Александра Рипли
Златните полета (12)

Дванайсета глава

— Чес, къде е мама?

— О, Нейт, слава Богу, ти си невредим! Толкова се притеснявах…

— Къде е мама, Чес?

Чес побесня. Отсъства повече от месец и тя едва не се побърка от тревога. Нима това беше всичко, което можа да каже?

— Във фабриката. Къде другаде?

— Добре! Имам да ти разправям толкова много неща, че ще се пръсна. Запали печката и направи кафе. Ще заведа Начис в обора, за да го нахраня, и веднага ще се върна.

Чес трябваше да седне, понеже коленете й омекнаха. Той беше жив. Толкова жив. Повече от всякога. Никога не го беше виждала по-възбуден, дори и в Данвил, и изгаряше от нетърпение да й разкаже за вълненията си. Как можа да се ядоса така?

Искаше кафе. И силен огън. Тя скочи. Нейтан сигурно умираше от глад. Някоя от кокошките беше забравила, че е зима, и снесе едно яйце. Чес щеше да нареже хляба на дебели филии, както той ги обичаше. На кокала беше останало и малко сушено месо. Докато го изядеше, тя щеше да свари каша.

Кашата извря и загоря в тенджерата, но нямаше значение. Нейт изпитваше нужда повече да говори, отколкото да яде.

— След като огледах седем места и установих, че не са подходящи или пък са прекалено скъпи, бях готов да се откажа и тръгнах насам. Обзе ме истинско отчаяние. Тогава отново заваля, задуха вятър и всичко замръзна. Ако не намерех къде да се подслоня, щях да умра от измръзване. Единствената възможност беше тази обитавана от духове къща. Ей, Чес, нали не вярваш в призраци? Не, разбира се. С твоето образование. Реших, че ще отида там, каквото ще да става, ето защо…

Тя искаше да го обгърне с ръце, да го притисне към себе си, да почувства, че се е върнал и че е щастлив с нея. Но го подканяше да говори, понеже той желаеше това.

— … Идеално е. И е евтино, защото го мислят за обитавано от духове. Купих сто акра. Трийсет около къщата и седемдесет от другата страна на потока. Там ще построим мелницата. Бреговете на потока са доста стръмни на завоя и лесно ще се направи мост. А пътят води направо към Дърам. Дотам са само пет мили. Мястото е по-добро, отколкото се надявах да намеря. Градът кипи от живот, Чес. През последните пет години се е разраснал пет пъти. Бул Дърам е там, както и Бък Дюк. Има и железница. Някои казват, че Уинстън се разраства по-бързо благодарение най-вече на Дик Рейнолдс, но той е по на запад. Според мен ние трябва да бъдем в средата на тютюневия район, а не в края. Първо ще построим мелницата, както сме планирали. Наблизо няма друга, която да ни конкурира. От меленето на жито ще печелим пари, с които да живеем, докато сложим началото на производството на цигари. Но основното е, че мелницата ще ни дава енергията, с която да движим машината. Веднага щом продажбата тръгне, ще построим фабрика и ще преместим машината в нея. После ще инсталираме машини…

От умората под очите му се бяха образували тъмни кръгове. Изведнъж в тях се появиха радостни сълзи.

— О, Чес, ние наистина ще успеем. Започваме. Всъщност вече сме започнали. Не съм сигурен, че ще съумея да запазя тайната. Иска ми се да викам, докато ме чуе целият свят. — Нейт отметна назад глава, сви премръзналите си ръце във фуния пред устата си и изкрещя: — Хей, свят, пази се, ние тръгваме!

— Тихо!

Чес се смееше толкова силно, че с мъка изрече думата. Нейт я хвана през кръста. Преди да разбере какво става, силните му ръце я повдигнаха високо във въздуха. После дълго я въртя. Когато отново я сложи на земята, й се виеше свят.

— Сега вече знаеш как се чувствам. По-хубаво е, отколкото да си пиян.

— О, да, да, Нейтан.

