Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (8)

VIII

Господин Мишо препоръча на Дидие да отиде по-рано в салоните на Блузен, големия моден шивач, които се намираха на площад „Вандом“.

— Там ще видите младото момиче, което ви интересува — извести той загадъчно. — Естествено, аз няма да мога да ви представя един на друг… положението изисква голяма предпазливост. Освен това съм твърде известен и всички ще отгатнат лесно защо ви запознавам. Но вие ще я познаете и ще можете да видите дали тя ви харесва.

— Това е хубава новина — отговори младият мъж не много убедително. — Признавам ви, че тази работа се проточи вече петнадесет дни и че моят първоначален възторг започна да се изпарява.

Директорът на „Агенция Мишо“ се разтревожи веднага:

— Какво казвате? Нали няма да се откажете сега?

— Не, но започвам да охладнявам при мисълта за тази женитба. В първите дни приключението ме изпълни с възторг и въображението ми работеше непрекъснато. Тогава този проект ми харесваше наистина.

— Докато сега?

— Започва да ме плаши и аз изпитвам някакво несъзнателно желание да не преследвам осъществяването му.

Но това не отговаряше на сметките на господин Мишо и той възрази живо:

— Слушайте, вие не можете да се откажете вече! Ние се разбрахме и сега, когато работата напредна, искате да ме изложите?

— А, да не би да искате да ме накарате да повярвам, че моят отказ ще ви постави в затруднение! Вие сигурно имате и други кандидати, които са готови да ме заместят.

— Естествено — заяви Мишо сърдито, — но вие сте приет вече от младото момиче.

— Как приет? Тя не ме познава.

— Извинете, тя ви видя и избра вас между другите кандидати.

Валанкур се учуди:

— Тя ме е избрала? Това е невъзможно. Къде би могла да ме срещне?

— Това е тайна на „Агенция Мишо“. Това, което мога да потвърдя, е, че вие бяхте предпочетен между мнозина други.

По лицето на младия адвокат заигра усмивка. Интересът му се пробуди отново.

Приключението се развиваше непредвидено. Без негово знание и без желанието му да бъде приятен и да се хареса една жена го бе намерила по свой вкус за партньор в екстравагантно приключение, в което рискуваше щастието на целия си живот.

Очите му обходиха кабинета на директора, търсейки някаква пролука, през която младото момиче би могло да го наблюдава.

След като не откри нищо необикновено в стаята, той си помисли за другите кандидати, които също бяха минали пред невидимата наблюдателница.

— Какви бяха съперниците ми? — попита той внезапно.

— Безупречни джентълмени, хубави младежи и много изискани.

— Хайде де! И въпреки това аз…

Той не довърши, но суетата му бе поласкана и любовта му към неизвестното и непредвиденото разпалена.

Той искаше да се запознае най-после с младата милионерка, която, имайки възможност да избира между хиляди ухажори, ги бе отблъснала един по един, за да спре избора си на него, подпомогната от бюрото за женитби.

— Аз представлявам приказния принц на мечтите й — промълви той на себе си.

Но другият го чу.

— Не мисля, че тя мечтае за приказен принц. Вие сте този, когото тя предпочита между всички, които приемат условията й.

— И това не е малко! — отвърна Дидие, смеейки се без фалшива скромност.

Въображението му започна отново да работи и той отиде с истинско удоволствие на приема у Блузен.

Салоните бяха прекрасно украсени. Навсякъде бяха поставени най-разнообразни благоухаещи цветя.

Под блясъка на полилеите и при странните звуци на един модерен китайски оркестър елегантната и шумна тълпа се движеше на всички страни и се забавляваше.

Големият шивач лансираше рокли в цвета на шибоя и всички присъствуващи жени, повечето от които негови клиентки, бяха облечени в подобни тоалети. Корсажите им от едноцветна коприна се открояваха като сърцевина на цвете от широките им, прилични на пъстри листа поли. Тази вечер всяка група жени приличаше на голям букет — цъфнал и движещ се букет.

Ефектът беше доста любопитен и Дидие следеше всичко с интерес, въпреки голямото оживление.

„Ако според господин Мишо това се нарича малък прием, той е прекалено скромен! — усмихна се адвокатът в себе си. — Трябва да има повече от петстотин души. Как да открия странната жена, която ме е харесала и за която приех да се оженя?“

Дидие Валанкур започна да се промъква бавно из тълпата, търсейки с очи директора на „Агенция Мишо“.

Като не го намери, той се облегна на дъбовата аркада между два салона. От мястото виждаше цялата верига от салони, а благодарение на умело разположените в дъното огледала наблюдаваше също и танцуващите двойки. Гледката беше наистина феерична.

