Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (27)

XXVII

Малкият електрически часовник, поставен на стената над вратата, показваше единадесет часа, когато Селин вдигна завесите в стаята на господарката си.

Младата жена си бе легнала много уморена, в зори, и Мари Жусран бе поръчала да не я събуждат рано.

Първата мисъл на Клод беше да се осведоми пак за съпруга си, но се страхуваше да не би Селин да се учуди от тези постоянни запитвания за господина.

Клод почака да бъде почти облечена и чак тогава забеляза най-небрежно:

— Не знам дали господинът е имал време да се завърне? Не вярвам, но все пак идете да се уверите.

— Господинът все още отсъствува — съобщи прислужницата, като се върна.

Клод затвори очи и не каза нищо. Но в себе си тя повтаряше: „Той още се сърди… Господинът е обиден!… Засегнала съм честолюбието му! Все пак в края на краищата ще се убеди, че няма да спечели нищо, като ми се сърди!“

Досега тя не бе разтревожена, чувствуваше се само нещастна от този скандал, който бе предизвикала и чиито последствия й се струваха страшни и безкрайни.

Най-страшната катастрофа бе изцапаната с вино риза… голямото червено петно, което се бе разляло като кръв!

Една лоша постъпка, която не оставя никакви следи, се изтрива много по-бързо от тази, която оставя отпечатък. Това петно бе като рана, която щеше мъчно да заздравее.

Една кърпа бе достатъчна да изтрие измокреното лице; две минути след злополучната случка кърпата би поправила всичко… Докато ризата! Съпругът й трябваше да прекоси ресторанта, да стигне до хотела и всичко това с изцапан нагръдник, който не можеше да убегне от ничии очи и го правеше смешен.

Когато си представяше тази картина, Клод стенеше като пред непоправимо нещастие.

Как бе могла да извърши подобна непристойна постъпка — тя, една добре възпитана девойка? Клод не можеше да си обясни как бе изгубила дотам самообладанието си.

След двадесет и четири часа тя не разбираше даже защо бе изпитала изведнъж такъв гняв. Какво бе това чувство, което я бе подтикнало, тази лудост, която бе замъглила разсъдъка й и я бе накарала да направи онова неуместно движение?

Не, тя не можеше да разбере!

Стотици пъти досега Дидие бе имал същото държане и никога това не я бе засягало, а ето че вчера…

Това беше ужасно… невъобразимо! Тя не можеше да обясни постъпката си, която бе несъзнателна, сякаш предизвикана от внезапна лудост.

Дидие трябваше да съобрази, че постъпвайки така, тя не е била на себе си!…

Когато завърши напълно тоалета си, Клод отиде в стаята на съпруга си.

Струваше й се, че трябва да отстрани злополучната риза… да я изпрати веднага да се изпере, за да не я види съпругът й никога вече.

Клод я търси напразно… Може би тя бе изпратена вече за пране?

Но изведнъж стаята и банята й се сториха много подредени.

Със свито от внезапен страх сърце, без да смее да размисли повече, тя отвори шкафовете.

Вътре имаше няколко стари връзки, няколко износени яки и чифт поизтъркани ръкавици… Това беше всичко. Изведнъж младата жена разбра. Стаята бе празна. Съпругът й бе прибрал всичко! С разтуптяно сърце Клод натисна силно звънеца.

— Кога напусна господинът? — запита тя прислужника, който се отзова на повикването й.

— Вчера рано следобед, госпожо, аз му помогнах да затвори куфарите си. Автомобил на хотела го закара на гарата за влака, който тръгва в два часа.

— Влакът за Париж?

— Да, госпожо.

— Отлично! Той… значи е пристигнал навреме?

— О, да, госпожо, господинът имаше достатъчно време!

— Да, да, можете да си вървите!

Клод се задушаваше. Заминал! Дидие беше заминал!…

Ето защо бяха готови куфарите му, ето защо не бе искал да ги разопакова.

„Един каприз може да ви отдели от мен…“

Той бе имал право да не ги разопакова… Те му бяха помогнали… да замине… веднага… много бързо… далеч от нея!