— Бях сигурен, че ще те зарадвам. Цяла нощ яздих този нещастен уморен кон. Просто трябваше да се прибера у дома, за да разкажа на някого, иначе щях да се пръсна на милион парчета.

Изведнъж изражението му стана сериозно. — Все още е тайна, Чес. Повече от всякога. Мама и Джош няма да разберат, дори и да минат хиляда години. Не бих искал никой да ме тормози. Не и сега. Прекалено съм щастлив, за да позволя всичко да рухне. А и съм прекалено уморен, за да се боря.

Лицето му отново светна.

— А сега, нека да ти разкажа за адвоката в Хилсбъро. Наложи се да наема адвокат, за да разбера как мога да купя земята. Имението беше изоставено и нямаше собственик.

Е, този мистър Кларънс Монтгомъри ме заведе в Окръжния съд. Всъщност не беше точно така. Първо ми взе пет долара и после ме заведе в съда. Оказа се, че щатът е собственик на земята, но никога не й е обръщал внимание. Та добрият стар мистър Монтгомъри си сложи пръста отстрани на носа, ей така… — Нейт повтори жеста на изпечения затворник. — … и каза: „Сблъскали сте се с много интересна ситуация, мистър Ричардсън.“

Гласът на адвоката избоботи в гърдите на Нейт.

— Не съм чак толкова голям дръвник, че да не разбера за какво става дума. Опитваше се с хитрост да ме измами в сделката.

И аз си отворих устата. Като истински селянин, сякаш имах сено в главата: „Да не би да смятате, че заради призраците струва повече? Не бих платил за нещо, което не мога да видя. През нощта там се чуват странни звуци.“

Погледна ме сериозно, за да разбере дали не го будалкам.

Нейт присви очи, а после ги ококори.

— Взрях се в него като онемял. Призраците бързо го накараха да си промени решението. За един-единствен ден прерови купчина документи в четири различни канцеларии и мина през съда. Преди да се стъмни съвсем, вече бях собственик на сто акра първокачествена земя с течаща вода, която никой не може да „отклони с бент или с други прегради“. Всичко ми струваше толкова, колкото бях отделил за капаро плюс пет долара.

По петдесет цента за акър, можеш ли да си представиш Чес? Само за петдесет цента мечтата ми се сбъдна.

Нейт чу стъпките на майка си и млъкна. Докато влизаше, Мери Ричардсън помириса въздуха в стаята.

— По някакъв специален повод ли си прегорила вечерята, Чейс.

— Аз се върнах, мамо.

— Крайно време беше. Двете с Алва едва не си извадихме очите от шиене, за да подготвим достатъчно тютюн за продан, а ти дори не си направи труда да дойдеш да го вземеш. Предполагам, че си бил на оня езически щатски панаир.

— Не, мамо. Ледът по пътищата ме забави.

На Чес й се прииска да удари майката на Нейтан със загорялата тенджера, която държеше.

— Нейтан се беше запътил към леглото, мис Мери. Обещах му да го събудя за вечеря. — Усмихна й се мило. — Десертът ще бъде пай от батати.

Думите й накараха мис Мери да се укроти.

Остана сърдита, докато Нейт й подаде пощата, която беше прибрал от Плезънт Гроув. Имаше писмо за нея от Гидиън.

Пристигаше с Лили и децата за Коледа във фермата.

— Легни си — каза Чес на Нейтан.

Лицето му беше пепелявосиво от изтощение.

 

 

След два дни Нейт натовари другия кон и отново тръгна. Начис беше прекалено изтощен, за да пътува дълго. Нейт водеше кобилата с тежкия багаж по края на замръзналия път, свил от студ рамене. Изсъхналите плевели също бяха замръзнали, но по тях се вървеше по-лесно, отколкото по хлъзгавия лед на пътя.

Изненада се много. Мислеше, че цялата купчина писма са за Чес. Най-горното беше от Огъстъс Стандиш, както и най-долното. Не му дойде на ума да разкъса връзчицата и да погледне в средата.

