Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (29)

XXIX

Веднага щом пристигна в Париж, Клод започна да прави постъпки. Преди да подхване въпроса за развода, тя искаше да се опита да узнае какво е станало с Дидие.

Потъпквайки всякакво честолюбие, тя се чувствуваше готова да отиде първа при него и да се обясни открито по въпроса, който ги разделяше.

Клод не можеше да си представи, че той е толкова упорит, но най-после, понеже вината беше нейна, приемаше тя да направи първата стъпка.

За нещастие, както Мари Жусран, така и тя, се сблъска с неосведомеността на нотариуса си и на директора на „Агенция Мишо“.

Младата жена скри разочарованието си от господин Флош, но по отношение на господин Мишо не си даде този труд; неговата работа беше съвсем друга, тя му плащаше доста скъпо!

— Намирам, че е просто недопустимо да не знаете къде се намира бившият ви клиент! Що за бюро сте, щом като агентите ви не са в състояние да открият един адрес!

Господин Мишо едва не се задуши от възмущение. Досега никой не си бе позволил да говори с такова пренебрежение за бюрото му.

— Моята агенция е сериозна — възрази той. — Персоналът ми е безупречен. Само че аз знаех, че съпругът ви е в Ница с вас. През ума ми не можеше да мине мисълта, че трябва да го наблюдавам.

— А при това личният ви интерес налагаше да се погрижите този брак да върви добре и да трае по-дълго…

— Наистина! Но кой би помислил, че Валанкур ще ви напусне след три месеца! Откровено казано, госпожо, аз бих се упрекнал за подобно предположение.

— И при все това виждате докъде стигнахме.

— Вашият съпруг беше интелигентен… Следователно трябвало е да помисли и да се погрижи да запази интересите си.

— Най-големият проблем на Дидие беше да запази гордостта си.

Директорът Мишо си помисли, че, с жена като Клод горрдостта на адвоката трябва да е била подлагана често на изпитание, но запази са себе си това убеждение. Той побърза да се съгласи с богатата си клиентка.

— Наистина — каза той — вашият съпруг беше много суетен.

— Кажете по-скоро, че той бе олицетворение на гордостта!

— Като се изключи това, поносим ли беше характерът му?

— О, да! Той бе спокоен, надменен и горд човек… с насмешлива усмивка… коректен… винаги безупречен.

— Нима? — учуди се Мишо, изненадан, че един мъж, който се бе горе-долу продал, можеше да бъде толкова високомерен.

— Да, той беше много по-високомерен, отколкото можете да си представите! Има жени, които в момент на гняв удрят плесници на съпрузите си или им плисват някоя чаша с вино в лицето. Ако бих постъпила така с него, той щеше да си отиде чисто и просто.

— Мъжете не обичат плесниците — забеляза кратко господин Мишо.

— Това е естествено! Въпросът не е там… не се касае за това… О, не! Не се касае за това! Искам само да кажа, че много мъже понасят нервните пристъпи на жените си, докато Дидие не би ги приел никога… Той си отиде, възползувайки се от първия повод. Сякаш чакаше само това. В действителност той не можа да влезе в ролята си на женен мъж.

— Да влезе в ролята си? — възкликна Мишо, разширявайки учудено очи.

— Да. Той, изглежда, винаги мислеше, че се намира при мен само временно… Той не бе разопаковал куфарите си, „за да замине по-лесно и бързо, когато ще се разделим…“, казваше той.

Господин Мишо подскочи изненадано.

— Какво? Той говореше така?

— Но да! Дидие намекваше много пъти за нашата раздяла… Той твърдеше, че когато един от двама ни срещнел любовта, това щяло да бъде фатално.

— Значи той разглеждаше открито възможността да ви напусне?

— Да, особено напоследък… Той гледаше на женитбата ни съвсем на шега, а и към материалните преимущества, които аз му осигурявах, не се отнасяше по-сериозно, сякаш не бе разчитал никога на тях.

— Това е наистина необикновено! — съгласи се веднага добрият господин Мишо. — Той ни учуди, господин Флош и мен, още при съставянето на договора.

— Как, какво необикновено е имало тогава? Вие не сте ми споменали нищо.

— Понеже беше незначително… Той гледаше да опрости всичко и да определи своите задължения, сякаш се страхуваше да не му се поиска нещо в случай на развод…

— Значи той е предвиждал раздялата още преди женитбата! Тогава защо да се учудваме, че след това намекваше често за нея!

Тя замълча и се замисли върху миналото, от което всяка подробност изпъкваше с ослепителна светлина.

— Сега разбирам — промълви тя. — Той е говорел така, за да ме подготви за събитията. Може би даже е чакал първия случай, за да се изплъзне…

— Тогава?… В тази история трябва да е замесена някоя жена! — предположи господин Мишо.

— О, не знам — промълви Клод объркана, — не знам!… Никога не исках да допусна това… Подобно предположение е така неприятно… Правеше ми впечатление на нещо скрито, подло, нечестно…

Младата жена се бе облегнала на бюрото на директора и размишляваше мълчаливо. Челото на господин Мишо се бе помрачило.