Младата жена се върна в стаята си, залитаща от страшната нервна криза.

Когато Мари Жусран и Селин дотичаха, разтревожени от риданията й, те я намериха почти безжизнена, паднала върху леглото си… като пречупено от буря младо дръвче. През стиснатите й устни от време на време излизаха само ридания на болно дете. Никога в деспотичната душа на нещастницата не се бе пораждала подобна мъка.

С часове тя стенеше, без от очите й да потече сълза, която би облекчила болката й.

Смъртно изплашени от отчаянието й, компаньонката и прислужницата не знаеха как да я успокоят. Те не смееха даже да приказват, защото при първите съчувствени думи, които се опитаха да кажат, Клод им бе направила гневно знак да мълчат и да си вървят.

Нейната скръб бе дълбоко в сърцето й и не биваше да интересува другите.

Едва следобед Мари Жусран, след като изпрати Селин, за да остане сама с младата жена, успя да я склони да проговори.

— Клод, моя малка, какво значи това?… Обяснете ми! От вчера вие се измъчвате от нещо, което аз не мога да отгатна… Ако сте печална, позволете ми да плача с вас.

Младата жена се изправи и погледна с разширени от скръб очи старата си възпитателка.

— Жусран — промълви тя с неузнаваем глас, — всичко е свършено!… Окончателно свършено!… Той си замина!

— Кой е заминал?

— Дидие.

— Господинът? Заминал?

— Да… замина!

— Но кога? Къде?

— Вчера… за Париж може би… или другаде! Това е ужасно!

— Какво говорите, Клод? Защо ще замине господинът? Той ще се върне, неговото отсъствие не е окончателно?

— Той е прибрал всичките си вещи.

— О! Това е невъзможно!

— Да! Всичко!

— Все пак, за да напусне един съпруг жена си, той трябва да има причини! Бедна ми Клод, напразно се тревожите… Господин Валанкур ще се върне.

— Не, чувствувам го… аз… аз… грешката е моя! Вината… е… моя!…

Върху майчиното рамо на старата жена, която я бе отгледала, Клод се отдаде най-после на скръбта си и проля сълзи, чийто извор изглеждаше непресушим.

През сълзи от палещите й устни се откъсваха от време на време откъслечни изрази, които Мари Жусран не разбираше: Веднъж той отишъл до Египет, но тя не му била съпруга… Тя му била вярна! Само че той я обичал… нея!… И после, тази риза! О, тази риза! Какъв спомен.

В един момент Клод изтри очите си и после запита сериозно:

— Далече ли е Александрия?

— В Египет.

— Знам, но много време ли трябва, за да отиде човек и да се върне?

Старата жена помисли, че е полудяла.

— Слушайте, моето момиченце, не говорете неразумни неща. Какво ще търси господин Дидие в Александрия, толкова далеч от вас? Спречквания има между всички съпрузи… За щастие те не траят дълго. Когато човек е омъжен, в края на краищата той е принуден да се примири.

За момент младата жена остана с унесен поглед. Тя се мъчеше да си припомни лицето на съпруга си, изражението му, държането му с нея.

Болка се изписа по лицето й и гледайки старата си възпитателка, тя промълви:

— Той ми каза, че ако замине, няма да се върне…

— Думи! Всички мъже си служат с тези изрази. Но в какъв случай ви каза това?

— Заплаших го, че ще потърся приключения с някой друг мъж, ако той направеше същото с чужда жена… Щях да последвам примера му!

— Да, това е била твърде смела заплаха… от тези, които мъжете не обичат да слушат, понеже те държат — каквото и да вършат — на женската вярност. Не че това ги смущава много, но за тях е въпрос на честолюбие… Само че, Клод, миличка, вие не сте търсили приключения, нали? Вие сте възпитана и сдържана жена. Гордостта на съпруга ви не е засегната.

— О! — промълви Клод с ридание. — Неговата гордост!…

Тя не довърши, закри лицето си с ръце и се отдаде отново на отчаянието си.

Мари Жусран я погали леко по главата.

— Хайде, моя малка, разкажете ми… Може би цялата история е много по-проста, отколкото си представяте.

