Александра Рипли
Златните полета (6)

Шеста глава

— Каретата, която намерих, не е нещо особено — Нейт предупреди Чес, докато слизаха по стълбите.

Беше майстор на сдържаните изказвания. „Каретата“ беше разнебитена двуколка, наклонена надясно, с престарял кон, който сякаш спеше.

За Чес това нямаше значение. Стигаше й, че ще бъдат заедно на хлътналата дървена седалка. Смееше се като момиче.

— Според мен е прекрасна. Ще бъде невероятно приключение.

Нейт се изсмя и заяви:

— Все още не знаеш цялата истина. Конят е сляп с едното око.

— Дано да е лявото. Тогава нещата ще се балансират.

Нейт все още хихикаше, когато влезе в хотела, за да вземе багажа и да плати сметката. Трябваше да признае, че не беше в природата й да се оплаква. Всъщност беше приятна за компания. Изненада се от факта, че е много приятно човек да има с кого да сподели тайните си. Що се отнасяше до външния вид и възрастта й, навсякъде където ходеше, срещаше млади момичета и повечето от тях бяха хубави. Хората щяха да се смеят зад гърба му, но той не възнамеряваше да им обръща внимание. Съществуваха по-важни неща, за които да се тревожи, от това, какво ще си помислят или дори ще кажат околните.

Хилсбъро беше красив стар град с улици, скрити под сенките на вековните дървета, които растяха покрай тях. Късната лятна горещина го блъсна като гигантски юмрук на открития прашен път. Все още нямаше осем часа.

— Взех шунка със солени бисквити и галон вода от хотела — заяви Нейт. — Прибрал съм ги в онази торба под седалката. Не си закусвала, ето защо не е зле да хапнеш. Аз самият след малко ще пийна вода.

Чес се учуди, че е гладна. Предишната нощ също беше гладна. Да бъде с Нейтан сигурно представляваше някаква магия, понеже от години не й се ядеше. Винаги беше прекалено уморена, за да се занимава с храна.

Или навярно е била нещастна, а сега щастието е възвърнало апетита й. Шунката беше вкусна, а бисквитите — намазани с ароматно масло.

— Истинско угощение, Нейтан. Няма ли да опиташ?

Нейт поклати глава.

— Сутринта изядох цяла дузина.

„За бога, тази жена наистина си похапва добре“ — помисли си той. Изглеждаше почти невъзможно някой да се храни толкова обилно и да бъде толкова слаб.

Конят се движеше бавно и неохотно, но Нейт не се опитваше да го пришпорва. Вероятно би било безсмислено, пък и той не бързаше да се срещне със семейството си.

— Разкажи ми за мелницата, Нейтан.

Той я погледна стъписано.

— Снощи като че ли говореше на себе си за нея, докато чакахме на гарата — добави бързо Чес.

— Един от лошите ми навици — Нейт направи гримаса.

— Да, наистина, за мъж, който има тайна. Не се тревожи. Никой не чу, освен мен. Искам да науча за нея. Мое право е да знам всичко. Аз съм ти съдружник.

Трябваше да внимава какво говори. Едва не изрече „съпруга“.

Нейт кимна и се усмихна.

— Добре, слушай тогава. Машината се нуждае от сила, която да я задвижва. А за бъдещата ни дейност са необходими пари, за да тръгне. Ето защо според мен мелницата ще свърши добра работа. Спестил съм известна сума. Парите не са много, но би следвало да стигнат. Ще намеря парцел до някоя рекичка и ще построя мелница. През деня ще меля зърно за хората срещу заплащане, а през нощта, когато никой няма да вижда какво става, воденичното колело ще задвижва машината. Ще сложа дюшек на тавана, за да може да се спи там.

Нейт беше отпуснал поводите, потънал в размисли за плановете си.

— Ще ни трябва огнище за готвене — заяви Чес, пресегна се и дръпна поводите.

Нейт ги сграбчи и удари с тях коня по гърба, но той вече беше потеглил бавно.

— Не говори глупости. Такъв живот не е за теб. В началото ще ми бъде трудно. Ти ще останеш във фермата. Когато започна да печеля пари, ще построя къща.

На Чес й се виеше от мъка, но отвърна спокойно:

— Не.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа „не“. Няма да остана във фермата. Не би се получило нищо. Един човек не може да се справи сам с мелницата, а за машината за цигари са нужни двама души. Пък и от време на време ще е необходимо и да спиш.

Един мускул на челюстта на Нейт заподскача. Чес се взираше в него. Капчиците пот, избили на веждите й, се стекоха в ъгълчетата на очите й и солта започна да й смъди.