Едва ли би имало някакво значение. Така или иначе Гидиън щеше да пристигне на Коледа. С Лили и децата.

Не, нямаше да мисли за това. Щеше да разсъждава върху стоте акра земя и мелницата, която щеше да построи там. Беше толкова щастлив. С дни не се сещаше за Лили. Можеше и трябваше отново да продължи така. Беше длъжен да се съсредоточи… Нейт затвори очи и направи отчаян опит да си възвърне доброто настроение.

Кобилата се подхлъзна и едва не го хвърли от седлото. Нейт леко дръпна поводите.

— Спокойно, Миси, просто спри за миг да си отдъхнеш — наведе се и я погали по гърба. — Хайде, момиче, всичко е наред. Нищо не се е случило. Никой не пострада. Знам, че се уплаши. Но лошото мина. Вече няма причини да трепериш. Хайде, миличка, хайде…

Когато започна да се стъмва, бяха изминали само три мили. Прекара нощта във фермата на един свой познат. Спа в обора, сгрян от кравите и конете. Посред нощ някой прошепна „Нейт“ и той се събуди. Люби се с жената на фермера с толкова страст, че тя изпищя, когато стигна до връхната точка на удоволствието. Нейт извика силно, след като се облекчи в топлината й. Нямаше нищо против съпругът й да чуе. Това беше без значение. От куршума би го заболяло по-малко, отколкото от спомена за Лили.

 

 

След като Нейтан замина, Чес отвори писмата. Не искаше да губи нито секунда от времето, прекарано с него, дори и за да научи новини от дома.

Усмихна се, а после тихо се засмя. Огъстъс Стандиш беше също толкова безцеремонен и забавен в писмата си, колкото и в приказките си.

Сила, която сега беше постоянната им готвачка, била още по-твърдо решена да го отрови, отколкото през онези две седмици на престоя си в Хеърфийлдс, когато Чес боледува от грип. Но вече действала по-прикрито, пишеше с възхищение Огъстъс Стандиш. Не слагала нерафинирана захар във всяко ядене, както преди. Тази захар имала удивителен ефект върху ряпата. Навремето й го бил споменал. В настоящия момент подслаждала храната с мед. Не с мед от детелина, който лесно би бил забелязан, когато е залепнал върху едно най-обикновено говеждо ребро. Не, Сила направила потресаващо ентомологично откритие — вид пчела, която смучела нектар от някакъв магарешки бодил. Тази пчела влъхва била толкова висша, че можела да включва самите трънчета в състава на меда си, за да се забиват в гърлата на хората, които впоследствие го консумират. Уви, усещането не се подавало на описание от перото му, чиято фантазия била толкова бедна…

„Какъв мил, стар шмекер си“ — помисли си Чес. Знаеше, че Сила е отлична готвачка. В началото на кариерата си край кухненската печка Чес вземаше уроци от нея, но не успя да постигне съвършенството на соса за говеждото, който Сила приготвяше.

 

 

Второто писмо беше по-прозаично. В него се коментираха възторжените думи на Чес в писмото й до него с простото: „Браво!“ Може би я поздравяваше заради избора на съпруг или пък заради умението й да прикрива истината.

Прибави написаните с гъсти редове писма към първото, което беше получила от него. Много отдавна, както й се струваше сега, в топлия ден на празника в Плезънт Гроув. Всъщност оттогава беше изминал само един месец.

Колко странно нещо беше времето. Понякога имаше чувството, че винаги е живяла във фермата. Или пък си мислеше, че е спряла за кратко по пътя си към някакво все още неизвестно място.

