Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (25)

XXV

— Ето вече три пъти, откак ви задавам същия въпрос, приятелю; считам, че бихте могли да ми отговорите.

Дидие повдигна глава към жена си и я погледна.

— Слушам ви — каза той учтиво.

— Къде скиташе мисълта ви? Аз ви говоря, а вие не ме слушате.

— Мисълта ми бе отлетяла далеч, моля да ме извините.

— Не ми се струва, че беше толкова далече. Онази самотна дама на съседната маса ви интересува. Това е може би дамата от нощното ви приключение, която срещате отново с удоволствие.

Дидие се намръщи; заядливият тон на Клод го раздразни изведнъж.

— Не знам какво искате да кажете. Не познавам тази жена, но тя наистина има много по-приветлив вид. Какво значи това намръщено лице и това лошо настроение?

— Нима мислите, че е приятно да се храниш срещу мъж, който е погълнат изцяло от друга жена?

— Нима моето поведение е наистина такова? Току-що пристигнахме, още не съм имал време да бъда нелюбезен с вас.

— Излишно е да измествате въпроса. Всеки ваш миг и всеки поглед трябва да ми принадлежат.

— Не преувеличавайте, аз не се отказах от своята независимост във ваша полза.

— Грешите, аз не се омъжих за вас за друго и не плащам, за да изпадате в захлас пред съседките ни по маса.

Той леко пребледня. При все това подигравателната му усмивка, която от известно време бе станала по-рядка, се появи отново на устните му.

— Не ми е много приятно, Клод, когато ми натяквате постоянно за парите си, мисля, че ви го казах вече… Ако можете да си представите само колко жалко е богатството ви, като се сравни разгневеното ви лице с приветливите лица на другите жени…

Очите на младата жена проблеснаха заплашително.

— Не ме предизвиквайте, Дидие! Чувствувам се в състояние да ви затворя устата. Тази сутрин отказахте да ме придружите на разходката под предлог, че сте имали да пишете писма. Четвърт час след като излязох, ви забелязах да се разхождате по „Промнад дез Англе“ с един мъж. Един индивид, a propos, който не изглеждаше много добре с дрехите си, купени конфекция! Вие бяхте весел, говорехте с увлечение и изглеждахте много оживен. С мен обаче не приемате никога да се разхождате там. „Има много хора“ — заявявате вие и аз като послушно добиче отстъпвам винаги и се лишавам от тази разходка. Изглежда, че моето присъствие ви смущава! Тази сутрин „Промнад дез Англе“ не беше сборище от най-разнообразни хора. — Той бе даже приятен — с онзи непознат. — Струва ми се, че в мое присъствие вие се мъчите да минете незабелязан, не поздравявате никога, преструвате се, че не познавате никого. Тази сутрин обаче ви видях да поздравявате маса хора… Вие се ръкувахте… Далеч от мен, господинът е приветлив и любезен; в мое присъствие той е разсеян и въздържан.

— Понеже хората, които поздравих тази сутрин, не заслужават да им се обърне внимание, когато съм с вас.

— Хайде де! Ако не бяха изискани, вие нямаше да ги поздравите въобще. Познавам ви достатъчно, за да допусна, че ще се изложите с неподходящи връзки! Не, но обикновено господинът е с жена си и понеже се срамува да каже, че е женен, той се преструва, че не познава никого. Истината е, че вие се срамувате от мен!

Той повдигна рамене, без да отговори.

Какво можеше да каже всъщност? В себе си той признаваше, че всичко, което казваше младата жена, беше вярно. Нейните забележки бяха справедливи… Клод беше много добър наблюдател. Той признаваше, че мъмренето й не бе неоснователно. Но какво можеше да направи?

Тази сутрин той трябваше да води много сериозен разговор с един човек, дошъл специално от Париж, за да се срещнат. Той не можеше да признае това на Клод, тя щеше да иска хиляди обяснения. Това беше, защото — както сама Клод бе казала преди няколко дни — тя се бе вживяла напълно в ролята си на съпруга. Тя го разпитваше, искаше да знае и задаваше безкрайни въпроси… даже се държеше малко тиранично! Какво щеше да стане, ако започнеше да я намесва във всичките си тайни?

Вярно беше, че Клод проявяваше голяма откровеност към него и разказваше доброволно всичко, каквото правеше. Той знаеше имената на познатите й. Нейният живот беше открит, ясен, чист, без тайни и лъжи. Тя се отнасяше към него като към истински приятел и му доверяваше всичко… В това отношение тя бе идеална!

Единственото нещо, за което можеше да я упрекне, бе деспотизмът й. Тя заповядваше и решаваше за всичко. През ума й сякаш не минаваше мисълта да се допита до него за избора на някой тоалет или за някоя друга покупка. Същото беше и при разходите им. По някой път се осведомяваше за неговите вкусове, но винаги налагаше своя. Тя му правеше отстъпки само когато той си послужваше с някой предлог, за да не я придружи.

Освен това, ако бе отговорил на откровеността й със същата откровеност, техните отношения щяха да бъдат бездруго по-сърдечни.

За нещастие случаят бе пожелал да сключат брак по разум. Подобно начало не предразполага към много интимност. Любовта би могла да се роди между тях в началото на странното им сдружение, но пламъчето не се бе разпалило, изгасено веднага от хладното държане на Клод, която нямаше доверие в мъжа си и искаше да се възползува напълно от преимуществата, които й даваше тази женитба, от която всяка точка бе предвидена и установена предварително.

