Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (20)

XX

Клод и Дидие вечеряха в един ресторант в Жуан льо Пен, който беше много модерен.

Разноцветните електрически лампи, скрити сред кошници с цветя, хвърляха върху светлите тоалети на жените забавни движещи се фантастични сенки.

Почти всички маси бяха заети; известни артистки, царици на красотата, скъпи проститутки, благородни дами, чужденки — цял един свят, за който младата милионерка се забавляваше да разказва на съпруга си, сякаш тези хора й бяха лични познати.

Има наистина много хора, които считат, че са от висшето общество, защото могат да кажат имената на всички лица, които ги заобикалят.

Клод бе добила до известна степен този навик след женитбата. Първо, понеже считаше, че трябва да образова Дидие, и второ, понеже мислеше, че ще го заслепи с познаването си на толкова видни хора.

На една съседна маса до тази на младата двойка седеше жена, заобиколена от петима-шестима господа, които явно се стараеха да спечелят благоволението й. Тя беше висока и слаба, силно гримирана и облечена с дръзка елегантност, която караше да се обръщат към нея много женски погледи. Доста хубавата й глава се увенчаваше от безцветни, почти до бяло руси коси. Силният й смях караше да се обръщат към нея погледите на мнозина, без тя да изпитва и най-малко смущение.

Клод я забеляза веднага и позна коя е.

Любопитно пламъче блесна в златистите й зеници и тя погледна събеседника си.

Младият мъж, изглежда, още не бе забелязал шумната си съседка.

При това, тъй като нейният смях се разнесе отново и с по-голяма сила, Валанкур вдигна очи и изгледа тази, която не се страхуваше да привлича така открито хорските погледи.

Той я изгледа за миг и след това продължи да яде спокойно, сякаш считаше, че тя не заслужава да й се отдели повече внимание.

Клод наблюдаваше съпруга си мълчаливо и Дидие изненада прикования й върху него внимателен поглед.

— За какво мислите? — запита той.

— Възхищавам се… дали трябва да употребя думата „възхищавам се“? Да кажем, „отбелязвам“ чистотата на някои мъжки чела.

— Чистотата на…? И гледате мен! Да не би да казвате това за мен?

— Да — заяви тя. — С какво спокойствие вие познахте тази жена! Мъжете сте много хладнокръвни наистина! Или може би вашият инстинкт изисква лъжата…

— Много благодаря за забележката! Но за коя жена говорите?

— За тази, която наблюдавахте преди малко.

— Аз… О, шумната дама на съседната маса?…

— Да.

— Господи, намирам я безинтересна. Тя вдига много шум: смехът й е хубав, но злоупотребява с него.

— Невинаги сте били на това мнение.

— Моля?

Дидие се извърна отново към съседката им.

— О, моля ви — намеси се Клод, — излишно е да забележи, че говорим за нея.

— Още повече че аз не познавам тази жена — потвърди Валанкур, като прекрати ненавременното си наблюдение.

Клод се усмихна пресилено.

— Не се чувствувайте задължен да лъжете, приятелю…

В гласа на младата милионерка се долавяше известно презрение.

— Понеже аз съм в течение на нещата — продължи тя, — излишно е да играете тази комедия.

Този път Дидие погледна жена си право в лицето.

— Уверявам ви, че не познавам тази дама. Вие твърдите противното… възможно е, но припомнете ми името й или обстоятелствата, при които съм я срещнал.

Младата жена погледна съпруга си така, сякаш откриваше внезапно в него измамно, вероломно същество, което не бе познавала досега.

— Кой би могъл да познава по-добре от вас тази личност? — отговори тя малко грубо.

— Но коя е тя, най-после?

— Вашата бивша приятелка.

— Моята бивша?

— Да, госпожица Жожо, от Фантези Италиен.

Той я погледна, без да може да я разбере. След това изведнъж:

— Ах! — възкликна той. — Жожо, която ми бе издала онова жалко свидетелство за издръжливост?

Острите му очи се отправиха отново върху въпросната жена, сякаш искаха да я фотографират.

— Е, добре, да! Това е навярно Жожо — съгласи се той учудено. — Аз не я познах. Нейните жълти коси и ремонтираното й наново лице са я преобразили напълно. Подобна промяна е наистина странна.

— Много любопитно — каза Клод. — На мен тя не ми изглежда променена. Във всеки случай тя ви позна веднага. Видях я, че разговаряше за вас със сътрапезниците си.

Израз на досада се появи по лицето на младия мъж и сякаш лошото му настроение се възвърна изведнъж.

— Нима ще се занимавате с тази жена през цялата вечеря? — запита той рязко.

— Защо не! Смущава ли ви това?

— Това, което ме смущава — отвърна той сухо, — е удоволствието, което вие изпитвате да ме поставяте в двусмислени положения. Понеже сте познавали Жожо, можехте да изберете друга маса, вместо да седнем на тази.

— Нима! Аз не се страхувах от едно сравнение отблизо.

— Как можете да допускате подобно сравнение! — възрази той раздразнено. — Не мога да разбера манията, която имат почтените жени да искат да се сравняват с жените за развлечение!

— Може би защото вие самите не правите голяма разлика, господа, когато се касае да си доставите удоволствие. Така аз съм жената, за която вие се оженихте… за пари! А тя е тази, за която сте изразходвали… Съгласете се, че е много забавно да се възкреси тази вечер вашето двойно приключение!