Челюстта на Нейт се отпусна. Чес изпитваше желание да си избърше очите, но се страхуваше той да не помисли, че плаче.

— Права си. Възнамерявах да наема някое момче да ми помага в мелницата, но сега разбирам, че никой не трябва да види машината. Ще издигна стени и ще преградя стая в единия край на тавана. Разбираш ли от мелене на зърно?

— Само съм виждала как става, когато съм ходила в мелницата. А ти?

— Горе-долу. Смятам, че не е кой знае колко трудно. Мелничарят в града, при когото ходим, има мозък колкото грахово зърно. — Чес чакаше. Изминаха няколко дълги минути, преди Нейт да каже: — Просто забравих. Отдавна правя всичко сам, а сега би следвало да свикна с мисълта, че имам съдружник.

Чес се отпусна.

— И аз. Не биваше да хващам поводите.

— Изобщо не забелязах — сви рамене Нейт.

Обърна глава и се усмихна, но всъщност се усмихваше на себе си. Чес се чувстваше така, сякаш плуваше над изпотрошената седалка на двуколката.

— Искаш ли вода?

— Да, мадам. С удоволствие бих пийнал малко.

 

 

Чес се изненада от броя на каруците, файтоните и хората по пътя. Нейт ги поздравяваше, като понякога им викаше по име.

— Има ли някой, който да не познаваш? — попита го Чес.

— Разбира се. Въпреки това ги поздравявам. Все някой ден ще се запозная с тях. Тази част на света не е много гъсто населена.

— Като гледам пътя, оставам с друго впечатление.

— Тук винаги е така. Хилсбъро е главният град на Ориндж Каунти. Всички правни и политически въпроси се решават в Хилсбъро. Скоро ще завием към Алъманс. Тогава ще стане по-спокойно. Малко ще си отдъхнем от прахоляка.

Чес пи вода. И тя щеше да е доволна, защото прахът се носеше из въздуха и беше толкова фин, че сякаш никога нямаше да се слегне. Тъмната й пола вече беше посивяла. Земята беше толкова гола, че й напомняше за песъчливата почва в Тайдуотър, но беше мръсна и до тях не стигаше хладният солен въздух от широката река, за да отблъсне палещата, прашна топлина.

За първи път почувства острата болка на носталгията. През целия си живот не се беше отдалечавала толкова много от родното си място.

Наклони каната и отпи няколко големи глътки. После я подаде на Нейтан.

Спряха по пладне, за да напоят коня при малкото поточе, което минаваше през горичка от високи борове. Чес и Нейтън си измиха потните лица и вратове, а после пиха с шепи от хладката вода.

Нейт се излегна върху нападалите по земята и меки като постеля борови иглички, а Чес седна, облегната на едно дърво, и започна да си вее с шапката.

— Вече сме на половината път — каза Нейт. — Ако конят беше свестен, щяхме да сме пристигнали.

— За мен това няма значение. Прекалено горещо е, за да бързаме.

Равното дишане на Нейт стана по-дълбоко и по-забавено.

Чес безшумно се приближи до него и го погледна така, както не се осмеляваше да го направи дотогава — без да крие любовта в очите си. Във външния му вид нямаше нищо особено — здрав млад мъж със загоряла кожа на фермер и едва забележими лунички. Блестящите му сини очи бяха затворени и без тях той й изглеждаше почти като непознат човек. Но миглите му бяха гъсти и достатъчно дълги, за да накарат всяка жена да му завижда. Досега не ги беше забелязала. Взираше се във всяко косъмче. После се удиви на сложната извивка на вътрешната част на ушите му. Ясно очертаните му устни й доставиха невероятна наслада. Устата й жадуваше за тях.

„Бързо се върни при дървото“ — заповяда си тя. И се подчини.

 

 

Нейт се събуди също така неочаквано, както беше заспал. Примигна на слънчевите лъчи, които се процеждаха през клоните на дърветата.

— Спах прекалено дълго — заяви той. — Сега през останалата част от пътя слънцето непрекъснато ще свети в очите ни. — Изведнъж за първи път, откакто бяха заедно, сякаш се почувства неудобно. Прочисти си гърлото. — Ще се разходя из гората, преди да тръгнем — той посочи наляво. — Ти искаш ли… — отново посочи, но този път надясно.

— Аз се разходих, докато ти спеше — отвърна Чес.

Насочи цялото си внимание върху ръкавиците си. Бяха мръсни, но тя се беше подготвила. В джоба си държеше още един чифт. Когато стигнеха до фермата, щеше да ги смени с чисти, преди да се запознае със семейството на Нейтан.