Клод се изправи и изтри сълзите си.

— О, много просто е — каза тя. — Ние обядвахме в „Пале дьо ла Медитеране“. Аз се обърнах към съпруга си… не си спомням вече какво му казах, сигурно не е било от значение! С една дума аз му говорех… той не отговори. Беше извърнал глава. Проследих погледа му и видях, че е спрян върху жена, която би могла да мине за хубава! Да, една жена! Аз повторих: „Дидие!“ — веднъж, два пъти, три пъти. Той продължаваше да съзерцава унесено. Никакъв отговор… нищо! Тогава, по-бърза от мисълта, ръката ми сграбчи пълната с вино чаша и… я плисна в лицето на Дидие… Разбрахте ли сега?

Мари Жусран стоеше поразена.

— О, Клод! Моя малка Клод! — промълви тя. — Вие… вие!

Тя не можеше да каже друго, освен да повтаря тази дума, и по лицето й се бе изписал такъв ужас, че Клод се засмя въпреки скръбта си.

Това признание я облекчи малко, а възмущението на старата й възпитателка я пренесе във времето на детинството й, когато беше ужасно момиченце, забавляващо се да скандализира добрата госпожица.

— Да, добра ми Жусран, аз направих това, аз, както казвате вие. Признавам ви, че когато видях трагичното изражение на съпруга ми, който стана, без да каже нито дума, и напусна масата, помислих, че съм извършила престъпление… С виното, което бе опръскало ризата му като с кръв… и всички хора наоколо, които ме гледаха неодобрително!

— А после?

— Как после? Не ви ли стига това, Жусран? Намирам, че за „Пале дьо ла Медитеране“, посред бял ден, това е достатъчно… сензационно!

— Уви, твърде сензационно, бедно ми дете! Питам ви какво направихте след… след това?

— След това ли, добра ми приятелко? Останах спокойно на мястото си.

Тя спря за миг. Унесеният й поглед сякаш възобновяваше сцената. След това подхвана бавно:

— Това не беше толкова лесно, колкото може би си мислите… да останеш съвсем спокойна и безразлична към всичко… Всъщност аз не виждах нищо, не исках да виждам нищо! Но имах чувството, че всички хора ме гледат… Не можете да си представите колко тежко е да се издържи…

— Отчаяна съм, че не съм била до вас — извини се старата жена, която имаше чувството, че е извършила някакво прегрешение, понеже се бе забавлявала, докато нейната малка Клод бе преживяла такова изпитание. — О! Ако бих могла да предвидя!…

— Какво да се прави, бедна ми Жусран, това не са работи, които могат да се предвидят, иначе аз щях да напусна масата след Дидие, без да се грижа за това, което другите биха си помислили! И щях да дойда тук навреме, за да го задържа при себе си… Изпуснах го само за няколко минути.

Тя закри отново главата си с ръце. Обхвана я мъка при мисълта за заминаването на съпруга й.

— А сега кога ще го видя отново? Как ще свърши всичко това? О, каква история!

— Не преувеличавайте, моя малка. Съпругът се връща винаги при жена си, когато той е беден, а тя богата… Разбирате ли, практичният дух надделява рано или късно у мъжете. Отначало те бълват огън и жупел и са готови на всички крайности; после, когато възвърнат хладнокръвието си, размислят и запазват интересите си… Не знам какво е смятал да направи съпругът ви, заминавайки, но ще го видите да се връща: вие в случая сте по-силната… Може би тази вечер ще се яви по време на вечерята с букет в ръка и ще ви каже: „Това, което направихте, Клод, беше глупаво. Но аз съм разумен и за двама ни; да не говорим повече за случилото се и нека всичко бъде забравено!“ А вие самата не искате друго, нещата ще се уредят и всичко ще тръгне добре… О, мъжете!… Те всички са еднакви!

Мисълта за завръщането на Дидие с цветя в ръка накара Клод да се усмихне. Не е необходимо много, за да се събуди надеждата в едно сърце, което никога не е познавало страдание. Мари Жусран бе намерила думи, които възвръщаха смелостта й и я утешаваха.