— Продължавайте, щом като това ви доставя удоволствие. Аз няма да ви отговарям повече.

Дидие бе наистина разгневен. Без да си дава сметка за удоволствието, което изпитваше да го дразни за подобни случаи, младата жена започна да се смее, забавлявайки се лудешки от неговото недоволство.

— Струва ми се, че вие се сърдите много бързо, Дидие! Да не би да ви измъчва съжалението, че не притежавате вече тази хубава жена? Вълнението, че я срещате отново, но в такава галантна компания, или по-скоро досадата, че аз съм до вас… и ви държа със златната верижка за врата, пречейки ви да отидете при нея?

Валанкур изгледа жена си мълчаливо.

Тази малка Клод, която предизвикваше често хората, го дразнеше. Тя заслужаваше един урок и той ще й го даде веднага, за да я научи друг път да бъде по-въздържана в думите си.

— Ще отговоря веднага на всичките ви въпроси — процеди той през зъби. — Сърдете се само на себе си, ако вие пострадате от цялата тази история.

Той стана.

Клод се обезпокои. Тя разбра, че е отишла твърде далеч в подигравките си и че съпругът й щеше да извърши нещо, за което щеше да съжалява… може би щеше да отиде при другата, изоставяйки жена си… или да ги представи една на друга… или ще я отнеме от събеседниците й. Каквото и да направеше, съпругата се чувствуваше отговорна за лудостта, която съпругът можеше да извърши.

Тя го сграбчи рязко за ръката:

— Дидие, моля ви, останете при мен. Като приключим вечерята, ще отидем да пием другаде кафето си.

Той отправи към нея острия поглед на стоманените си очи, които продължаваха да са сърдити. Дидие още си мислеше: „Ще й дам един урок.“ Но върху ръката си, която тя продължаваше да държи, адвокатът почувствува треперенето на нейната. В същото време той видя бледото й, разстроено от уплаха лице. Вълнението й подействува много по-силно, за да успокои гнева му, отколкото всичко друго, което тя би могла да му каже.

Всъщност тя беше само едно лошо възпитано хлапе. Страхът, който бе изпитала, може би щеше да бъде достатъчен да я направи по-въздържана при друг случай.

Той седна мълчаливо на мястото си срещу нея. Клод му поблагодари с усмивка, но забеляза, че той си хапеше нервно устните и че гордият му поглед тегнеше безмилостно върху нейния.

Младата жена се опита да довърши десерта си малко смутено.

Все още зачервена от вълнение, с разтуптяно сърце, тя имаше чувството, че е избегнала голяма опасност.

„Каква напаст са тези мъже!“ — помисли си тя.

Клод не можеше да си обясни защо Дидие се бе разсърдил така бързо… освен ако прилагателното „златна“ не бе сложило барут в огъня? Тя знаеше, че съпругът й не обичаше да намеква за паричните условия на тяхната женитба… Той, така спокоен и коректен обикновено, реагираше незабавно, когато станеше въпрос за това.

След известно време Клод се огледа срамежливо наоколо; за щастие никой не бе забелязал случилото се.

Едва сега тя си представи напълно целия ужас от един скандал, който би станал пред толкова хора. Неспокойните й очи се спряха върху Валанкур, който довършваше яденето си.

На какво беше способен този съпруг, чийто гняв тя още не познаваше? Цялата въздържаност, в която той се загръщаше, беше може би само ризница, прикриваща един буен характер и кипящи страсти.

— Свършихте ли, Клод?

Тези сърдечно казани думи извадиха младата жена от бездната, в която я бяха увлекли мислите й.

Тя повдигна отново златистите си зеници и срещна спокойните очи на съпруга си. Той я наблюдаваше със своя полуподигравателен, полуснизходителен поглед, с който тя бе свикнала вече.

Клод се усмихна, изпълнена с желание за сдобряване.

— Да, можем да си вървим.

Той й помогна да си облече палтото и я поведе към изхода. Когато излязоха вън, той я хвана под ръка, за да я подкрепя. Те вървяха така мълчаливи известно време.

— Често пъти мъжете са избухливи вещества, които не бива да се закачат — каза той по-късно.

— Истински динамит — промълви Клод, изтръпвайки и повтаряйки думите, които си бе помислила преди малко.

— Да, динамит, затова трябва да внимавате да не предизвикате експлозия.

— Няма да се повтори — обеща тя, притискайки се към него.

Цялото й доверие в Дидие се бе възвърнало.

С какво спокойствие съпругът й се бе извинил, без да я обвини! Всъщност мъжът й съвсем не беше лош! Защо по някой път тя изпитваше нужда да го дразни? Сякаш я забавляваше да гледа колко време можеше да понася той остротите й, без да се разсърди!

Това беше смешно… и опасно! Не е ли мъжът всъщност най-опасното свирепо животно? Какъв смисъл имаше да го дразни?

Несъзнателно младата жена реши да бъде по-кротка, по-въздържана. Тя, която не бе допускала никога, че може да се притеснява и да държи сметка за някого, смяташе да го направи за Дидие. Малко по малко тя отстъпваше от правата си и се примиряваше…

Но Клод би се учудила много, ако някой й го кажеше!