Ръкавиците бяха направени от бяла ярешка кожа — тънки и меки като коприна. В куфара имаше още десет чифта.

Ръцете на Чес бяха красиви — фини и изящни — едно от нещата, с които се гордееше. Знаеше, че е грозна, прекалено висока, прекалено слаба и прекалено стара. Мършава, безцветна жена. Но ръцете й бяха красиви и тя намираше утеха в тях. От години вземаше ръкавици от чекмеджетата на скрина на майка си, за да ги предпазва, когато й се налагаше да работи. Майка й не забелязваше липсата им, защото разполагаше със стотици чифтове, а никога не напускаше къщата.

— Готова ли си? — извика Нейт. — Ще впрегна състезателния кон, а ти напълни каната с вода.

 

 

Нейт спря двуколката и скочи.

— Ще отворя портата, а после ще я затворя, след като влезеш с двуколката. Спри и ме чакай.

Чес напрегна очите си, но слънцето беше слязло ниско и грееше точно пред тях. Не видя никаква ферма, а само ослепителен блясък. Взе поводите, които Нейтан беше оставил, и подкани коня, като го удряше с тях.

Когато Нейт се качи и седна, тя му подаде поводите и засенчи с ръце очите си.

После бързо смени ръкавиците. Нямаше желание отново да вдигне поглед.

Фермата на семейство Ричардсън представляваше купчина малки разкривени и посивели от времето дървени постройки, наредени покрай голямо прашно поле, осеяно с голи стволове и пънове на дървета, които изглеждаха като мъртви.

— Пристигнахме у дома — заяви Нейт.

 

 

— И как според теб да разбирам лекомислената ти постъпка, Нейт Ричардсън? — майка му нищеше като кукумявка. — Каза ми, че не можеш да дойдеш на събора, на който проповядва собственият ти брат, понеже ти се налага да пътуваш чак до Ричмънд, Вирджиния, във връзка с някаква сделка с тютюна. А сега се връщаш с нов костюм, струващ Бог знае колко пари, и с някаква непозната жена, която наричаш своя „съпруга“. Смятам да те изхвърля и да залостя вратата.

Завръщането вкъщи не вървеше добре.

Чес беше ужасена. От дребната жена със силен и гневен глас, с набръчкано лице, която приличаше на вещица от приказките. От пронизващата студенина на къщата, която щеше да бъде неин дом. И най-вече от опитите на Нейтан да успокои майка си. Къде остана мъжът, чиято увереност и сила въздействаше толкова вълнуващо?

Осъзна, че трепери, и се отврати от слабостта си. Защо трябваше да се бои? Беше зряла жена, а не дете, при това не обикновен човек, а член на семейство Стандиш от плантацията Хеърфийлдс.

Чес си спомни всички предразсъдъци и снобизма, на които я бяха учили като дете. Връхлетяха съзнанието й и накараха гърба й да се вдърви. Когато майката на Нейтан се приближи до нея, Чес погледна над острия си нос към Мери Ричардсън с ледено високомерие.

— На колко години си, момиче? — попита старата жена.

— На трийсет — рязко й отвърна Чес.

Мери Ричардсън се усмихна доволно. На лицето на Нейт внезапно се появи изненада.

— Седем години! — злобно възкликна майка му. — Със седем години по-стара.

Нейт мислеше, че са повече.

Майка му се обърна към него и сложи ръце на кръста.

— Винаги си бил пълен глупак, момче.

Чес му се притече се на помощ.

— Синът ви е производител и търговец, мисис Ричардсън — отчетливо произнесе тя. — Ожени се за мен, за да станем съдружници. Аз се омъжих за него по същата причина. На вас това не ви влиза в работата и никой не ви иска мнението.

Тонът й беше изпълнен с високомерие и презрение. Майката на Нейт се смая. В нейния свят майките имаха властта на диктатори. Никой не им отвръщаше, най-малко снахите.

Нейтан обгърна с ръка раменете й, за да я утеши.

— Всъщност, мамо, Чес е благородничка от Вирджиния.

Майка му нямаше никакво намерение да отстъпи. Откъсна се от прегръдката му и отново се нахвърли върху Чес.

— Християнка ли си? — думите й прозвучаха повече като обвинение, отколкото като въпрос.

— Да.

— Ходиш ли на църква?

— Да.

Възрастната жена се хвана за отговора й.

— В каква църква?

— В епископална.

— Ха! — от майката на Нейт се излъчваше превъзходство. Завъртя се на петите си и с широки крачки се отправи към люлеещия се стол до отворената врата. Разположи се на него като императрица. — Подай ми тавата с боба, който чистех, момче. Не мога да си губя времето с теб и с Чейс^[1]. Имам работа.