„Изглежда, че на Блузен му върви добре. Кой знае колко печели от своите рокли!“

Все пак мисълта му се връщаше непрекъснато към забавното приключение:

„В тази тълпа има една жена, която иска да си купи съпруг и аз пожелах да бъда този съпруг.“

Тази мисъл трябва да беше неизказано приятна за него, защото той не можа да не се усмихне.

„Цялата история е толкова смешна! Но още по-смешното е, че аз съм замесен в подобно приключение!“

А като си припомни, че за същата комична история щеше да получава по петнадесет хиляди франка на месец, веселостта му се увеличи още повече.

Изведнъж той забеляза в най-близкия до него ъгъл съвсем малка стаичка, прикрита зад огромни палми, където няколко умело подредени кресла образуваха приятен кът, прикрит от шумната тълпа.

Дидие се отправи натам с желанието да си почине, докато чака господин Мишо.

Колко приятно би било, ако познаваше тази, заради която бе дошъл, да можеше да я наблюдава спокойно оттук!

Но едва бе прекрачил завесата от зеленина и се спря: мястото бе вече заето. Две дами се бяха настанили — едната млада, другата доста възрастна.

По-младата, доста хубавичка, бе това, което може да се нарече красива блондинка с черни очи. Тя бе изискана, много елегантна, въпреки че роклята й правеше впечатление с извънредната си простота. Дидие я гледаше — с удоволствие. Той обичаше в най-висока степен въздържаността и изискаността у една жена, както в държането й, така и в облеклото й; съвременната мода обаче със своите ярки цветове и прекалено дръзки форми му се струваше проява на лош вкус, от която истински елегантните жени трябваше да се освободят.

Придържайки се към тоалета, който се изискваше тази вечер, непознатата бе съумяла да придаде на роклята си нещо свое, нещо налагащо се с простотата си. Тя имаше много малко украшения по ръцете и никакви други дреболии, с каквито жените се трупат напоследък.

Двете жени разговаряха полугласно. Младата разправяше нещо, което, изглежда, тревожеше, дори плашеше по-възрастната.

Валанкур бе спрял, тъй като не искаше да ги безпокои. При това чарът на по-младата беше толкова завладяващ, че той я наблюдаваше с нескрито удоволствие. Тя бе висока, добре сложена и лицето й се откриваше извънредно чисто под русите коси.

Внезапно той бе забелязан от по-младата дама. В усмивката и в големите черни очи, които се обърнаха към него, имаше толкова младост и свежест, че тя не можеше да бъде друго, освен младо момиче.

На Валанкур се стори, че виждайки го, непознатата направи движение на изненада.

Това, което бе повече от сигурно, бе фактът, че руменина обагри страните на девойката.

Тъй като неговото доста дръзко наблюдение беше достатъчно да обясни това смущение, младият адвокат извърна очи от грациозното видение и започна да разглежда отново шумната тълпа, търсейки директора на „Агенция Мишо“.

За миг му се стори, че някаква сянка помрачава ума му. Чарът на съседката започна да му действува някак дразнещо. Работата, която го бе довела тази вечер у Блузен, му стана изведнъж неприятна.

Защо се бе впуснал в подобно приключение? Да се ожениш за една жена чрез посредничеството на някои бюра беше напълно смешно! А да си въобразяваш, че такъв брак може да бъде прекрасен, говореше за безгранична наивност!

„Сигурен съм, че жената, която Мишо ми готви, е грозна. Този старик не разбира нищо! На неговата възраст всяка млада жена му се вижда хубава… Неговият вкус сигурно не съвпада с моя и аз ще бъда напълно разочарован, когато видя клиентката му.“

Той започна да се вглежда, доста раздразнен, в хората, които минаваха край него.

„Колко много недодялани и без вкус жени има! — установи той с отчаяние. — Страшното е, че те преобладават!“

След известно време той прибави мислено: „Чувствувам, че няма да имам щастието тя да бъде между най-добрите… Прекрасна като съседката ми например!“

Той хвърли поглед към двете жени и срещна очите на по-младата, която, изглежда, го наблюдаваше внимателно.

Впечатлението бе така внезапно, че без да съзнава, у него се събуди мъжът и блесналите му очи се спряха настойчиво върху младото момиче.

А то почувствува веднага дързостта на Дидие. С едва доловимо движение отметна главата си назад и сви презрително устни. Върху веселото лице на непознатата сякаш се спусна изведнъж воал на неудоволствие.

Валанкур бе твърде добър психолог, за да не схване реакцията. Младият мъж извърна веднага очи. Той бе свикнал с жените, за да бъде нетактичен в подобен случай, още повече че дързостта на погледа му бе несъзнателна и нищо в поведението на непознатата не я оправдаваше.

Без превзетост той направи няколко крачки напред с намерение да напусне стаята. Но едва прекрачи зелената завеса и забеляза на десет метра от себе си господин Мишо, придружен от млада жена, облечена в зелена рокля, гарнирана с червено, която правеше страшно впечатление. Забравяйки внезапно съседката си, адвокатът се отдръпна рязко назад и се прикри зад зеленината, наблюдавайки странната девойка.