Всъщност той имаше известна отговорност в цялата тази работа: човекът, когото бе оженил за Клод, му се бе виждал винаги много странен. Освен странната преработка на договора, не бе съвсем обикновена и първата им среща у банкера Симон Вас… Валанкур просто му се бе хвърлил на врата… Как не се бе усъмнил в този младеж, който се хвалеше така безсрамно, че е прахосал полученото от родителите си наследство… в този адвокат, който припомняше винаги подигравателно, че е „без дела“… в този човек без състояние, който не се вълнуваше от никаква цифра и който прибираше чекове, без да мигне… в този странен кандидат, най-после, който не се бе смутил пред никое от исканията на младата жена!

Да, сега господин Мишо имаше хиляди основания да се упреква в липсата си на прозорливост. За опитен човек като него бе непростимо да се остави да го изиграят така!

— Крайно съжалявам, че ви представих този мъж — заяви той с обичайната си откровеност. — Вие сама го избрахте… Аз предпочитах да вземете един от другите двама кандидати, които ви посочих… Вие не пожелахте даже да ги изучите.

— Те не ми харесваха!

— Те щяха да се стараят да ви направят удоволствие.

— Заради парите ми може би. Предпочитах Дидие!

— За нещастие той ви разочарова!… Не излезе добър съпруг…

— О, напротив! Господин Валанкур беше винаги безупречен. Той беше коректен, учтив, внимателен, мил, духовит, прекрасен! Като съпруг той беше отличен.

— Но преди малко вие казахте… изброявахте всичките му недостатъци.

— Защото се разсърди най-глупаво… за нищо! Поради невероятната си гордост!… И после, той беше… малко студен… Никога не излизаше от своята въздържаност… Нито една любовна дума, нито един комплимент.

— Естествено, понеже бе решено, че вие не ще му позволите никакви галантности по отношение на вас.

Клод повдигна рамене и каза намусено:

— Забранено! Забранено!… Естествено всички жени искат да ги уважават, но това не пречи на мъжете да ги ухажват, да се опитват да сломят тяхната въздържаност.

— О! Това ли сте очаквали от съпруга си?

Мишо остана поразен. Той имаше пълното право да се учуди от тези думи на клиентката си след условията и изискванията, които бе определила при първата им среща.

— Господи! — обясни Клод спокойно. — Между женени хора… щом се познават вече… Много естествено е мъжът да се опита да получи известни благоволения… във връзка със своите права! Е, добре, господин Валанкур не обърна никога внимание на дрехите ми. Той бе безчувствен към всякакво кокетство и изглежда, не забелязваше, че аз му бях жена… негова жена. Можете да се похвалите, че ми намерихте великолепна партия! Просто съм във възторг от бюрото ви и ще го препоръчам като първостепенна брачна агенция.

— О! Извинете — провикна се господин Мишо, който не можеше да понася да се напада бюрото му. — Не обвинявайте нас. Вие искахте коректен съпруг и аз го намерих. Ако всъщност сте искали да развиете с него „идеалната любов“, трябваше да ме предупредите.

Клод пламна.

— О, престанете, господине. Никога не съм имала желанията, които ми приписвате. Исках да имам един по-увлечен съпруг, за да мога да флиртувам с него… да бъда капризна… да го окуражавам единия ден, а на другия…

— … да го поливате със студен душ. Е, добре, госпожо, ако ми бяхте изложили това си желание — аз нямаше да ви изслушам! Къде сте видели да се постъпва така с един мъж?

— Навсякъде!… Флиртът е разпространен във всички страни. Нима не сте чели романи? — възрази Клод невъздържано. — Защо ще си купувам тогава съпруг, ако той не бъде увлечен в мен и не ме ухажва?

Възмущението на господин Мишо нарастваше все повече и повече.

— Ако сте искали да задържите господин Валанкур при себе си с подобни доводи, съжалявам, че ще ви го кажа, госпожо, но никак не се учудвам, че той си е отишъл.

В края на краищата тази малка милионерка, която свеждаше всичко до парите, които плащаше, започваше да го нервира.

Много естествено, че директорът на „Агенция Мишо“ се въздържа да й каже това, но заключи уклончиво:

— Жените трябва да бъдат внимателни със съпрузите си! В противен случай — толкова по-зле за тях! Мъжете си отиват! После напразно тичат подире им!

Клод се изправи разгневена. Последните думи на събеседника й, въпреки че той се стараеше да не бъдат остри, я засегнаха.

— Е, добре — възрази тя раздразнено. — Но един мъж може да бъде изоставен напълно. Струва ми се, че разводът дава удовлетворение на недоволните! Давам ви петнадесет дни, за да намерите господин Валанкур. Щом мине този срок, ще поискам развод! Тогава толкова по-зле за вас… Предполагам, че материалните облаги, които ви носеше този брак, не са ви напълно безразлични. Петнадесет дни, чувате ли! Нито ден повече!