— През време на вечерята — промълви Клод унесено, гледайки часовника.

— Да, към осем часа — увери я старата жена с трогателна убедителност.

И Клод, която бе отказала да обядва, прие закуската, донесена й от Селин.

Младата жена беше толкова убедена, че съпругът й ще се върне за вечеря, че към седем часа се облече грижливо.

Гледайки се в огледалото, тя установи, че бледостта и нещастният вид й отиваха добре и си помисли гласно:

„За пари?… Да, мъжете са практични! Но все пак аз не съм много грозна и искам може би да се върне заради мен!“

След известно време, мислейки за наказанията, които трябваше да му наложи за безпокойството, което й бе създал, тя си каза:

„Ако го заплаша, че ще му прекъсна издръжката, дали ще има смелостта да ми се сърди много?“

Но часовникът удари осем, после половинката, после девет… и Дидие не се появи, нито очакваният букет.

С широко отворени очи Клод следваше хода на стрелките по циферблата. Разочарованието й бе толкова голямо, че гневът й се събуди отново.

Мари Жусран имаше право. След всичко, което бе направила за Дидие, той не трябваше да поддържа толкова създалото се недоразумение! Но господинът искаше да я накара да плати скъпо за нараняването на честолюбието му. Той не бе така чувствителен, когато прие да се ожени за нея, въпреки унизителните условия в споразумението им! Сега, когато имаше в джоба си пари, след като бе получил възнаграждение за три месеца, господинът можеше да си позволи лукса да остане известно време далече от жена си. Когато портфейлът му се изпразни, той щеше бездруго да се върне! Да, тя не се съмняваше в това!

Както казваше Жусран: в края на краищата практичният дух надделява у мъжете. Но въпросът е дали тогава тя ще приеме беглеца… или как ще го посрещне!

Наистина Клод се чувствуваше изпълнена с най-добри желания. Тя признаваше, че вината беше нейна. Невъздържаната й постъпка беше грозна; но не трябваше Дидие да я драматизира!

Всички жени са извършвали по някой път грозни постъпки, но това не е давало на мъжете им право да напускат семейното огнище. Иначе какво щеше да стане? Какъв смисъл щеше да има бракът, ако не даваше на съпрузите поне преимуществото да не страдат от последствията на някои неочаквани прояви на лошо настроение?

В течение на много дни тя се успокояваше с подобни разсъждения, защото след като бе броила часовете, тя пресмяташе сега броя на дните, които я деляха от края на месеца… от времето, в което Дидие получаваше обикновено чека за сумата, която му бе определена за следващия месец.

Защото Клод не се скъпеше за съпруга си. За да не остане без пари, тя му плащаше предварително и не се придържаше към предвидената цифра, защото когато бяха заедно, Дидие плащаше винаги и за двамата.

Не, и той също не беше дребнав! Тя трябваше да признае, че Дидие не правеше никога сметка кое е нейно и кое негово, когато ставаше нужда да се плаща. В това отношение той безспорно бе безупречен.

Но не можеше да се отрече, че и тя бе много внимателна и изискана към него.

О, господинът е много горд, но това не му пречи да е неблагодарен и егоист! Не се изоставя така една млада внимателна съпруга, без да помисли за въздействието, което тази постъпка може да има върху нея.

Не, той не заслужава Клод да се затвори в стаята си. Тя ще поднови разходките си, ще взема участие във всички празненства, всички развлечения. Мари Жусран ще я придружава, както преди женитбата й.

Младата жена пристъпи незабавно към изпълнението на това решение.

Красивата милионерка и компаньонката й започнаха отново да се появяват навсякъде. Но без самата Клод да си дава сметка, характерът на съпруга й бе оказал своето влияние над нея, защото тя минаваше за надменна, въздържана и разсеяна между всички тези хора, които някога я забавляваха, а сега даже не я интересуваха. Замислените й очи, които не забелязваха никого, продължаваха все пак да пронизват тълпата, сякаш търсеха един мъжки силует, който не можеха да открият… силуета на висок, строен и елегантен мъж, който вървеше с гордо вдигната глава, винаги унесен в мечти.