на Американската тютюнева компания.

Промените в машината на Стандиш щяха да бъдат минимални. Единственият проблем беше в хартията. Трябваше да намерят нов производител, някой, който не е известен на хората, занимаващи се с тютюн, за да не стигне отговорът им на заплахата на Дюк до ушите му, преди първата цигара от този вид да е излязла изпод гилотината.

— Страшно хитро, нали, Нейтан? — изхили се Чес. — „Кралят и гилотината“.

Затананика „Марсилезата“.

За миг Нейт се намръщи, после схвана шегата и се засмя.

Най-после. Не се бяха смели заедно толкова дълго. Чес почувства как невидимите сълзи се сляха със смеха й. Нейт беше страшно щастлив, че отново чува бълбукащия й смях.

Накрая решиха, че единственият им изход е сами да си произвеждат хартията. Нямаше време да строят фабрика за хартия. Нейт започна да търси фабрика с подходящи машини, които могат да се приспособят към нуждите им. Не биваше да е свързана с производството на цигари.

— Няма да се пазаря, а направо ще я купя — лицето му светна.

— Как смяташ, Чес? Навярно фабрика за преработка на дървесна маса? Стандиш може да си позволи да издава вестник.

 

 

Чес толкова много го обичаше. Струваше й се, че сърцето й ще се пръсне.

Както обикновено, когато се заловеше за нещо, Нейт действаше бързо и енергично и изходът беше успешен. На 1 май 1892 година афиши и вестници из цяла Америка разтръбиха новината. В буквалния смисъл на думата. Рекламите заемаха цели страници. Облечени с ливреи пажове надуваха дълги рогове, от които висяха знамена. Съобщението с рисунката на новата опаковка „Касъл“ беше върху знамето. В по-големите градове музиканти с ярки костюми надуваха по ъглите на улиците истински месингови рогове със знамена, а млади жени, облечени в привлекателни рокли на млекарки, раздаваха безплатно мострени пакети.

Доктор им изпрати поздравителна телеграма:

„Невероятен успех точка Дори и без мен точка Великолепно точка Браво точка Липсвате ми точка Доктор“

Чес му написа дълго, мило писмо. Сложи в плика и първия брой на вестника на Стандиш „Куриър“. „Само от четири страници, но ти познаваш Нейтан — надраска набързо тя над заглавието. — Върни се у дома и бъди нашият Джеймс Гордън Бенет^[1] — само че по-добър, разбира се.“

„Обилно угощение точка Пристигам на 2 юни точка Доктор“

Първото издание на „Куриър“ под ръководството на Доктор беше със заглавието „Една стачка и си вън!“ На първата страница беше поместен пълният текст на речта на Нейт пред работниците от всички предприятия на Стандиш. Седяха на трибуните на хиподрума. Той се беше облегнал на оградата на хиподрума с подпрени на парапета лакти.

„Преди пет-шест години един човек на име Гомпърс изказа мнението, че ако достатъчно хора се съберат, ще успеят да накарат останалите да им дадат всичко, каквото поискат. Би трябвало да се казва Стомпърс^[2], понеже точно такава беше целта му — да смаже собствениците на предприятията. Не с ботушите си — през подобен вид борба всеки от нас е минал по едно или друго време. Мистър Стомпърс се бори с помощта на нещо, което сам е измислил и е нарекъл «профсъюз». Ето как действа то. Някои хора без какъвто и да било друг ангажимент, освен да служат на мистър Стомпърс обикалят и говорят хитро на онези, които работят. Насърчават ги да се обединят и да се откажат от задълженията си. Така шефовете им щели да се уплашат, че фабриката няма да може да си изпълни поръчките, и ще им дадат два почивни дни — не само неделя, но и събота, — както и два пъти по-голяма надница и други дребни неща, които биха желали да притежават. Това се нарича «стачка».

Мистър Стомпърс не работи, както й сътрудниците му. И знаете ли как си изкарват прехраната? Ще ви кажа. Всеки член на техния профсъюз плаща вноски от собствения си джоб заради привилегията да принадлежи към него и да върши всичко, което мистър Стомпърс му нарежда. Познайте къде отиват парите.

Аз няма да поискам от вас да си бръкнете в джоба и да ми дадете от парите си, спечелени с тежък труд. По-скоро на следващите конни надбягвания ще ви накарам да заложите на кон, който е без шанс да победи. По този начин ще спечеля дори повече, а аз обичам да получавам колкото може повече.