„Предпочитам да е второто — реши Чес. — И е точно така, с изключение на факта, че вече ми е известна крайната цел на пътуването — някъде около Дърам, край бърз поток. Там скоро ще построим мелница и машина за производство на цигари.“

Копнежът по Нейтан сякаш й нанесе неочакван удар. Искаше й се отново да я вдигне на ръце и да я завърти. Колко щастлив беше този миг. Вярваше, че ще се повтаря многократно. През последните два дни той беше затворен в себе си и необщителен поради тежката умора. „Господи, не му разрешавай да язди по цяла нощ в кучешкия студ — молеше се тя. — Накарай го да се подслони в някое топло място.“

 

 

През ноември Нейтан се връща във фермата още три пъти. За Чес пристигането му винаги беше едно и също. Забуленото с облаци небе се проясняваше, а тясната и бедна къща се превръщаше в уютно гнездо, където тя беше щастлива, че усеща близостта му.

Първоначалната радост обаче не трая дълго. Нейтан беше угрижен. Често изобщо не чуваше какво му говори. Почти не се хранеше, макар че Чес се опитваше да приготвя всяко ядене вкусно независимо от ограничените запаси от хранителни продукти през зимата.

— Започваш да ставаш придирчив като Чейс — оплакваше се майка му. — Ако не се пазиш, ще се разболееш и тогава ще трябва да се сърдиш на себе си.

Чес най-много се страхуваше, че може би е болен. Нейтан ядеше здраво, дори когато ястията бяха много по-непривлекателни от нейните. Самата тя никога не обръщаше внимание на храната. Спомни си някои специални случаи, предимно с Нейтан, но, общо взето, не й правеше впечатление дали е яла или не. В Хеърфийлдс често прескачаше времето за ядене, освен ако не се налагаше да се преструва, че се храни, когато беше на масата с дядо си.

За нея това беше нормално, но не и за него. Той се нуждаеше от сили за дългото обикаляне в студа. Сърцето й се свиваше от тревога, докато го наблюдаваше да товари големите пакети с тютюн на гърба на коня. Но му махаше за довиждане с широка усмивка на лицето. Тя беше единственият подарък, който можеше да му даде.

През декември не издържа.

— Не заминавай, моля те. Не би било срамно, ако останеш. Никога зимата не е била толкова сурова. Дори Ливи Олдърбрук го казва. Тази година за първи път не успя да устрои тържество по случай клането на прасето.

— Не би било срамно, но няма да има и пари. Длъжен съм да обикалям, докато продам всичкия тютюн.

Дори не й се разсърди. Сякаш беше случаен човек за него.

Когато Нейтан тръгваше, Чес се разхлипа на рамото му. Той носеше лопата и вървеше пред натоварения кон, за да разчиства снега, който беше започнал да вали сутринта.

Чес се страхуваше, че никога повече няма да го види.

Старата Ливи й се скара.

— Нали обеща да се върне за празненството на Коледа? Щом е казал, значи ще го направи. Нейт Ричардсън е човек, който държи на думата си.

— Ами ако го застигне буря? Може да замръзне.

— Нейт Ричардсън е прекалено издръжлив, за да умре. Щом е казал, ще си дойде.

 

 

Нейт слезе от коня. Пътят отново беше затворен от преспа. Напълни торбата с храна и я закачи на врата на кобилата. После развърза лопатата. Нямаше нищо против да почисти снега. Яркото слънце напичаше раменете му. А и работата щеше да му отнеме време. Не бързаше да стигне до фермата. Може би Гидиън и Лили вече бяха там. До Коледа оставаха още два дни.

Заби лопатата в искрящия сняг. Нямаше как да се измъкне, трябваше да се срещне с брат си… и със съпругата му. Знаеше, че е в състояние да го направи. Мъжът намираше сили да се справи с всичко. В противен случай не би бил никакъв мъж.

Работата беше в това, че не се чувстваше мъж. Отново се превърна в момчето на събора, което видя най-красивото момиче на света. Защо споменът беше толкова ясен? И, о, Боже, защо ръцете му още усещаха меките й гърди и тънката й талия? Нейт изстена. Устните му горяха както в онзи миг, когато се допряха до нейните.

Нима беше възможно да е в една стая с нея, без да я докосне, без да притегли тялото й до себе си и да придвижи нагоре ръце? Съпругата на брат му.