Нищо не убива любовта и не й пречи да се породи, както утъпканите пътеки, където всяко нещо е начертано предварително. Любовта има нужда от разнообразие и изненади; Дидие започваше да чувствува вече, че животът му с Клод става съвсем обикновен и заплашваше да стане отегчителен… Дали парите, с които младата милионерка се хвалеше, бяха достатъчни да обезщетят това?

Всички тези мисли се нижеха в главата на Дидие, докато довършваше мълчаливо яденето си. Те му попречиха да види разстроеното от неговото необяснимо мълчание лице на събеседницата му. Държането му й се стори обидно. Той не видя и горчиво свитите й устни поради някакви скрити мисли, които я отчайваха.

И когато блуждаещият му поглед се спря отново несъзнателно върху съседката им, която бе станала причина за спречкването, той не забеляза какъв гняв пламна внезапно във възмутените очи, които дебнеха неговите.

Мислейки си с насмешка колко забавно щеше да бъде, ако някой ден кажеше на Клод: „Запазете парите си, аз ще си възвърна свободата“, той не си даваше сметка, че се усмихва и че погледът му се бе спрял върху хубавата съседка, без да я вижда.

Каква голяма роля играят най-дребните случайности в живота! Дидие, този голям мечтател, чиято мисъл литваше така често към Луната и правеше чудни разходки без никаква опасност, предизвика с неволната си усмивка и несъзнателния си поглед една катастрофа, чиито последствия бяха неизмерими.

Не знаейки причините, които караха съпруга й да се усмихва, нямайки в него доверието, което поражда търпимостта, Клод се почувствува унизена от мълчанието му, засегната от погледа му, който пренебрегваше забраната й, наранена от усмивката му, която бе отправена към друга.

Всичко това предизвика неволното й, но фатално движение… Тя грабна пълната си с вино чаша и без да пресметне, без да си дава сметка за скандала, който щеше да предизвика, и за последствията, плисна съдържанието й в лицето на Дидие.

Това стана в „Пале дьо ла Медитеране“ по обед, сред огромна тълпа хора.

Неочакваният студен душ изтръгна младия мъж от мислите му и той подскочи. Несъзнателно Дидие взе салфетката си и започна да изтрива лицето си. Очите му, пълни с изненада, се спряха върху Клод. В погледа му, идващ отдалеч, тя прочете искрена почуда, но същевременно видя да изгасва усмивката върху устните му и снизхождението в очите му.

С отпуснати ръце и премалели крака, тя трепереше сега с цялото си тяло пред непоправимата катастрофа.

Клод видя съпруга си да се опитва да изтрие с кърпата си опръсканата си с червени петна риза. Неговите очи я гледаха почти с ужас.

Тя го видя да става, да се отдалечава… И разбра, че си е отишъл само, когато сподавени смехове се разнесоха около нея.

Скандалът, който бе предизвикала, накара да пламнат страните й и да изпъкнат ярко върху бледото й лице.

Облегната на масата, младата жена се опита да издържи любопитните и подигравателни погледи, които се отправиха към нея от всички страни.

Естествено сред отбраното общество, събрано в този елегантен ресторант, никой не би си позволил да направи забележка на глас, за да бъде чут от нея. Но възмутените погледи и подигравателните усмивки говореха красноречиво за тази необичайна и така невъздържана постъпка.

Случката бе забелязана само от най-близките съседни маси.

Мълчанието, което съпругът й и тя бяха запазили, безупречното държане на Дидие, който не бе реагирал шумно, всичко това бе допринесло да се ограничи скандалът.

При все това сцената се коментираше тихо, но оживено от околните.

— Наистина на тази жена не й липсва нахалство.

— О, постъпката й е характерна за лека жена.

— Държането й е много добро сега!

— Да, тя позира!

Клод бе възвърнала хладнокръвието си. С изправена глава, спокойна, тя стоеше напълно безразлична към всеобщото любопитство, на което бе станала обект.

Всъщност нещастницата нито виждаше, нито чуваше нещо и се стараеше да позира. След неудържимия гняв, който я бе обладал, тя стоеше поразена от двойна изненада; изненада първо от собствената си постъпка, на която никога не би повярвала, че е способна, и изненада от реакцията, която тя бе предизвикала у Дидие.

Това, това най-вече й бе дошло като неочакван удар по главата… Още в първия момент бе имала чувството, че се е счупило нещо, че е станало нещо непоправимо. Колкото повече време минаваше, толкова повече това чувство се увеличаваше до ужас.

Младата жена напразно се опитваше да се убеди, че няма причини да се безпокои. Много обяснимо беше, че Дидие би искал преди всичко да поправи безпорядъка, причинен от случката. Той бе се прибрал сигурно в хотела, за да се измие и преоблече и нямаше нищо чудно, че не би имал желание да се върне след това при жена си и да довърши обеда си с нея.

Сега, когато се бе успокоила малко, Клод си даваше сметка, че е безполезно да чака Дидие в ресторанта.

Само не биваше да изглежда, че тя тича подир него. От гордост трябваше да остане там и да продължи да яде, когато всъщност не можеше да глътне нито един залък.

Трябваше да се държи!… Трябваше да не издава смущението си!

След малко в хотела, където Дидие сигурно я чакаше, тя ще има с него бурно обяснение; те трябваше да се обяснят…

Странно, но гневът започна да нараства отново в нея; постъпката й, която в първия момент я бе изненадала, даже смутила, започваше да й се вижда нормална.

О, колко безкраен беше този обед! Тя бе престанала да бъде вече център на вниманието на околните и можеше да си отиде, без да бъде забелязана.

Клод се огледа плахо и се реши да стане. Тя бе позирала достатъчно за случайните зрители, а Дидие не би могъл да каже, че е тичала след него.

Остави банкнота от сто франка на масата и се отправи към изхода.