Прекалено ярката зелена рокля го накара да погледне насмешливо.

„Нима може да се облича човек така крещящо!“

След това очите му се спряха на лицето, което бе силно гримирано под гъстата червена коса.

„Ужас! — помисли си той. — Червенокоса жена. Цвят, който не мога да понасям. И отгоре на всичко се облича в зелено!“

Изведнъж в ума му проблесна мисълта, че това е жената, която господин Мишо му предлагаше.

Обхвана го силно раздразнение и желание да избегне решителната среща. Валанкур се огледа, търсейки някакъв начин да се прикрие. Достатъчно беше господин Мишо да продължи да върви напред, за да го открие неминуемо.

Очите на младия мъж срещнаха очите на непознатата, която следеше и най-малките му движения. Тогава несъзнателно, без да размисли, Дидие пристъпи към нея и се поклони:

— Госпожице, бихте ли ми направили честта да танцувате с мен?

Клод — понеже това беше тя — пламна внезапно.

— Не обичам много да танцувам, господине — отговори тя с донякъде отбранителна усмивка.

Но младият адвокат не се смути от срамежливия отказ:

— О, госпожице, простете ми, че настоявам, бъдете добра… заплашва ме голяма опасност.

— Опасност?

— Да, дамата в зелено. Сигурен съм, че ще ми я представят, за да я поканя да танцува.

С леко движение на главата той посочи младото момиче с господин Мишо.

Клод за малко не избухна в смях. Тя разбираше много по-добре, отколкото той можеше да си представи, какво ставаше в мисълта на Валанкур.

— Не ви ли харесва тази млада жена, господине? — запита тя, забавлявайки се, но мъчейки се да изглежда безразлична.

— Не… знам… може би в роклята й е причината, госпожице! — отговори той с чудна насмешка.

— Тази рокля е много хубава — отбеляза сериозно момичето, което намираше, че случката е много забавна и имаше желание да се повесели.

— Щом го казвате вие, госпожице, сигурно е вярно — отговори Валанкур, без да се смути. — Приличната на папагал рокля е положително хубава… Цветът й също! Но може би не подхожда на косите: трябваше да смени или едното, или другото!

Клод едва се въздържа да не се изсмее с глас и забеляза весело:

— Вие сте забавен, господине, защото не скривате впечатленията си: тази жена няма щастието да ви харесва.

— Вие не можете да разберете защо, госпожице — отговори той все така шеговито, въпреки че на младата милионерка й се стори, че погледът му стана загрижен.

— Но — продължи той, — понеже благоволихте да се заинтересувате от съдбата ми, позволете…

Дидие поведе леко младото момиче към шумната тълпа на танцьорите, казвайки си, че докато е с дама, този, който го търсеше, щеше да избягва да го спре.

— Струва ми се, че аз ви служа за ангел-хранител — забеляза Клод весело, когато той я обгърна със силните си ръце.

— Вие сте моята мадона — отговори той с престорен жар. — Спасете ме от зелените рокли, от червените коси и от протежетата на господин Мишо.

Този път Клод не можа да удържи смеха, който я разтърси. Недоразумението, което я бе хвърлило в ръцете на младия мъж, без той да подозира към кого се е обърнал, и комичният смисъл, който добиваше всяка дума, бяха така забавни!

Тя хапеше устните си, малко притеснена от ненавременната си веселост.

Клод танцуваше, разтърсвана от смях, притисната от Дидие, който, заразявайки се от веселостта на партньорката си, доби малко повече смелост и я притисна още повече към себе си, без тя да забележи.

— Струва ми се, че господин Мишо е много голям и влиятелен човек — подхвърли тя.

— Господин Мишо е опасен човек — възрази Дидие. — Той застрашава спокойствието на мъжете. Би трябвало да го интернират.

Клод отново се засмя с глас.

Валанкур, когото тази настойчива и продължителна веселост озадачи малко, запита:

— Да не би да познавате лично този господин?

Той я погледна проницателно, без особен умисъл и със задоволството, което изпитва всеки мъж, когато говори с младо и красиво момиче. Но този поглед, който беше така близък до нейния, смути малко Клод, която се страхуваше, да не би да се издаде.

— Струва ми се, че господинът, който придружава дамата в зелено, ви гледа — забеляза тя, за да отвлече вниманието на кавалера си.

Валанкур извърна глава към посочената група. Той срещна учудените очи на директора на „Агенция Мишо“ и предположи, че е изненадан, че го вижда да танцува. Но в същото време той си помисли, че само бе отложил момента, в който щеше да бъде представен на госпожицата в зелено. Тази мисъл го накара да потърси начин да се избави от нежеланата среща.

