Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (12)

XII

Когато господин Мишо предаде на Дидие Валанкур чек за двадесет и пет хиляди франка, да „посрещне първите си разходи и да заплати на кредиторите си“, адвокатът не прояви никакво вълнение. Той взе чека, увери се, че е редовен и даде разписка на директора на Агенция Мишо, без да се изпише и най-малко задоволство върху лицето му.

„Той е много силен — помисли си господин Мишо. — Играе човек, комуто парите не правят никакво впечатление. При това двадесет и пет хиляди франка е сумичка, която доставя удоволствие!“

Господин Мишо се лъжеше. Валанкур далеч нямаше желание да се държи престорено равнодушно.

Сгъвайки грижливо чека и поставяйки го в портфейла си, младият мъж си помисли, че сумата е незначителна.

„Годеницата ми не е много щедра — каза си той. — Двадесет и пет хиляди франка достатъчни ли са наистина, за да се изплатят дълговете на Дидие Валанкур? Хм! Струва ми се, че не… Това е сметка, която не съм правил никога, но имам неясното впечатление, че дефицитът е доста по-голям!“

Той учуди още повече господин Мишо, когато в деня на подписването на договора пристигна у господин Флош, придружен от много сериозен господин, когото представи за свой адвокат.

И докато Дидие се оттегли настрана и почти заспа в едно дълбоко кресло, другият си сложи очилата и започна да изучава договора, четейки го от първия до последния ред и искайки обяснения за всяка подробност.

Господин Флош не казваше нищо, но се учудваше малко от дребнавостта на непознатия, който изиска две-три леки поправки… дреболии, които определяха по-добре имуществото на бъдещата съпруга и не позволяваха никакви погрешни тълкувания.

— За всеки случай, ако някога се наложи делба между съпрузите — обясни той любезно.

Когато Валанкур, след като сложи подписа си, се сбогува, придружен от адвоката си, господин Мишо прочете и препречете напразно направените две-три поправки в договора. Той бе принуден да се примири с неоспоримите доказателства.

— Моят клиент не е поискал нищо, което да бъде в негова полза.

— Не — съгласи се господин Флош, — този младеж е наистина необикновен: сякаш предвижда по-скоро развода, отколкото женитбата…

— Много странно! Годеницата му не му вдъхва никакво доверие.

— Явно е!

Директорът на „Агенция Мишо“ прибави малко раздразнено:

— За първи път срещам двама подобни кандидати!… Вашата клиентка е безспорно прекрасна, но не може да се отрече, че е много оригинална…

— Вашият младеж е безспорно светски човек — отвърна господин Флош с усмивка, — но е подозрителен… Това не е особено красиво и кавалерско…

— Госпожица Фремон взема такива предпазни мерки!

— Да, да. Очевидно тя е предпазлива!

— Валанкур има право да предвижда и най-лошото!… Когато няма да й харесва повече…

— Излишно е да го предсказваме ние… Това се случва рано или късно!

— Ще бъде много жалко — заяви господин Мишо убедително, мислейки за обещаното от Клод възнаграждение.

— Да, жалко! — съгласи се просто господин Флош, който бе изгубил илюзиите си, понеже бе сключвал и разтрогвал толкова много бракове.

— При това те са много хубава двойка — настоя събеседникът му.

— Много хубава!

— И вие наистина ли мислите, че такова хубаво начало може да свърши зле?

— Кой знае!

Нотариусът спря, след това замахна с ръка и заключи:

— Знаете ли, драги ми приятелю, аз съм ги виждал най-различни: любов, красота, интерес, разум или сметка, женитбата е всъщност лотария, в която има много малко печеливши. Затова не залагам никога за резултата… Повярвайте ми, това е единственият начин да бъдете излъган.

— Е, истина е, вие сте много духовит!

Господин Мишо се смееше високо, когато напускаше бюрото на господин Флош, но всъщност той съвсем не бе в толкова весело настроение.

— Този дяволски нотариус има странни идеи!… А Валанкур ми действува на нервите! О, ще трябва да му поговоря! Тази женитба може да бъде щастлива… Една такава богата жена може да го покрие със злато! Той ще е луд, ако не се постарае да я спечели.

За щастие този младеж изглежда интелигентен. Но дали ще ми обясни някога защо беше така взискателен по отношение на клаузите, отнасящи се до раздялата?