— Тя се казва „Чес“, мамо, а не „Чейс“.

— Каквото и да е, името й е езическо.

 

 

Чес беше разгневена. Но Нейтан я погледна, завъртя очи, а после й намигна. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Майка му беше смешна.

Нейт сложи тавата с боба в скута на майка си и каза:

— Ще разведа Чес из фермата, за да й покажа всичко, преди да се е стъмнило — той й направи знак и тя изтича след него през отворената врата. — Трябва да нахраня и да напоя коня — продължи Нейт с висок глас. После промърмори на Чес: — Искам да скрия модела на машината, за да не може никой да го види.

 

 

Тези първи минути определиха начина на живот на Чес във фермата. Нейтан се превърна в неин спасител и защитник от положението, което беше непоносимо и можеше да я влуди. Всяка вечер след безвкусната храна, приготвена от майка му, той я водеше на едно тихо, обрасло с мъх сечище отвъд плиткия поток, който лъкатушеше през боровата гора зад къщата.

Нейт дялкаше сухи клони и майстореше малки водни колела. Двамата газеха в хладкия освежаващ поток, за да ги изпробват. Разговаряха за тайния си план за мелницата, докато крясъците на нощните птици не им напомнеха, че денят е свършил и е време да се връщат вкъщи.

Дългите горещи дни бяха търпими, понеже Чес разчиташе на вечерите. Във всяко друго отношение животът й беше нещастен. През първия ден оптимистично се надяваше, че лелята на Нейтан, Алва, ще й стане приятелка. Дъщерята на Алва, Сюзън, седеше пред вратата и играеше на „пляс, пляс, ръчички“ със сестричката си. Двете, изглежда, веднага я харесаха. С Алва беше по-различно. Тя поздрави Нейт, целуна Чес по бузата, но очите й бяха враждебни и почти не се опита да разговаря с нея.

По-късно, когато Чес се запозна с мъжа на Алва, Джош, и със сина й, Майка, те също я поздравиха бегло и моментално занареждаха на Нейтан за необходимостта да се поправи покривът на хамбара. Чес сякаш не съществуваше.

Не беше добре дошла в семейство Ричардсън. Майката на Нейтан го изрази с думи:

— За теб тук няма място, Чейс. Върни се там, откъдето си дошла.

— Знаете, че не мога да го сторя. Омъжена съм за сина ви и „вашите хора ще бъдат мои хора“. Сигурно знаете историята на Рут, мис Мери?

Мери Ричардсън я провокираше да дава израз на най-лошите черти от характера си. Чес бързо разбра, че старата жена се дразни, когато й цитира Библията, защото беше любимото й средство за защита. Наричаше я също така „мис Мери“, каквато беше традицията сред благородниците в Тайдуотър, просто за да подчертае аристократичния си произход, понеже Мери Ричардсън не правеше изключение от южняците, боготворящи и превъзнасящи знатните си предци.

Това бяха единствените оръжия, с които разполагаше. Нейтан не участваше в борбата между двете жени в къщата. По цял ден беше зает с тютюна. Прибираше се по пладне, за да се измие и да обядва, а после отново да се измие и да вечеря в шест часа.

След вечеря водеше Чес на любимото им място край потока и там раните й заздравяваха. До следващия ден.

Най-лошото от всичко беше, че Мери Ричардсън имаше право. Чес признаваше пред себе си, че мястото й не е тук. Преди се грижеше за плантация от десет хиляди акра, но не знаеше как да се справи с една ферма от четирийсет акра. Не се беше занимавала с доене на крава, с биене на масло, с хранене на пилета или с късане на главите им. По-голямата част от хранителните продукти в Хеърфийлдс се доставяха от арендаторите като част от наема. Умееше да готви, но Мери Ричардсън отхвърли с презрение предложението й да поеме това задължение.

— Никога няма да ти позволя да приготвяш храна за мен и за момчето ми. Ако го правиш така, както всичко останало, сигурно ще ни отровиш.

Мери постоянно я критикуваше. Очевидно се забавляваше и в очите на Чес тя придобиваше застрашителни размери.

Дори през нощта, когато Нейтан я водеше към леглото, Чес си мислеше, че чува гневното мърморене на мис Мери през тънката стена между двете стаи. Беше сигурна, че се вслушва в скърцането на старото желязно легло. Ето защо се радваше, че Нейт изпълнява брачните си задължения толкова бързо. После се изтърколваше от нея и моментално заспиваше. Чес допираше буза до силния му гол гръб и се отпускаше, мислейки за тайната им и за мелницата, където щяха да живеят заедно. Сами.