— Моя хубава мадона, имам да ви отправя още една молба — каза той на партньорката си.

— Каква е тя?

— Искам да напусна тези салони, без да бъда забелязан. Ще ми разрешите ли да достигна изхода, танцувайки? А когато свърши танцът, ще бъдете снизходителна и ще ме извините, че не ви изпращам до мястото ви.

— Нима искате да си отидете? — запита Клод, чиято усмивка угасна.

— Да.

— Защо?

— Защото не искам да срещна някого.

— Дамата в зелено може би?

— Точно нея.

Клод го погледна нерешително.

Тя не можеше да говори, да го осведоми… това беше работа на господин Мишо. Но, от друга страна, как да го задържи? Ако си отидеше, отнасяйки лошото впечатление от червенокосата, той можеше да се отдалечи, да се скрие, дори да напусне столицата и да не даде никакъв знак за живот на „Агенция Мишо“.

Въпреки шеговития тон, който бе използвал в разговора си с нея, Клод чувствуваше, че събеседникът й не бе от тези хора, които се колебаят; тя отгатваше, че е независим и бърз в решенията си. Точно такъв характер, какъвто обичаше: за женитба като тази, която проектираше, той бе наистина мъжът, който й трябваше… Най-после — всъщност той й харесваше.

— Може би вие грешите, че си тръгвате така — подхвърли тя. — Може би жената, от която се страхувате, не е тази, която предполагате.

— Учудването на господина, който я придружава, когато ме видя да танцувам, не ми позволява да се надявам на друго нещо.

— О, мислите ли! — каза тя нерешително.

Веднага след това прибави:

— Все пак защо не рискувате да ви представят, това няма да ви ангажира с нищо.

— Напротив, ще трябва да я поканя да танцуваме.

— Нима това ви плаши наистина?

— Много повече, отколкото можете да си представите.

Той продължаваше да се шегува, но тя чувствуваше, че решението му да се измъкне по английски не бе го напуснало.

— Човек понякога греши, като не отива докрай в нещо, което е решил предварително… Щастието минава някой път покрай ръката му, без да го подозира.

— Вие сте прекрасна, госпожице — каза той със снизходителна усмивка пред настойчивостта й, — но не знаете за какво се касае. Да допуснем, че изпитвам инстинктивна антипатия.

Тя се усмихна.

— Заради една рокля… Вие танцувахте с мен и ако бях облечена в зелена рокля, сигурно щяхте да решите, че съм неприятна.

Дидие я изгледа благосклонно.

— Не — каза той тихо. — Вие няма да бъдете неприятна даже в зелена рокля. Но аз съм сигурен, че не бихте носили никога крещящи цветове: в цялото ви същество има хармония и искреност.

Радостна искра блесна в големите очи на девойката и несъзнателно тя стисна ръката на адвоката.

— Не си отивайте — настоя тя. — Танцувайте още един танц с мен.

Този път молбата на непознатата накара Дидие да потрепери. Той изгледа внимателно събеседницата си и след това поклати глава.

— Не — промълви той, — няма да остана. Сигурен съм, че това решение е за предпочитане за мен! Една инстинктивна антипатия ме кара да бягам, но ми се струва, че е много по-разумно да избягам и от една твърде силна симпатия!

И накланяйки се към малката ръка, която държеше и която трепереше леко, той я целуна почтително.

Клод, съвсем изненадана, го проследи как се отдалечава. С едно недовършено движение на ръката тя сякаш бе пожелала да го задържи. Продължаваше да стои като закована, объркана, не знаейки какво решение да вземе.

Когато той изчезна към гардероба, тя се разтревожи и се огледа уплашено наоколо.

Клод забеляза господин Мишо, който бе напуснал дамата си и се мъчеше да си пробие път сред тълпата, за да стигне до нея. Тя го пресрещна и без да дочака да се оттеглят встрани, извика:

— Бързо, бързо, настигнете го в гардероба, той си отива.

— Как си отива?

— Да, отива си! Бързо, бързо, вървете, вървете!

— Но той бе допреди малко с вас.

— Случайно! Не знаеше…

Тя побутна сама господин Мишо към изхода, обяснявайки му:

— Вашата дама в зелено го уплаши. Той помисли, че тя е тази дама, заради която сте го повикали, и си отива, за да се избави.

— Трябваше да му кажете истината — възрази тя с възмущение, — това вече е… Аз одобрих кандидата ви, направете…

— О, моля — възрази тя с възмущение, — това вече е ваша работа. Аз одобрих кандидата ви, направете останалото!

Тъй като Клод забеляза отдалеч Дидие, който бе пред гардероба, тя спря и остави господин Мишо да се приближи към него.

След като се убеди, че двамата мъже поведоха разговор, тя се върна в салона и се смеси с гостите.