Досега момчетата на мистър Стомпърс не са идвали при нас. Били са в Канзас, Илинойс, Ню Йорк и неотдавна в Пенсилвания. Един от стачниците стреля по мистър Фрик, шефа на тамошната фабрика. Не го уби, но мистър Фрик наистина се чувства нещастен. Не бих желал никой да стреля по мен, нито пък работниците ми да стачкуват. Ето защо реших да си поговоря с вас, преди момчетата на Стомпърс да са започнали да ви шепнат приятни думи. Един профсъюз в действителност би представлявал лоша идея. Първо, ще ви се наложи да плащате членски внос, вместо да се наслаждавате на конните надбягвания в събота вечер. Второ, по закон Стомпърс е длъжен да съобщи на шефа на фабриката имената на всички работници, членуващи в профсъюза. След като се сдобия със списъка, хората, включени в него, ще бъдат уволнени. Както виждате, много е просто. Наблизо има безброй мъже, работещи във фермите, които с радост ще заменят седемдневната работна седмица и заплащането в края на сезона, ако им провърви, с вашите работни места, за да получават плик с надницата всяка събота, независимо дали ще настъпи суша, ще падне слана или ще се появи напаст от бръмбари.

Не мисля, че ще отидем толкова далеч. Вие сте достатъчно разумни. Но аз не обичам да отлагам нещата и затова сметнах за необходимо да сваля картите си, преди да се е стигнало до някакво недоразумение.

Нямам какво друго да кажа. Всеки, който би желал да ми зададе някакви въпроси, може да се срещне по-късно с мен.“

 

 

— Нейт, станал си многословен като Джул Кар — оплака са Доктор. — Канех се да поместя на първата страница дълга статия за блестящия нов редактор на „Куриър“, а ти ми зае всичкото място.

— Не се занасяй, Доктор — отвърна Нейт. — Една мизерна първа страница не би те задоволила и ти го знаеш.

— Добре че си отново при нас — добави Чес. — Имам обаче лоша новина за теб. Гъси е решила да се посвети на журналистиката.

— Шегуваш се. Смятах, че се готви за локомотивен машинист.

— Много си изостанал, Доктор. Пропусна и етапа, когато настояваше да бъде жокей. Сега на дневен ред е Нели Блай. Гъси обаче иска да подобри рекорда й. Възнамерява да обиколи света само за петдесет дни. Или пък да стане президент на САЩ. Всичко зависи от настроението й в момента.

— Страшно ме изплаши. Къде е сега безстрашната мис Ричардсън?

— На гости у приятелката си Ели Уилсън. Семейство Уилсън имат вила в планината.

— Може би ще срещне Джордж Вандърбилт и ще го убеди да се ожени за нея.

На всички беше известно последното и най-голямо разточителство на Вандърбилт. Джордж, трийсетгодишен ерген, беше купил хиляди акри земя в западната част на Северна Каролина и строеше къща, която щеше да бъде най-голямата в света.

— Господ да му е на помощ на горкия Джордж — каза Нейтан.

Но вътрешно беше сигурен, че дори и един Вандърбилт не е достатъчно изгодна партия за Гъси.

Когато тя се върна у дома заради надбягванията, концерта и фойерверките на 4 юли, първите й думи бяха за Джордж Вандърбилт.

Майка й и баща й бързо се спогледаха и съвсем я озадачиха със смеха си.

Страшно ядосана, тя изхвърча нагоре по стълбите към стаята си.

— Ще отида да поискам извинение — заяви Чес.

Преди да излезе от гостната, видя изражението на лицето на Нейтан и се усмихна на себе си. Гъси говореше за огромните машини на строежа на Вандърбилт, издигнали цял град едва ли не за едно денонощие, за да се осигурят къщи за работниците, които щели да се заловят с основния проект.

„Предполагам, че Нейтан ще прескочи вдругиден до Ашвил“ — помисли си Чес.

Сгреши с двайсет и четири часа. Нейт замина още на следващата сутрин.

Същия следобед Чес стоеше на верандата и спореше с Доктор, който крачеше напред–назад пред нея и отказваше поредната статия за Шекспировата драматична трупа.

— Мамо…

Гъси стоеше в основата на стълбите, които водеха към двора. Лицето й беше сиво-синкаво и плуваше в пот.

Чес скочи на крака.

— Скъпа…

Гъси проплака от болка и се свлече на колене. После повърна с такава сила, че струята от несмляната храна и жълто-зелената течност изхвърча на земята на три фута пред нея.

Чес изтича и изкрещя на Доктор:

— Иди да извикаш доктор Камбъл! Бързо!