Как щеше да гледа Гидиън в очите, след като имаше желание да извърши грях спрямо него? Как да престане да мрази собствения си брат, когато вижда ръката на Гидиън, обхванала кръста на Лили?

Сърцето на Нейт зовеше Бога да му повярва, че не желае да се подлага на тези мъчения, на тези преживявания. Но те бяха по-силни от него.

Лопатата непрекъснато загребваше снега и най-накрая пътят беше чист. Преведе кобилата през коварния заледен участък, прибра празната торба и отново върза лопатата на мястото й. Дълго стоя облегнат на топлия хълбок на Миси. После се качи на гърба й. Този път нямаше начин да избегне срещата с Лили и Гидиън. Успя да уреди нещата така, че да не присъства на сватбата им и на съборите. Но не беше възможно да измисли оправдание за отсъствието от собствения си дом по Коледа. Всички щяха да се чудят. Не би го понесъл, ако някой се досетеше как се чувства. Срамът щеше да го убие.

Когато влезе в къщата, Нейт видя приведения гръб на някакъв мъж, който седеше сгушен до огъня. Издигащата се от замръзналите дрехи пара замъгляваше очертанията на главата му. Отначало си помисли, че е Гидиън. Насили се да се усмихне.

— Какво ще кажеш да споделим топлината, братко?

Мъжът се обърна. Беше непознат.

Когато чу гласа на Нейтан, Чес изтича в стаята.

— Добре дошъл у дома. Иди по-близо до огъня. Да ти представя Джим Мънроу. Свали си палтото и шапката, понеже са мокри, и ми ги дай да ги изсуша до печката. И вие, мистър Мънроу. Без тях по-бързо ще се сгреете.

Застана до Нейт и тихо продължи:

— По-живо. Майка ти си легна и не ми позволи да я утеша. Мистър Мънроу пристигна преди няколко минути с вестта, че Гидиън няма да дойде, защото пътищата са в много лошо състояние. О, Нейтан, колко жалко! През последните дни мис Мери прекарваше с часове до прозореца, духаше на стъклото и правеше дупки в скрежа. Очакваше Гидиън.

Чес не спомена, че и тя го е вършила, но е чакала него.

— Хайде, Нейтан. Бързо се ръкувай с госта и иди при майка си. Вече сложих кафето да се вари. Ще ви го донеса след малко.

Нейт с радост се подчини. Чувстваше се толкова слаб от облекчението, което изпита, че имаше нужда да седне, дори и на ръба на леглото на майка си. Необходимо му беше време да се съвземе. Не биваше да му проличи колко е благодарен на Господ, че Гидиън и семейството му няма да пристигнат за Коледа.

Джим Мънроу преспа, а после остана за коледните празници, а също и за да помогне на полето през януари. Беше вдовец. Минаваше четирийсетте, и по собствените му думи нямаше „ни дете, ни коте“. С удоволствие се залови за работа в замяна на вкусните ястия на мисис Нейт, на сламеника до огъня и на историите, които тя така увлекателно четеше от книгата си.

Накрая всичкият тютюн беше пакетиран в малките торбички. Алва и мис Мери кърпеха дрехите, които им се бяха насъбрали, вместо да шият торбички. Чес четеше за втори път „Идилиите на краля“, а Сюзън поглеждаше през рамо и учеше нови думи.

Нейт не остана вкъщи да слуша. След като Джим пое неговия дял от работата във фермата, спокойно можеше да натовари последните две хиляди торбички и да тръгне да ги продава.

— Ще отида и до мястото — каза той на Чес на четири очи. — Нужно ми е да знам какъв е пътят през зимата и дали потокът не е замръзнал. Ако някой се интересува защо отсъствам толкова дълго, изтъквай като причина тежкото състояние на пътищата.

— Няма да ми се наложи. Всички са наясно, че времето е по-лошо от всякога.