Господин Мишо се опитваше напразно да я успокои. Клод си отиде сърдита и на него… сърдита и на самата себе си!

Не беше ли глупав този човек да си въобразява, че тя е била несправедлива към Дидие! Напротив, не беше ли винаги търпелива и внимателна?… Най-после, тя се бе опитала… бе се старала да му бъде приятна… За нея не беше никакво усилие да бъде любезна с него! Тя бе деспотична само с другите и ако преди малко се бе разгневила на господин Мишо, това бе, защото той, изглежда, не се развълнува, когато научи за заминаването на Дидие.

Колко глупава бе забележката му: „да развият идеалната любов“! Как не можеше да разбере този човек какво искаше да каже тя… флирт с човека, който й харесва… един флирт само, нищо повече… както в испанския роман, където мъжът обгражда с хиляди грижи и внимание жена си… където мъжът гледа с любов жена си, без да показва, че го забелязва.

Това бе търсила тя и желала… Това? Да! Тази игра щеше да бъде прекрасна с Дидие… Но ето! Нейният съпруг не напомняше с нищо героите от романите… Той я бе разочаровал напълно… Това обаче господин Мишо не можеше да разбере.

Отгоре на всичко тя започваше да разбира, че в живота работите не се нареждаха ни най-малко така, както в романите.

Разглеждайки добре всичко, което се бе случило между нея и съпруга й, тя трябваше да се съгласи, че още от първия ден животът им беше съвсем различен от този, който бе описан в обещаващата толкова радости книга.

Клод продължаваше да е в лошо настроение и изпитваше нужда да излее недоволството си върху някого. Веднага щом колата спря пред дома й, тя скочи от нея и изтича в стаята си.

Мари Жусран точно подреждаше бельото й в шкафа.

— Как сте, моя малка Клод? — запита тя, като я видя да влиза.

— Много добре — отговори разсеяно изоставената.

Тя търсеше с очи нещо.

Като забеляза испанския роман, който бе сложен грижливо върху една масичка, Клод го грабна гневно и започна да го разкъсва.

— Мръсна книга! Смешна история! Глупава измислица! С такива книги объркват умовете на младите момичета. Сякаш е възможно да се осъществи подобна женитба!

Старата жена остана като закована на мястото си от уплаха и изненада.

Страниците на книгата бяха разкъсани една по една и захвърлени на пода.

— Какво има, моето момиченце? Защо късате тази книга?

— Защото е пълна с истински идиотщини… Всичко това трябва да се хвърли в огъня! Позвънете на Селин да вдигне боклуците и да ги изгори веднага.

— Облекчи ли ви, малката ми, тази екзекуция? — запита скромната свидетелка на много подобни сцени.

— Тя ме освобождава най-вече от някои идеи! Започвам да се променям. Имам по-вярно схващане за нещата. Виждам по-ясно. Тази книга ме бе накарала да изгубя напълно разума си… В края на краищата щях да помисля, че съм принудена да се влюбя в съпруга си… За щастие всичко е свършено! Сега съм спокойна… и разумна! Взех решение: ако Дидие не се върне до петнадесет дни или не бъде намерен — ще поискам развод… Да, ще се разведа! И това ще бъде краят на тази глупава история.

— Развод?… Краят?

Мари Жусран поклати глава.

— Е, добре, какво? — подхвърли Клод. — Вие не одобрявате ли развода?… В края на краищата аз и Дидие сме обвързани само с граждански брак!

— Господи — възкликна старата жена тихо, — вие имате право, моя малка Клод. Разводът често е добър край… Само че… само че…

— Само че сега ще ми представите някой противоречив довод.

— О, не! Мисля само… струва ми се, че би трябвало да почакате малко повече, преди да вземете подобно решение.

— Ето на! Сигурна бях. Когато се омъжих, аз действувах много прибързано според вас. Трябваше да чакам не знам какъв си мъж, изпратен от Провидението!… Да очаквам човека, когото небето ми бе предопределило и когото щеше да ми изпрати рано или късно… Вие намирахте, че е грешно да търся да се омъжа… Според вас човек трябва да се омъжи само за изпратения от Провидението мъж! Ако случаят не е изиграл своята роля, тогава за вас женитбата нямаше да бъде успешна.

— Животните, които се ръководят само от инстинкта си, постъпват точно така.

— Да, но за щастие ние не сме животни. Освен това вие трябва да се радвате, понеже този брак, който осъждахте толкова много, ще бъде разтрогнат.

Но старата госпожица продължаваше да клати глава…

Наистина тя не бе гледала никога благосклонно на женитбата на Клод с Дидие и се бе борила срещу нея с всички сили, ръководена от старите си предразсъдъци и принципите от времето на младостта й.

Сега, когато последствията от този брак оправдаваха първите й възражения, вместо да тържествува, тя се отчайваше искрено.

Разводът й се виждаше също така нежелан, както и женитбата…

Единствено щастието на Клод я интересуваше, а това щастие изглеждаше напълно изгубено… Развод!

— Бедното ми момиченце! Не е разводът, който ще възвърне усмивката върху устните ви…