Дъждът и суграшицата бяха покрили дебелия декемврийски сняг с леден слой. Но студът вече не беше толкова опасен. Чес не се страхуваше за Нейтан, както преди. А и компанията на Джим Мънроу й беше много приятна.

Както се изрази Нейт с подчертано възхищение, Джим беше „шампион по проклятията“. Мери Ричардсън постоянно го упрекваше, че осквернява Божието име. Джим все обещаваше да се поправи, но не успяваше. Чес се забавляваше от сърце.

 

 

Джим беше и трудолюбив човек. През късите мразовити дни на януари, винаги когато дъждът и суграшицата спираха, той се присъединяваше към Джош и Майка. Тримата започваха да вършат убийствената работа — почистваха района, определен за лехите, където щяха да засеят семената за новата реколта. Изсичаха дърветата и ги нацепваха. После изравяха дънерите, заравняваха почвата, нареждаха цепениците върху скара и ги палеха. По този начин изгаряха семената на плевелите и насекомите. Ако завалеше дъжд, се налагаше отново да палят огньовете. След като привършеха с един участък, изтегляха с огромни метални куки скарата до следващия, а Майка добавяше още дърва.

В края на януари, когато Нейтан се върна, почистването приключваше. Беше в превъзходно настроение.

— Дните стават по-дълги, а пътищата вече са кални и покрити с тънък лед. Точно на границата на окръга видях нещо, което приличаше досущ на червеношийка.

Присъедини се към останалите мъже. След два дни семената на плевелите и насекомите в лехите вече бяха изгорени. После още два дни се трудиха с мотиките и греблата и приключиха. Почвата беше рохкава и готова за сеитбата.

Нейт посети за кратко Ливи Олдърбрук. Върна се с кана от домашната й бира, която мъжете включително и Майка си подаваха от ръка на ръка. Струваше си да се отпразнува завършъкът на работата.

Джим с неохота спомена, че вече е време да си ходи. Освен ако, с надежда добави той, нямаха нужда от помощ при сеитбата, а дори и при орането на дяволски замръзналата земя в тази тяхна сатанинска ферма. Ще изкарам потта на всеки проклет кон, който Бог е изпратил на земята.

— Не би могло да бъде по-хубаво, Чес! — възкликна Нейт. — Той е като ангел, слязъл от небето. Това означава, че ще съм в състояние незабавно да се заловя със строежа на мелницата. Трябва да остана само за сеитбата. Ще се наложи да си поговорим с Джош, понеже чух за някакъв нов метод, а той ще се бори със зъби и нокти да не го използваме. Но каквото и да става, сеитбата ще ни отнеме само един-два дни. После се изпарявам към Ориндж Каунти.

Иска ми се да видиш мястото, Чес. Прекарах две денонощия там. Обходих всеки инч. Сто акра. Има достатъчно дървета, за да се построи цял град. А потокът… Препуска около онзи завой. Образуват се чудесни малки бързеи. Звукът им прилича на песен.

Открих и оголена скала. Ще разполагаме със солидна основа, която и гигант няма да успее да помръдне. Също и с килер, а дори и с ледница, ако ни е нужна. Сърбят ме ръцете да започна.

И точно това ще направя. Ще кажа на мама, че Джим остава във фермата. После ще участвам в сеитбата. Тогава ще си разкрия картите. Ще събера всички и ще им съобщя за плановете ни.

Естествено не цялата истина. Цигарите ще продължат да бъдат нашата тайна. Достатъчно е да им обясня, че се каня да се заловя с мелничарство, понеже мразя фермерството. — Намръщеното му лице ясно го показваше. После се усмихна и то се озари от щастие. — Напускам. Цял живот съм го искал. Мили Боже, нима не е чудесно!

— Можеш да наемеш този Джим Мънроу, след като си решил, Нейт — заяви Мери Ричардсън. Гласът й беше рязък. — Не бих живяла под един покрив с богохулник. Ако той остане, аз ще се махна. Избирай — или той, или аз.